Дан Симънс
Песента на Кали (10)

8.

Sa etan panca apasyat — purusam, asvam, gam, avim, ajan… Purusam prathaman alabhate, puruso hi prathamah pasunamm…

Запяхме свещените думи от „Сатапатха Брамана“.

— И приносът ще се осъществи в следния ред… първо човек, после кон, бик, овен и коза… Човекът е пръв сред зверовете и най-приятен за боговете…

Коленичихме в мрака пред джаграта Кали. Бяха ни облекли в най-обикновени бели дхоти. Краката ни бяха боси. Челата ни бяха белязани. Ние, седемте мъже, които щяха да бъдат посветени, бяхме коленичили на полукръг пред богинята. Зад нас на дъга бяха наслагани свещи, следваше външният кръг на капаликите. Пред нас лежаха телата, които бяхме донесли като принос. Върху стомаха на всеки от труповете капаликите бяха сложили малък бял череп. Черепите бяха човешки, на деца. Празните очни ябълки ни наблюдаваха вторачено като ненаситните очи на богинята.

Светът е болка.

О, ужасна жено на Шива,

ти плът поглъщаш.

Главата на осмия посветен още висеше в ръката на Кали, сега обаче младото лице беше бяло като тебешир и устните се бяха ширнали в злокобна усмивка. Но трупът беше изчезнал от мястото си в подножието на идола и свитият крак на богинята бе вдигнат над празното пространство.

О, ужасна жено на Шива,

езикът ти кръв пие,

о, черна Майко! О, Майко разголена!

Докато стоях на колене, не усещах почти нищо. В мозъка ми още кънтяха думите на Санджай: „Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото.“ Бях глупаво селянче. И още по-страшно, бях глупаво селянче, което никога нямаше да се върне в селото си. Каквото и да изживеех през тази нощ, знаех, че простичките истини на живота в Ангуда са останали завинаги в миналото.

О, любима на Шива,

светът е болка.

Храмът потъна в тишина. Затворихме очи и потънахме в дхиана, най-дълбокото съзерцание, което е възможно в присъствието на джаграта. Нахълтаха звуци. Реката нашепваше нечуто някакви срички. Нещо се плъзгаше по пода недалеч от босите ми крака. Аз не усещах нищо. Не мислех нищо. Когато отворих очи, видях, че аленият език на идола е увиснал още повече от зейналата уста. Не ме изненадваше нищо.

Напред излязоха други капалики, пред всеки от нас, от другата страна на отблъскващите жертвеници, които бяхме донесли, коленичи по един брамин. Моят изглеждаше добродушен. Може би беше банкер. Човек, свикнал да се усмихва на хората, защото с това си изкарва прехраната.

О, Кали, о, всяваща ужас,

о, Чинамаста, която е обезглавена,

о, Чанди, най-яростна от всички аватари,

о, Камаски, поглъщаща души,

чуй молитвата ни, о, ужасна жено на Шива.

Моят брамин вдигна дясната ми ръка и я обърна с дланта нагоре, сякаш се канеше да ми предсказва съдбата. Другата му ръка се скри в гънките на широката дхоти. Когато се показа отново, аз видях как за миг проблясва остра стомана.

Първосвещеникът положи чело върху вдигнатия крак на богинята. Гласът му беше много тих.

— Богинята ще се възрадва, ако получи от плътта ви, примесена с кръв.

Останалите свещеници се раздвижиха едновременно като по команда. Остриетата се плъзнаха по дланите ни, сякаш капаликите белеха бамбук. Острието отряза дебело парче от месестата част на дланта ми, която се хлъзна по него. Всички простенахме, но само дебелият мъж извика от болка.

— Ти, о, Всемогъща Богиньо, която обичаш жертвена плът. Приеми кръвта на този човек ведно с плътта му.

За мен думите не бяха нови. Бях ги чувал всеки октомври, по време на скромните празненства Кали Пуджа в нашето село. Всяко бенгалско дете знае молитвата. Но никога досега не бях присъствал на жертвоприношение, което да не е символично. Никога не бях виждал брамин, който държи високо кръгло розово парче от плътта ми, а после се навежда, за да го сложи в зейналата уста на труп.

