Дан Симънс
Песента на Кали (7)

5.

Няма мир в Калкута,

кръвта зове в полунощ.

Суканта Бхатачарджи

Стана прекалено лесно. Ето какво ми хрумна, докато ме караха обратно към хотела. Бях се вживял в ролята на разследващия журналист в дълъг шлифер — Господи, в тая жега, — който предпазливо тръгва по една или друга следа, за да разбули тайнственото изчезване и поява на призрачния бенгалски поет. Сега, този първи следобед в града, пъзелът бе нареден от друг. Утре, събота, щях да разполагам с ръкописа и можех да взема Амрита и бебето и да се прибера. И каква статия щеше да излезе от всичко това. Бе станало прекалено лесно.

Тялото ми упорито твърдеше, че е ранна утрин, а часовникът ми показваше пет следобед. От почернелите от времето административни сгради при хотела излизаха служители, които приличаха на бели мравки, изпъплили от сив каменен скелет. По изронените тротоари седяха семейства, подтоплящи вода за чай, а мъже с куфарчета прекрачваха заспали пеленачета. Някакъв дрипав мъж пикаеше в канавката, а само на метър и половина — два от него друг се миеше в локва. Подминах забързано стачниците комунисти и влязох в убежището на хотела с неговата климатична инсталация.

Във фоайето ме чакаше Кришна. Заместник-управителят на хотела го гледаше така, сякаш е известен терорист. То оставаше да не го гледа! Той имаше още по-див вид и отпреди. Черната му коса стърчеше като наелектризирани удивителни знаци, а жабешките му очи под черните вежди бяха още по-огромни и бели. Щом ме видя, той грейна в усмивка и тръгна към мен с протегната ръка. Стиснах я още преди да съм схванал, че със сърдечното посрещане Кришна иска да оправдае пред заместник-управителя присъствието си тук.

— А, господин Лучак! Много се радвам да ви видя отново! Дошъл съм да ви помогна в търсенето на поета М. Дас.

Той продължаваше да стиска ръката ми. Беше облечен в същата захабена риза, както снощи, и миришеше на долнопробен одеколон и на пот. Усетих как от свирепия климатик потта по тялото ми изсъхва и ръцете ми настръхват.

— Благодаря, господин Кришна, но няма нужда. — Отскубнах ръката си. — Уредил съм всичко. Утре вече ще съм приключил.

Кришна замръзна на място. Усмивката му помръкна, а веждите му се сключиха още повече над огромния орлов нос.

— Аааа, ясно. Ходили сте в Съюза на писателите. Нали?

— Да.

— А, да, да. Те със сигурност са ви разказали нещо много убедително за прочутия М. Дас. Убедително ли ви прозвуча, господин Лучак?

Кришна едва ли не пошушна последното изречение — държеше се толкова съзаклятнически, че заместник-управителят се свъси чак от другия край на фоайето. Един дявол знае какво си е помислил за предложението, което ми правят.

Поколебах се. Нямах представа какво общо има Кришна с цялата история, а и не исках да губя време, за да изяснявам. Изругах наум Ейб Бронстийн, задето ми се бърка и неволно ми е натресъл това влечуго. В същото време усещах как мислите ми постоянно ме връщат към Амрита и Виктория, които ме чакаха, и към раздразнението ми от обрата, който приемаше цялата история.

Кришна изтълкува колебанията ми като неувереност, затова се наведе и ме сграбчи за китката.

— Уредил съм ви среща с един човек, господин Лучак. Той може да ви каже истината за М. Дас.

— В какъв смисъл „истината“? Кой е този човек?

— Той предпочита да не разгласявам името му — пошушна Кришна. Ръцете му бяха влажни. По бялото на очите му имаше жълти жили. — Ще разберете, след като го изслушате.

— Кога? — троснах се аз.

Само усещането за нещо недовършено ме спря да не пратя Кришна по дяволите.

— Още сега! — ухили се победоносно Кришна. — Можем да се срещнем с него още сега!

