Дан Симънс
Песента на Кали (19)

17.

Дойде най-сетне и часът

на звяра страшен,

и пъпли той сега към свойто

рождество витлеемско.

Уилям Бътлър Йейтс

Слънцето изгря, когато наближихме крайбрежието на Англия, но въпреки че върху коленете ми падаха слънчеви лъчи, се чувствах хванат като в капан в нощ, която сякаш нямаше свършек. Треперех, усещах остро, че съм затворен в тази крехка фуния с въздух под налягане, увиснала на хиляди километри от морето. Още по-страшен беше натискът вътре в мен, който ставаше все по-голям, в началото мислех, че е клаустрофобия, после обаче осъзнах, че е нещо съвсем друго. Виеше ми се свят, сякаш климвах на една страна и в мен се е размърдала някаква могъща твар.

Стисках страничните облегалки и гледах как героите върху екрана пред мен мърдат беззвучно устни, а през това време под нас се носеше Европа. Спомних си предсмъртните мигове на Тагор. Донесоха ни храна, която беше надлежно изядена. После се опитах да поспя. И през цялото време празнотата и световъртежът се засилваха. В ушите ми сякаш жужаха насекоми. Постоянно бях на ръба на съня, колкото да трепна и да се събудя от звука на далечен подигравателен смях, Накрая се отказах от опитите да спя.

Насилих се да сляза заедно с другите пътници, докато самолетът зареждаше в Техеран. Пилотът обяви, че температурата навън е трийсет и три градуса, но чак след като ме блъсна горещият задушен въздух, схванах, че той е съобщил градусите по Целзий, а не по Фаренхайт.

Беше късно, някъде към полунощ, но горещият въздух вонеше на дебнещо насилие. Навсякъде из кънтящото, ярко осветено летище, което приличаше на хамбар, бяха накачени портрети на шаха, из помещението обикаляха мъже от охраната и войници, извадили ей така, без причина, оръжието. Из зелената флуоресцентна празнота като призраци се носеха забулени мюсюлманки. Старци спяха по пода или бяха коленичили на тъмни молитвени килимчета, разстлани сред фасовете и целофановите опаковки, а само на хвърлей от тях едно американче на около шест години — руса коса и червена раирана ризка, която биеше на очи сред тъмните цветове, — бе приклекнало зад един от столовете и обстрелваше гишето на митническата проверка с детско автоматче.

По високоговорителите съобщиха, че след петнайсет минути трябва да се качим на самолета. Препънах се в старец с червена чалма и се озовах в тоалетната. Вътре беше много тъмно, единствената светлина идваше от голата електрическа крушка пред вратата. В здрача се движеха тъмни очертания. За миг се запитах дали случайно не съм влязъл в дамската тоалетна и не виждам в мрака забулени жени, после обаче чух мъжки гласове, които разговаряха с гърлени срички. Чуваше се и как капе вода. Точно тогава ми се пригади повече от всякога, затова се надвесих над една от азиатските тоалетни и повърнах — спазмите продължиха дълго след като се бях отървал и от последните остатъци от самолетната храна.

Свлякох се отстрани и се проснах върху покрития с плочки под. Сега празнотата вътре в мен бе почти пълна. Треперех, по мен се стичаше пот, която се сливаше със солта на сълзите ми. Несекващото жужене като от криле на насекоми се бе извисило до кресчендо и аз чувах в далечината гласове. Песента на Кали беше много силна. Дадох си сметка, че вече съм прекосил границите на новите й владения.

След няколко минути се изправих в тъмното, поизмих се на единствената мивка и отидох бързо при зелената светлина, за да се присъединя към другите и да се кача на самолета за Калкута.

Излязохме от облаците, направихме кръг и в три и десет след полунощ кацнахме на летище „Дум-дум“ в Калкута. Наредих се на опашката от хора, които слизаха по стълбичката към мокрия асфалт. Градът сякаш гореше. Ниските мусонни облаци връщаха обратно оранжевата светлина, червените лампички по кулите се отразяваха в безброй локви, яркото сияние на прожекторите зад летището засилваше илюзията. Докато вървях бавно заедно с останалите към митническата проверка, не чувах други звуци освен напевния хор от пискливи гласове.

Преди година тримата с Амрита и Виктория се бяхме забавили повече от час, докато ни проверят на митницата в Бомбай. Този път минах за по-малко от пет минути. Изобщо не се притеснявах, че ще отворят багажа ми. Дребният мъж в захабена бежова униформа драсна едно „X“ върху куфара ми, точно над външния джоб, където бях скрил люгера и боеприпасите, после влязох в самото летище и се отправих към изхода.