После усмихнатият дребен мъж срещу мен, който сякаш се извиняваше, ме хвана за наранената ръка и я обърна с дланта надолу. Капаликите отзад в мрака заповтаряха в съвършено съзвучие най-свещената от гаиатри мантрите, а черните капки западаха бавно и тежко по бялата повърхност на удавника в нозете ми.

Мантрата свърши, моят банкер брамин извади чевръсто изпод мантията си парче бял плат и ми превърза ръката. Замолих се на богинята всичко да приключи по-скоро. Изведнъж се почувствах някак си кух, пригади ми се. Ръцете ми се разтрепериха и аз се притесних, че ще изгубя съзнание. Дебелият мъж през трима души от мен наистина припадна, свлече се напред върху студените гърди на трупа на беззъба старица, който беше донесъл. Без да му обръща внимание, неговият свещеник се върна при другите в тъмнината.

„Много те моля, богиньо, нека всичко свърши“, заповтарях аз.

Но то не свърши. Поне в онзи миг.

Първият брамин вдигна чело от крака на джаграта и се обърна към нас. Мина бавно покрай полукръга, в който се бяхме наредили, и огледа телата, които бяхме донесли като приноси. Пред мен се позастоя по-дълго. Не намирах сили да вдигна очи и да го погледна. Бях убеден, че ще сметнат трупа на удавника за недостоен. Дори сега от него се носеше смрадта на речна тиня и тлен, наподобяваща лош дъх, който се е вдигнал от зейналата му паст. Но след миг свещеникът продължи нататък. Огледа и приноса на Санджай и пак закрачи покрай редицата.

Престраших се да погледна крадешком встрани и видях как браминът изритва с бос крак туловището на дебелия мъж от студената му възглавница. Натам забърза друг капалика, който веднага намести детския череп върху хлътналия стомах на трупа. Дебелият мъж продължи да лежи в безсъзнание до студената вещица — двама неправдоподобни любовници, изтръгнати от своята прегръдка. Малцина сред нас се съмнявахме чия ще бъде следващата глава, която черната богиня ще вдигне за косата.

Тъкмо се бях овладял и вече не треперех, когато свещеникът се върна и застана пред мен. Този път щракна с пръсти и при него дойдоха трима капалики. Долових, че на Санджай му се иска ужасно да се дръпне и да се отдалечи от мен. Самият аз не чувствах нищо. В мен се плисна невероятна студенина, която охлади туптящата ми ръка, угаси страховете ми и изпразни съзнанието ми. Когато капаликите се наведоха към мен, ми идеше да се изсмея. Предпочетох да не го правя.

Те вдигнаха нежно, едва ли не с любов пихтиестия труп и го отнесоха при плочата в подножието на идола. После ми махнаха да отида при тях.

Следващите няколко минути са се слели като откъслечни сънища в паметта ми. Помня, че коленичих заедно с капаликите пред безформеното мъртво нещо. Струва ми се, че казахме Пуруша Шукта от десетата мандала в Ригведа. От мрака при нас дойдоха още мъже с кофи вода, за да измият разложената плът на моя принос. Спомням си, че ми се стори доста смешно да къпеш някого, който е прекарал толкова време в свещената река. Не се засмях.

Първосвещеникът донесе стръка трева, по който и досега имаше спечена кръв и който преди ден бе предрешил съдбата на онзи младеж. Свещеникът го топна в съд с черни сажди и нарисува полумесеци над отверстията в трупа, откъдето навремето очите са гледали света. Бях виждал свещени изображения, изрисувани по този начин, и отново едвам се преборих с желанието да прихна при мисълта, че така са отбелязани веждите. В церемониите на село с този обред давахме зрение на глинените фигури.

Приближиха се и други мъже, които сложиха върху челото трева и цветя. Докато повтаряхме сто и осем пъти основната мула-мантра, високият ужасен идол на Кали ни наблюдаваше от високото. Свещеникът отново излезе напред, този път за да докосне всеки от крайниците и да долепи палец до отеклата бяла плът там, където някога е било сърцето. После изрекохме в хор разновидност на ведическата мантра, която завършва с „Ом, да ти даде Вишну органи, Тващар да извае формата, Праджапати да даде семето, а Кали да го поеме“.