— Невъзможно. — Издърпах рязко ръката си от хватката на Кришна. — Качвам се горе. Взимам си душ. Обещах на жена си да отидем някъде на вечеря.

— А, да, да — кимна Кришна и изсвистя през долни зъби. — Разбира се. — Тогава ще преместя срещата за девет и половина. Удобно ли ви е?

Подвоумих се.

— Този ваш приятел иска ли пари за информацията?

— О, не, не! — вдигна Кришна и двете си ръце. — Не би допуснал такова нещо. Едвам го убедих да разговаря с вас.

— Девет и половина? — повторих аз.

Пригади ми се при мисълта да излизам нощно време в Калкута.

— Да. Кафенето затваря в единайсет. Ще се срещнем с него там.

„Кафене ли?“ Думата звучеше безобидно позната. Ако имаше някаква друга гледна точка, която да използвам за статията…

— Добре — съгласих се аз.

— Ще ви чакам тук, господи Лучак.

 

Жената, която държеше детето ми, не беше Амрита. Застинах с ръка върху дръжката на вратата. Сигурно щях да продължа да стоя така или дори да се върна объркан в коридора, ако точно тогава от банята не беше излязла Амрита.

— О, Боби, това е Камахия Бхарати. Това, Камахия, е мъжът ми, Робърт Лучак.

— Радвам се да се запознаем, господин Лучак. Гласът й беше като вятър сред пролетни цветя.

— Много ми е приятно, госпожице… а, да… Бхарати.

Примигах глупаво и погледнах Амрита. Винаги бях смятал, че чертите на жена ми с нейните искрени очи и честно лице се доближават до истинската красота, но до тази млада жена виждах по плътта на Амрита само бръчките на наближаващата средна възраст, двойната брадичка и гърбицата на носа й. Образът на младата жена се вряза в ретините ми като оптично ехо на фотографска светкавица.

Косата й беше гарвановочерна и стигаше до раменете. Лицето й беше сърцевидно и съвършено, с нежни потрепващи устни, сякаш създадени за смях и голяма чувственост. Очите й бяха изумителни: невероятно огромни, подчертани от сенки и от гъсти мигли, със зеници, толкова черни и пронизващи, че погледът й ме удари като тъмни фарове. В тези очи имаше нещо източно и същевременно те излъчваха върховно усещане за непорочност, както го възприемат западняците, воюващо с някаква заземеност.

Камахия Бхарати беше млада, най-много на двайсет и пет години, и беше облечена в сари от коприна, тъй лека, че сякаш се рееше на два-три сантиметра от тялото й, вдигната от дъхавия пулс на женствеността, която лъхаше от нея като уханен ветрец.

Винаги съм свързвал думата „сласт“ с пищните форми на Рубенс, с примамливата плът, но стройното тяло на тази млада жена, едва загатнато под мърдащите пластове коприна, ме изуми именно с усещането за сласт, толкова силно, че устата ми пресъхна, а съзнанието ми се изпразни от всякакви мисли.

— Камахия е племенницата на М. Дас, Боби. Дошла е да пита за статията ти и от един час си говорим.

— О!

Погледнах Амрита, после отново момичето. Не се сетих какво друго да кажа.

— Да, господин Лучак. До мен достигнаха слухове, че чичо ми поддържа връзка с някои от бившите си колеги. Исках да разбера дали сте виждали чичо ми… дали той е добре…

Тя сведе очи и замълча.

Седнах в края на креслото.

— Не — отвърнах аз. — Не съм го виждал, той обаче е добре. Но ми се иска да се срещнем. Да го видя. Пиша статия за…

— Да.

Камахия Бхарати се усмихна и остави Виктория в средата на леглото, при одеялцето и плюшеното й мече. Прокара леко, с много обич тънките си мургави пръсти по бузката на бебето.

— Няма да ви притеснявам повече. Исках само да узная как е със здравето чичо ми.

— Ама, разбира се! — отвърнах аз. — С удоволствие ще поговорим с вас, госпожице Бхарати. Щом сте познавали добре чичо си… това ще ми помогне за статията. Ако поостанете малко…

— Трябва да вървя. Баща ми очаква, когато се прибере, да си бъда вкъщи. — Тя се обърна и се усмихна на Амрита. — Защо да не ви разкажа, когато се срещнем утре, както се уговорихме?