„Някой ще ме чака. Сигурно Кришна-Санджай. Преди да умре, ще ми каже къде да намеря оная кучка Камахия.“

Наближаваше три и половина след полунощ, а на летището пак беше голяма навалица, както предишните пъти, когато бях идвал тук. В болнавата светлина на пукащите флуоресцентни лампи хората крещяха и се блъскаха, но аз почти не чувах шума, докато прекрачвах „завитите с чаршафи мъртъвци“ на Киплинг и почти не се стараех да не стъпвам върху заспалите по земята. Оставих се тълпата да ме носи. Имах чувството, че ръцете и краката ми са под упойка и мърдат тромаво като кукла на конци с некадърен кукловод. Затворих очи, за да чуя песента и да усетя силата на оръжието само на сантиметри от дясната ми ръка.

„Чатерджи и Гупта също трябва да умрат. Колкото и малка да е ролята им в съзаклятието, те също трябва да умрат.“

Вървях бавно заедно с множеството като човек, застигнат от ужасна вихрушка. Шумът, миризмата, блъсканицата се вписваха съвършено във все по-голямата празнота вътре в мен, за да образуват черно цвете, което се разтваряше бавно в съзнанието ми. Сега вече смехът беше много силен. Зад стиснатите си клепачи виждах лицето й, виждах как Тя направлява все по-силния хор, виждах как ръцете й се движат в такт с ужасния танц.

„Щом отвориш очи, ще видиш човек, когото познаваш. Не се налага да чакащ. Нека всичко започне тук.“

Наложих си да не отварям очи, но стиснах куфара с две ръце и го вдигнах до гърдите си. Усещах как тълпата ме тласка към отворените врати. Сега вече долових ясно виковете на носачите и възсладката миризма на нечистотии, толкова присъща на Калкута. Усетих как дясната ми ръка започва да отваря ципа на външния джоб на куфара, където бях скрил заредения пистолет.

„Нека всичко започне тук.“

Както стоях със затворени очи, видях следващите няколко минути, които се разтвориха пред мен като чакащата врата, като пастта на този огромен звяр — града, и аз усетих как черното цвете вътре в мен се разтваря широко, и как после смазаното съвършенство на люгера се вдига, и после свещенодействието ще започне, и после мощта ще се стече нагоре по ръката ми и ще влезе в мен, а от мен ще излезе на избълвани в нощта пламъци, и тичащите силуети ще се свлекат, и аз ще презаредя пистолета с галещото слуха „щрак“ на новия пълнител, който се намества, и болката и силата ще изтекат от мен, и тичащите силуети ще се свлекат, и от удара плът ще се разхвърчи от плътта, и пламъците над комините ще осветят небето, и в червеното им сияние аз ще открия пътя през улици, пресечки и преки, и ще намеря Виктория — сега вече навреме, ще намеря Виктория навреме и ще убия онези, които ми я отнеха, и ще убия онези, които ми застават на пътя, и ще убия всеки, който…

„Нека всичко започне сега.“

— Не! — изпищях и отворих очи.

Крясъкът ми заглуши песента само за секунда-две, но през това време аз извадих ръка от отворения джоб на куфара и се обърнах рязко наляво. Вратата беше само на десет крачки от мен, тълпата се носеше неумолимо към нея и сега напредваше по-бързо и съсредоточено. Зърнах зад нея мъж в бяла риза, който стоеше до малък синьо-бял автобус. Косата му стърчеше като шипове черно електричество.

— Не!

Използвах куфара за нещо като таран, за да си проправя път до стената. Някакъв висок мъж от навалицата ме блъсна и аз го заудрях по гърдите, докато той не ме пусна да мина. Сега вече бях само на три крачки от отворената врата, а с движението си тълпата ме носеше натам безотказно, както взрив от въздух се носи към вакуум.

„Нека всичко започне сега.“

— Не!

Не знам дали съм го извикал на глас. Метнах се напред, започнах да разбутвам тълпата, все едно газех до кръста в река, и с лявата ръка се хванах за дръжката на странична врата без надпис, водеща към служебните помещения на летището. Успях някак си да задържа куфара, докато човешките форми се тикаха в мен и в блъсканицата ме докосваха неволно по лицето.

Натиснах вратата и хукнах, куфарът се удряше в десния ми крак, служителите от летището отскачаха изненадани встрани. Песента гърмеше по-силно от всякога и от нея ме болеше толкова, че стиснах очи.