Гласовете изпълниха отново мрака и се извисиха, запяха най-свещената веда — гайатри мантра. Точно тогава екна силен звук и в храма се изви мощен вятър. За миг бях сигурен, че реката е придошла и ще ни отнесе всички.

Вятърът всъщност беше студен и затътна из храма, вдигна косата ни, нагъна белия плат на дхоти и угаси почти всички свещи, подредени на права линия пред нас. Доколкото си спомням, в храма не се спусна пълен мрак. Някои от свещите продължиха да горят, а пламъците им заиграха от зловещия повей. Но дори и да е имало светлина, пък била тя и слаба, не мога да обясня онова, което се случи после.

Не се помръдвах. Продължих да стоя на колене само на метър — метър и половина от идола и помазания му принос. Не съм забелязал някой да се движи, само по едно време няколко капалики зад нас драснаха клечки кибрит, за да запалят отново част от свещите. Направиха го за секунди. После вятърът утихна, звукът заглъхна, а джаграта Кали отново бе осветена отдолу.

Трупът се беше преобразил.

Плътта пак беше бяла като ларва, сега обаче Кали беше стъпила върху тяло, което видимо беше на мъж. Както и преди, беше голо, по челото му още имаше цветя, очите му бяха обрамчени със сажди, но там, където допреди миг имаше разложен израстък, сега висеше член. Обезобразеното лице не беше цяло — нещото още нямаше устни, клепачи и нос, — но определено беше човешко. После отверстията по него се запълниха от очи. Бялата плът беше разядена от отворени рани, но вече не се виждаха разцепени кости.

Стиснах клепачи и отправих безмълвна молитва — вече не помня към кое божество. Санджай ахна и аз вдигнах очи.

Трупът дишаше. През отворената уста свистеше въздух, доскоро мъртвата гръд се надигна веднъж, после втори път и задиша равномерно. Изведнъж тялото седна с плавно движение. Целуна бавно и благоговейно с уста без устни ходилото на Кали. После дръпна краката си изпод идола и се изправи несигурно. Лицето се обърна право към мен и там, където преди е бил носът, аз видях резки влажна плът. Нещото пристъпи напред.

Нямах сили да извърна очи, докато високото нещо вървеше сковано към мен. То направи трите крачки, които ни деляха, и се надвеси над мен, затулвайки цялата богиня без изпитото лице, което продължи да гледа през рамото му. Дишаше трудно, сякаш дробовете му и досега бяха пълни с вода. И наистина, докато нещото крачеше, долната му челюст увисна леко и от отворената му уста рукна вода, която потече по надигащите се гърди.

Едва когато то беше на педя-две от мен, успях да отскубна очи. Смрадта на река ме обгърна като мъгла. Възкръсналото нещо доближи бавно бяла длан и ме докосна по челото. Дори след като я дръпна и тръгна бавно към следващия посветен в братството, продължих да усещам над очите си отпечатъка на ръката му, който прогаряше като леден огън пламналата ми кожа.

Капаликите запяха последната си молитва. Устните ми се раздвижиха сами и се включиха в хора:

Kali, Kali, balo bhai

Kali bai are gate nai.

О, братя, името на Кали вземете,

единствено в нея избавление има.

Песента заглъхна. При първия брамин дойдоха още двама, за да му помогнат да отведе новопробудените в здрача в дъното на храма. Останалите капалики се изнизаха в друга посока. Огледах вътрешния кръг и забелязах, че дебелият мъж вече не е с нас. Ние, останалите шестима, продължихме да стоим в сумрака и да се гледаме. Мина може би една минута, после първосвещеникът се върна. Беше облечен по същия начин, изглеждаше по същия начин, но въпреки това беше различен. Ходеше по-спокойно, стойката му бе по-нехайна. Заприлича ми на актьор, който след успешно представление се е слял със зрителите, смъкнал е едното превъплъщение, за да се вживее в друго.

Той се усмихна, приближи се щастлив и се ръкува с всеки от нас с думите:

— Namaste. Сега вече си капалика. Чакай любимата богиня да те призове отново.