— Чудесно! — каза Амрита. За пръв път от Лондон я виждах толкова спокойна. Тя се извърна към мен. — Камахия знае един добър продавач на сари недалеч оттук, при кино „Елит“. Всъщност ми се иска, докато сме в Калкута, да купя малко плат. Но само ако утре нямаш нужда от мен, Боби.

— Ммм, и аз не знам — отвърнах й. — Добре, разберете се. Нямам представа за кога ще ми уговорят среща.

— В такъв случай ще ви звънна утре — рече момичето.

Усмихна се на Амрита и аз усетих, че ревнувам и ми се иска да е възнаградила мен с такава усмивка. Младата жена стана и се ръкува с Амрита, като междувременно намести сарито с изящното движение, присъщо на всички индийки.

— Чудесно — отвърна Амрита.

Камахия Бхарати ми кимна леко, докато вървеше към вратата. Аз също й кимнах, после тя излезе. След нея остана едва доловим прелъстителен мирис.

— Майко мила! — възкликнах аз.

— Отпусни се, Робърт — каза Амрита. В ясното английско произношение се прокрадваше намек на развеселеност. — Тя е само на двайсет и две години, но от единайсет години е сгодена. През октомври се омъжва.

— Жалко — заявих аз и се свлякох на леглото до бебето.

Виктория се извърна и замаха с ръце, готова за игра. Аз я люшнах във въздуха. Тя издаде радостни звуци и зарита.

— Наистина ли е племенница на Дас?

— Помагала му е с ръкописите. Острела му е моливите. Ходела е да му носи книги от библиотеката. Поне така твърди.

— Виж ти! Сигурно е била на десет години. Виктория се разписка, когато я завъртях, обърнах я и пак я люшнах.

— Била е на тринайсет, когато той е изчезнал безследно. Доколкото разбрах, баща й се е скарал с Дас точно преди смъртта на баща им.

— На баща им ли? А, да, значи…

— Точно така. При всички положения името му не се споменава у тях от години. Останах с впечатлението, че тя се притеснява да се обърне към Чатерджи и Съюза на писателите.

— Но дойде при нас.

— Друго е — напомни Амрита. — Ние сме чужденци. Не влизаме в сметките. Ще ходим ли все пак на вечеря?

Сложих Виктория върху корема си. Лицето й беше поруменяло от удоволствие и тя се чудеше дали да не се разплаче. Заби пети в стомаха ми и запълзя върху гърдите ми. Стисна в мъртва хватка яката ми.

— Къде ще хапнем? — попитах аз. Обясних, че в девет и половина имам среща с Тайнствения непознат на Кришна. — Малко късно е да ходим до центъра. В стаята ли да поръчам вечеря или ще отскочим до „Покоите на принца“? Доколкото разбрах, имало програма с екзотични танци, изпълнени от някоя си Фатима.

— Виктория няма да кротува — каза Амрита. — Но според мен ще предпочете Фатима пред вечеря в стаята.

— Да вървим тогава — подканих аз.

— Ще се приготвя бързо.

 

Фатима беше дебела застаряваща индийка, която преспокойно можеше да изпълнява екзотичните си танци и пред деца от прогимназията, без това да предизвиква скандал. И все пак тълпата дебели застаряващи посетители в „Покоите на принца“, главно мъже, дошли по двама, изглеждаха доста очаровани от изпълнението й. За разлика от Виктория. Тя се разплака и тримата се изнесохме още по средата на втория танц на Фатима.

Но вместо да се върнем в стаята, тръгнахме с Амрита да се разхождаме из тъмния вътрешен двор на хотела. Почти цялата вечер беше валяло, но сега между ниските зеленикаво-жълти облаци успяхме да видим няколко звезди. По повечето прозорци с изглед към вътрешния двор бяха дръпнати плътни завеси, само тук-там се процеждаха ивици светлина. Редувахме се да носим бебето, което още плачеше, после се разхлипа и накрая млъкна. Спряхме при басейна и седнахме на пейка недалеч от тъмното кафене. По гъстите листа на дърветата и бамбуковите навеси играеше светлина, която идваше от прожекторите под надиплената вода. Забелязах, че в тъмния край на басейна по повърхността се носи нещо черно и си дадох сметка, че е удавен плъх.