„Нека всичко започне тук. Нека всичко започне сега.“

Спрях насред крачката, блъснах се в стената и от силата на удара отхвърчах назад. Ръцете и краката ми се тресяха и гърчеха като в епилептичен пристъп. Направих две крачки назад към залата за пътниците.

— Мамка ти! — изкрещях — струва ми се, че изкрещях — и успях да се дръпна при стена, при врата, след която се озовах на четири крака в дълго тъмно помещение.

Вратата се затвори, спусна се тишина. Истинска тишина. Бях сам. Помещението беше дълго, слабо осветено и празно, ако не броим няколкото кашони и непотърсени куфари. Седнах на циментовия под и се огледах, все по-стъписан от мисълта, че вече съм бил тук. Погледнах надясно и видях олющения плот, където беше чакал металният ковчег.

Песента беше заглъхнала.

Няколко минути седях на пода и се мъчех да си поема дъх. Сега празнотата вътре в мен беше едва ли не приятна — липса на нещо черно и отровно.

Затворих очи. Спомних си как съм държал Виктория в нощта, когато тя се е родила, другите пъти, миризмата й на мляко и на бебе и трийсетте крачки, които бях извървял от родилното отделение до съседното помещение.

Без да отварям очи, стиснах дръжката на куфара, изправих се и го запокитих към другия край на дългото помещение. Той отскочи о прашния рафт и падна в купчина кашони.

Излязох от помещението, направих двайсет крачки по някакъв безлюден коридор, отидох в помещението за пътници и на единственото гише, където имаше човек, си купих билет за следващия полет.

Самолетът на „Луфтханза“ за Мюнхен нямаше закъснение и когато след двайсет минути се издигна над пистата, в него имаше само още десет пътници. Дори не ми хрумна да погледна навън и да видя за последно Калкута. Заспах още преди колесникът да се вдигне.

На другия ден следобед се приземих в Ню Йорк и хванах самолета за Бостън. Там ме напуснаха и последните остатъци от енергия, а когато се обадих на Амрита и я помолих да мине да ме вземе, се задавих от сълзи.

Докато тя дойде с червеното пинто, вече се тресях и не знаех къде точно се намирам. Амрита искаше да ме откара в болница, но аз се свлякох върху седалката с изкуствена тапицерия и казах:

— Карай. Много те моля, карай.

Отправихме се по магистралата на север заедно с вечерното слънце, което хвърляше върху линията между платната дълги сенки. Наскоро беше валяло и нивите бяха мокри. Зъбите ми тракаха почти неудържимо, но аз упорито продължавах да говоря. Амрита шофираше, без да казва нищо, само от време на време ме поглеждаше с дълбоките си тъжни очи. Не ме спря дори когато започнах да пелтеча.

— Разбрах, че те искат да направя точно това. Че Тя го иска от мен — казах аз, когато наближихме границата на щата. — Не знам защо. Може би е искала да заема неговото място, както той е заел мястото на Дас. Или Кришна може би ме е спасил, защото е знаел, че някой ден ще ме накарат да се върна отново там за някакво друго безумие. Не знам. И ми е все тая. Разбираш ли кое наистина е важно в случая?

Амрита ме погледна и не отговори. От залезната светлина мургавата й кожа изглеждаше златиста.

— Обвинявах се всеки Божи ден и знаех, че ще се обвинявам, докато съм жив. А сега виждам, че ти си обвинявала себе си.

— Ако не я бях пуснала в стаята… — подхвана Амрита.

— Да! — казах аз. Почти изкрещях. — Знам. Но трябва да прекратим всичко това. Ако не го преодолеем, ще се унищожим не само един друг и самите себе си, ще унищожим и онова, което значехме ние тримата. Ще се превърнем в част от мрака.

Амрита спря на една отбивка недалеч от разклона за универсалния магазин. Свали ръцете си от волана. Седяхме доста време, без да продумваме.

— Виктория ми липсва — казах аз накрая. За пръв път след Калкута изричах името на детето ни на глас — Нашето бебе ми липсва. Виктория ми липсва.

Амрита положи глава върху гърдите ми. Почти не разбирах какво ми казва — от ризата и сълзите, избили в очите й, гласът й звучеше приглушено. После я чух ясно.

— И на мен, Боби — рече Амрита. — Виктория ми липсва и на мен.

Седяхме прегърнати, а покрай нас във вихрушка от вятър и шум профучаваха камиони и последните коли от вечерното задръстване изпълваха платното с окъпани от слънцето цветове и звука на автомобилни гуми върху пътна настилка.