Когато ми го каза, допирът на ръката му върху моята бе по-нереален, отколкото отпечатъка върху челото ми, който още усещах.

Един мъж в черно ни отведе в преддверието, където се облякохме в мълчание. Другите четирима се сбогуваха и си тръгнаха заедно — бъбреха като малки ученици, пуснати след наказание. Ние със Санджай продължихме да стоим сами при вратата.

— Вече сме капалики — прошепна той.

Озари ме с лъчезарна усмивка и протегна ръка. Погледнах го, погледнах и отворената длан и се изплюх върху пода. После обърнах гръб на Санджай и без да казвам и дума, излязох от храма.

Оттогава не съм го виждал. Месеци наред обикалям града, спя на тайни места, не се доверявам на никого. През цялото време очаквам „любимата богиня да ме призове“ и се страхувам от този миг. Но не идва никой. В началото изпитвах облекчение. После се изплаших още повече, отколкото в началото. Сега вече ми е все едно. Наскоро се върнах съвсем открито в университета, започнах да минавам по познати улици и да ходя по места, които съм посещавал навремето. Като това тук.

Хората сякаш долавят, че съм се променил. Видят ли ме, познатите ме избягват. Минувачите по улицата ми правят път да мина. Може би сега вече съм недосегаем. Може би въпреки паническото ми бягство съм капалика. Не знам. Не съм се връщал в храма или в Калигхат. Може би съм белязан не като капалика, а като жертва на братството. Чакам да науча отговора.

Бих напуснал завинаги Калкута, но нямам пари. Кой съм аз, беден селянин от кастата на шудрите, родом от Ангуда, но едва ли някога ще се върна отново там.

Само господин Кришна ми остана приятел. Именно той ме повика да ви разкажа своята история. Вече я чухте.

 

Кришна едвам преведе последното изречение, беше съвсем прегракнал. Краката на собственика се подаваха на пода иззад тезгяха, където той беше заспал. В помещението беше тихо. Отвън не долитаха никакви звуци. Часовникът ми показваше два и двайсет след полунощ.

Станах рязко и неволно съборих стола. Болеше ме гърбът, от дългия полет и умората бях паднал духом. Протегнах се и разтърках схванатите мускули при гръбначния си стълб.

Муктанандаджи изглеждаше съвсем изтощен. Беше махнал очилата с дебели стъкла и разтъркваше уморено очите си и основата на носа. Кришна се пресегна към студеното му кафе, изпи го на един дъх и на няколко пъти се опита да се прокашля.

— Имате ли… хрррр… имате ли въпроси, господин Лучак?

Както стоях, погледнах и двамата. Не бях сигурен дали гласът ми няма да ме подведе. Кришна се изсекна шумно с пръсти, изплю се на пода и заговори отново:

— Имате ли някакви въпроси, господине?

Продължих да го гледам безизразно, после отвърнах:

— Само един въпрос — рекох аз.

Веждите на Кришна се извиха любезно.

— Какво, по дяволите — подхванах аз. — Да го вземат мътните… какво общо има всичко това с поета М. Дас?

Юмрукът ми се стовари сякаш сам върху масата. Чашите с кафето подскочиха. Беше ред на Кришна да ме изгледа смаяно. Спомних си, че точно така ме е гледала и учителката в детската градина, когато бях на пет години и по време на следобедния сън бях подмокрил гащите. Кришна се извърна към Муктанандаджи и му каза пет думи. Младежът си сложи уморено очилата и отвърна още по-кратко.

Кришна ме погледна.

— Сигурно сте разбрали, че говорим за М. Дас.

— Какво? — възкликнах тъпо аз. — Кой? В какъв смисъл, да го вземат мътните? Какво искате да ми кажете, че свещеникът е бил великият поет М. Дас? Сериозно ли говорите?

— Не — каза безизразно Кришна. — Не свещеникът.

— А кой тогава?

— Жертвата — каза бавно Кришна, сякаш говореше на несхватливо дете. — Приносът. М. Дас е бил онзи, когото господин Муктанандаджи е донесъл за жертвоприношението.