— Виктория заспа — каза Амрита.

Погледнах към бебето и видях, че е стиснало юмручета и е затворило очи — беше потънало в напрегнат, някак си доволен сън, както често след пристъп на плач.

Протегнах крака и отпуснах назад главата си. Усетих, че съм много уморен — дългото пътуване явно още ми тежеше. Изправих гръб и погледнах Амрита. Тя люлееше леко детето и гледаше отнесено и замислено, както когато решаваше сложна математическа задача.

— Как се чувстваш отново тук?

Амрита се извърна към мен и примига.

— Какво?

— В Индия — уточних аз. — Как се чувстваш отново в Индия?

Тя оправи рехавата косица на детето и ми го подаде. Аз наместих главицата му в кухината върху рамото си и загледах как Амрита отива при басейна и оправя бежовата си пола. Светлината под водата озари отдолу скулестото й лице. „Жена ми е красива“, помислих аз за хиляден път, откакто сме се оженили.

— Имам чувството, че вече съм изживявала всичко това — пророни тя съвсем тихо. — Не, по-скоро, че отново съм се озовала в сън, който често сънувам. Горещината, шумът, многоезичието, миризмата — всичко е познато и същевременно чуждо.

— Съжалявам, ако ти е неприятно.

Амрита поклати глава.

— Не ми е неприятно, Боби. Плаши ме, но не ми е неприятно. Струва ми се много изкусително.

— Изкусително ли? — зяпнах я изненадан. Какво толкова изкусително сме видели, да го вземат мътните!

Не беше в стила на Амрита да употребява думите напосоки. Често ги избираше по-точно от мен.

Тя се усмихна.

— Освен Камахия Бхарати ли?

Амрита изхлузи сандала си и топна крак в синята вода. Вече не виждах мъртвия плъх в другия край на басейна.

— Наистина, Боби, всичко ми се струва странно съблазнително. Сякаш през всичките тези години съм използвала само една част от съзнанието си и сега на преден план е излязла друга.

— Искаш ли да останеш по-дълго? — попитах я аз. — След като приключа с работата, де.

Бях объркан.

— Не — отговори Амрита и тонът й бе съвсем категоричен.

Поклатих глава.

— Извинявай, че цял следобед те оставих сама и се съгласих да ходя на тази среща — казах аз. — Вероятно беше грешка да идваме и тримата. Не прецених добре колко трудно ще ти бъде тук с Виктория.

Някъде отгоре се чуха няколко резки заповеди на език, който прозвуча като арабски, последва водопад от носов бенгалски. Затръшна се врата.

Амрита се върна и отново седна до мен. Взе Виктория и я сложи върху коленете си.

— Не се притеснявай, Боби — рече ми тя. — Знаех какво ще е. Досещах се, че няма да имаш нужда от мен, докато не вземеш ръкописа.

— Извинявай — повторих аз.

Амрита погледна отново към басейна.

— Когато бях на седем години — рече тя, — лятото преди да се преместим в Лондон, видях призрак.

Взрях се смаян в нея. Едва ли щях да се изненадам и стъписам повече, ако ми беше казала, че се е влюбила във възрастния пиколо и ме изоставя. Амрита беше — поне до този момент, — най-трезвомислещият човек, когото някога съм познавал. Никога досега не беше проявявала интерес към свръхестественото, нито беше вярвала в него. Така и не успявах да събудя любопитството й към безполезните романи на Стивън Кинг, които всяко лято мъкнех на плажа.

— Призрак ли? — промълвих аз накрая.

— Бяхме тръгнали от нас, от Делхи, с влака на гости на чичо в Бомбай — обясни тя. — Всяка година през юни поемахме с мама и сестрите ми на такова пътуване и много се вълнувахме. Тази година обаче сестра ми Сантха се разболя. Северно от Бопал слязохме от влака и два дни останахме в едно хотелче недалеч от гарата, докато местният лекар я лекуваше.

— Тя оздравя ли? — попитах аз.

— Да, беше хванала дребна шарка — рече Амрита. — От децата само аз не я бях карала, затова спях извън стаята, на балконче с изглед към гората. На балкона се излизаше само през стаята, където спяха мама и сестрите ми. Онова лято още не беше започнал дъждовният сезон и беше много горещо.

— И ти видя призрак?

Амрита се усмихна едва доловимо.

— През нощта се събудих, защото някой плачеше. В началото помислих, че е сестра ми или мама, после забелязах, че в края на леглото ми е седнала старица, която ридае. Помня, че не се уплаших, само се учудих, че мама е позволила тази жена да прекоси стаята и да дойде при мен на балкона. Тя плачеше съвсем тихо, но някак много ужасно. Посегнах с ръка да я успокоя, но още преди да съм я докоснала, тя спря да хлипа и ме погледна. Тогава видях, че всъщност не е стара, само е състарена от някаква непоносима скръб.

— И после? — подканих нетърпеливо аз. — Откъде разбра, че е призрак? Какво направи жената, стопи ли се, по въздуха ли тръгна или се превърна в купчина дрипи и кости?

Амрита поклати глава.

— За миг луната се скри зад облаците и когато се показа отново, жената вече я нямаше. Извиках, на балкона дойдоха мама и сестрите ми и ме увериха, че през стаята не е минавал никой.

— Хммм — рекох аз. — Звучи ми съмнително. Била си на седем години, сигурно си сънувала. Дори и да си била будна, откъде знаеш, че не е била камериерка, която се е качила по аварийното стълбище например?

Амрита вдигна Виктория по-близо до рамото си.

— Така е, този разказ за призраци не е много страшен — съгласи се тя. — Но ме плашеше години наред. Знаеш ли, в мига, преди луната да се скрие зад облаците, погледнах жената в лицето и видях коя е. — Амрита потупа бебето по гръбчето и се извърна към мен. — Това бях аз.

— Ти ли? — ахнах.

— Тогава реших, че искам да живея в страна, където няма призраци.

— Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, моето момиче — рекох аз, — но Великобритания и Нова Англия са прочути с призраците, които се навъртат там.

— Възможно е — съгласи се Амрита и както държеше здраво Виктория, се изправи. — Но аз не ги виждам.

 

В девет и половина същата вечер седях във фоайето — борех се с все по-силното главоболие от жегата и умората, гадеше ми се от долнопробното вино, което бях пил на вечеря, и умувах какво оправдание да си измисля, когато се появи Кришна. В десет без петнайсет вече бях решил да кажа, че Амрита или бебето са болни. В десет си дадох сметка, че не е нужно да му казвам нищо, и тъкмо станах, за да се кача горе в стаята, когато той се появи изневиделица, размъкнат и покрусен. Очите му бяха зачервени и подпухнали, сякаш беше плакал. Кришна дойде при мен и се ръкува тъжно, все едно хотелското фоайе беше погребален дом, а аз — най-близкият роднина на покойника.

— Какво се е случило? — попитах.

— Тъжно, много тъжно — отвърна индиецът и в пискливия му глас се долови хлип. — Ужасна новина.

— Приятелят ви ли? — възкликнах аз.

Олекна ми от внезапно обзелата ме надежда, че тайнственият информатор си е счупил крака, бил е прегазен от тролейбус или е бил повален от инфаркт.

— Не, не, не. Ама вие не знаете ли! Починал е господин Набоков. Голяма трагедия.

— Кой, кой?

Кришна говореше така, че не чух друго освен поредното неразбираемо бенгалско име.

— Набоков! Набоков! Владимир Набоков! „Блед огън“. „Ада“. Най-великият белетрист и най-тънкият стилист на родния ви език. Изключителна загуба за всички нас. За всички литератори.

— А — рекох аз.

Така и не бях намерил време да прочета „Лолита“. Докато си спомня, че съм решил да не ходя никъде с Кришна, вече бяхме навън, във влажния мрак, а той ме заведе при рикша с червена седалка, на която дремеше изпит съсухрен дребен мъж. Дръпнах се назад. Нещо в мен се разбунтува при мисълта, че това плашило с вид на човек ще ме тегли по мръсните улици.

— Хайде да спрем такси — предложих аз.

— Не, не. Запазил съм рикшата. Съвсем наблизо е. Нашият приятел ни чака.

От дъжда, който бе валял вечерта, седалката беше мокра, но иначе беше удобна. Дребният мъж скочи долу, при което босите му ходила изшляпаха, грабна двата еднакви теглича, подрипна с добре усвоена пъргавина във въздуха и опънал ръце, намести вещо рикшата.

Тя беше без фарове, на металната кука се полюшваше само газеник. Не ми подейства никак успокоително, че камионите и колите, които ни заобикаляха с надути клаксони, също се движат без фарове. Трамваите още вървяха и в мъждивото жълто осветление в тях се виждаха потни лица, наблъскани като сардели зад прозорците с телени мрежи. Въпреки късния час общественият транспорт беше препълнен: автобусите се клатушкаха под тежестта на хората, увиснали от прозорците с пръчки по тях и по дръжките при стъпалата, в минаващите влакове се виждаха безброй глави и тела от кръста нагоре, струпани като гроздове по вратите на черните вагони.

Само тук-там имаше улично осветление, но пресечките и зърнатите набързо вътрешни дворове сияеха с бледата мъждива фосфоресцираща светлина, която бях видял от въздуха. Въпреки че вече беше нощ, още беше много горещо. Точно над надвисналите сгради се виждаха черни облаци и влажната им тежест сякаш отразяваше горещината по градските улици и я връщаше обратно при нас.

Отново ме загложди тревога. Дори сега ми е трудно да опиша естеството на това напрежение. То няма почти нищо общо с усещането за физическа опасност, въпреки че се чувствах нелепо уязвим, докато се клатушкахме по разбития паваж, купчините отпадъци и трамвайните релси. Знаех, че нося в портфейла си пътни чекове за двеста долара. Но не те бяха истинският източник на притеснение, заседнало като жлъч на гърлото ми.

Имаше нещо в нощта в Калкута, което действаше направо на най-потайните кътчета на съзнанието ми. Почти детинският страх се вкопчваше за кратко в него, докато зрялото съзнание не го отпъдеше. Сами по себе си нощните звуци не бяха плашещи: далечни викове, съсък и стържене, тук-там откъслечни разговори, докато подминавахме омотани в чаршафи силуети, но те ми действаха точно така, както ако някой ви диша нощем под кревата: веднага привличаха вниманието ми и аз застивах от ужас.

— Каликсетра — каза Кришна.

Гласът му беше тих, почти не се чуваше от запъхтяното дишане на мъжа, който теглеше рикшата, и от шляпането на босите му крака по настилката.

— Моля?

— Каликсетра. Означава „обиталище на Кали“. Сигурно знаете, че името на града идва оттам.

— А, не. Всъщност може и да съм знаел. Вероятно съм забравил.

Кришна се извърна към мен. В тъмното не виждах ясно лицето му, но усещах тежкия му поглед.

— Трябва да го знаете — отсече той. — Каликсетра се е превърнала в село Каликата. В Каликата е бил вдигнат великият Калигхат, най-свещеният храм в прослава на Кали. И досега си стои. На около три километра от хотела ви. Със сигурност го знаете.

— Хммм — рекох аз.

Иззад ъгъла се показа трамвай, който се носеше с бясна скорост. Мъжът, теглещ рикшата, внезапно свърна към релсите и се размина най-много на метър с трамвая. В по-широката и по-безлюдна улица ни последваха гневни викове.

— Кали беше богиня, нали? — попитах аз. — Една от жените на Шива.

Въпреки интереса ми към Тагор не бях чел от години Ведите.

Кришна нададе силен звук. В началото помислих, че това е несдържан израз на презрение, после обаче се обърнах и го погледнах. Той беше затиснал с пръст едната си ноздра и се секнеше шумно в лявата си ръка.

— Да, да — потвърди индиецът. — Кали е свещената „шакти“ на Шива.

Той огледа внимателно съдържанието на дланта си, кимна доволно и тръсна пръсти отстрани на рикшата.

— Със сигурност знаете проявленията й, нали? — попита Кришна.

Бяхме подминали няколко потънали в мрак порутени сгради и от една от тях се чу как някакви жени си крещят една на друга.

— Проявленията й ли? Не, не мисля. Тя… статуите… са четириръки, нали?

Огледах се и се запитах дали вече не сме пристигнали. Тук имаше по-малко магазини. Направо не си представях къде сред тези развалини има кафене.

— Разбира се! Разбира се! Тя е богиня, естествено е четириръка. Трябва да видите големия идол в Калигхат. Това там е „джаграта“, „много будната“ Кали. Много ужасна. Ужасна по красив начин, господин Лучак. Ръцете й показват „абхая“ и „вара мудра“, мудри, които премахват страха и носят благодат. Но много ужасна. Много висока. Много изпита. Устата й е отворена. Езикът й е дълъг. Тя е с два… как беше думата… с два вампирски зъба.

Хванах се здраво за влажното покривало на седалката и се запитах какво ли ми говори Кришна. Завихме по по-тъмна и по-тясна улица.

— А, да, да. Само тя от боговете е победила времето. Поглъща всички твари, хора и животни. „Purusam, asvam, gam, avim, ajam.“ Няма дрехи по себе си. Стъпила е с красивите си крака върху труп. Държи в ръце раза… примка, khatvanga… как ли се превеждаше?… Пръчка, не, жезъл с череп, khadga… меч и отсечена глава.

— Отсечена глава ли?

— Ами да. Би трябвало да го знаете.

— Вижте какво, Кришна, какви ми ги приказвате…

— А, пристигнахме, господин Лучак. Слизайте. Побързайте, ако обичате. Закъсняваме. Кафенето затваря в единайсет.

Улицата беше съвсем тясна и бе наводнена от отпадъчните води и дъжда. Нямаше табели на магазини, камо ли кафене. Стените не бяха осветени, виждаше се само слабото отражение на фенери, идващо от един от горните прозорци. Човекът, който теглеше рикшата, бе пуснал тегличите и палеше малка лула. Аз продължих да седя.

— Побързайте, ако обичате — подкани пак Кришна и ми щракна с пръсти, както бе направил и с носачите.

Спря при някакъв мъж, заспал на тротоара, и отвори врата, която не бях забелязал. Тясното стръмно стълбище се осветяваше от една-единствена електрическа крушка. В далечината се чуха разговори.

Скочих от рикшата и тръгнах след Кришна към светлината. На стълбищната площадка на втория етаж имаше врата и зад нея широк вестибюл.

— Видяхте ли университета, беше на същата улица, малко по-нататък? — попита през рамо Кришна. Кимнах, макар че не бях забелязал сграда, в която да има нещо повече от склад. — Това, разбира се, е университетското кафене. Точно както в Гринидж Вилидж. Да.

Кришна зави наляво и ме заведе в помещение, което наистина приличаше на пещера. Високият таван, тежките колони и стените без прозорци ми напомниха един подземен гараж в центъра на Чикаго. В слабата светлина се виждаха най-малко петдесет-шейсет боядисани в тъмнозелено груби маси, но малко от тях бяха заети. Тук-там седяха сериозни на вид младежи в широки бели ризи. От тавана, висок към шест метра, висяха вентилатори, които се въртяха бавно, и макар че задушният въздух не се помръдваше, светлината от наредените на големи разстояния една от друга крушки потрепваше леко и създаваше стробоскопското впечатление, че съм сред декор за ням филм.

— Кафене — повторих като последния глупак.

— Насам — каза Кришна и ме поведе сред масите с насядалите около тях младежи към най-далечния ъгъл…

На пейка, вградена в стената, седеше младеж към двайсетте, беше сам. Изправи се, когато се приближихме.

— Това, господин Лучак, е Джаяпракеш Муктанандаджи — представи го Кришна и му каза нещо на бенгалски.

Беше тъмно и аз не успях да разгледам добре младежа, но докато се ръкувахме, усетих, че ръката му е влажна и плаха, после забелязах, че е със слабо лице и очила с дебели стъкла и има акне, толкова страшно, че пъпките едва ли не лъщяха.

Продължихме да стоим и да мълчим. Младежът потри длани и погледна крадешком към студентите по другите маси. Когато влязохме, някои се бяха обърнали, но сега не ни наблюдаваше никой.

Тъкмо седнахме и един старец с бяла четина ни донесе кафе. Чашите бяха много нащърбени, с пукнатини, откроили се върху емайла като светещи бледи разклонения. Кафето беше силно и изненадващо хубаво, ако не броим това, че някой вече беше сложил конски дози захар и пресечено мляко. Старецът застана отстрани на масата, а Кришна и Муктанандаджи се извърнаха към мен, затова отворих портфейла си и сложих върху плота банкнота от пет рупии. Мъжът се обърна и си тръгна, без да ми връща ресто.

— Господин Муктанандаджи подхванах аз, горд, че съм запомнил името, — имате ли някаква информация за поета от Калкута М. Дас?

Момчето наведе глава и каза нещо на Кришна. Той му отговори рязко и се извърна към мен с острозъбата си усмивка.

— Съжалявам, но господин Муктанандаджи не знае толкова добре английски. Всъщност, господин Лучак, изобщо не го знае. Помоли ме да му превеждам. Ако сте готов, господин Лучак, той ще ви разкаже историята си.

— Мислех, че ще бъде интервю — казах аз.

Кришна вдигна дясна длан.

— Да, да. Разберете, господин Лучак, господин Муктанандаджи се съгласи да разговаря с вас само за да ми направи услуга, навремето съм му преподавал, за това. Няма никакво желание да го прави. Ако му разрешите да разкаже историята си, ще превеждам възможно най-добре, а после, в случай че имате въпроси, ще ги предам на господин Муктанандаджи.

„По дяволите“, помислих си аз. Днес за втори път допусках грешката да не взема със себе си и Амрита. Подвоумих се дали да не отложа срещата за друг път, но се отказах. По-добре да приключим още сега. Утре щях да получа ръкописа на Дас и ако извадех късмет, вечерта щяхме да си тръгнем оттук.

— Чудесно — казах аз.

Младежът се прокашля и намести очилата с дебели стъкла. Гласът му беше още по-писклив, отколкото на Кришна. Спираше след няколко изречения, та Кришна да преведе, и разтъркваше разсеяно лицето или врата си. В началото се дразнех, че се бавим, но напевният поток на бенгалския, следван от припрения английски, който говореше Кришна, ми действаше като мантра и сякаш ме омайваше. Приличаше на изостреното съсредоточаване и съпричастност, с които гледаме чужди филми просто защото трябва да се напрягаме да следим субтитрите.

Няколко пъти ги прекъсвах, за да ги попитам нещо, но това явно потискаше Муктанандаджи и след няколко минути се задоволих да отпивам от все по-студеното кафе и да слушам. От време на време Кришна се извръщаше и казваше нещо на бенгалски, а момчето му отговаряше и аз се проклинах, че съм такъв смотаняк и знам само един език. Питах се дали Амрита ще разбере такъв бърз бенгалски.

След като историята започна, се хващах, че пренареждам наум често спънатия синтаксис на Кришна и заменям някоя смехотворно избрана дума. Понякога си записвах набързо подробностите, но след малко и това започна да ме разсейва и аз оставих химикалката. Вентилаторите горе се въртяха бавно, светлината трепкаше като далечна улична неонова лампа в лятна нощ и аз насочих цялото си внимание към Джаяпракеш Муктанандаджи, докато той разказваше с гласа на Кришна своята история.