Дан Симънс
Песента на Кали (8)

6.

# МОЛБА

Когато умра,

не хвърляйте плътта и костите,

на купчина ги струпайте,

за да разкажат

с мириса си

колко струва животът

на тази земя

колко струва накрая

любовта.

Камела Дас

— Аз съм бедняк от кастата на шудрите. Син съм на Джагдисваран Бибхути Муктанандаджи, който има още десет момчета и е участвал в Похода към морето на Ганди. Роден към в село Ангуда недалеч от Дургапур, разположен на железопътната линия от Калкута за Джамшедпур. Селото е бедно и никой от външния свят не се интересува от него освен оня път, когато един тигър изял двама от синовете на Шубхоранджан Венкатешварани и от някакъв вестник в Бхубанешвар дошъл журналист да пита Шубхоранджан Венкатешварани как се чувства след всичко това. Не си спомням добре случката, защото е станала през войната, петнайсетина години преди да се родя.

Семейството ми не винаги е било бедно. Дядо ми С. Мокеши Муктанандаджи е давал назаем пари на селския лихвар. Когато съм се родил аз — осмият от общо единайсет синове, — отдавна бяхме взели обратно парите на дядо и още доста освен тях. За да плати част от лихвите по заемите, баща ми се видял принуден да продаде трийсет декара от най-плодородните си земи — онези, които били най-близо до селото. Останали му седемдесет и пет декара, но пръснати на много километри, които да подели между нас, единайсетте си синове. На такива малки нивички човек не може да отгледа тръстика и за воловете. Положението стана малко по-добро, когато през 1971 година по-големият ми брат Мармадешвар отиде да изпълни патриотичния си дълг и скоро бе убит от пакистанците. Въпреки това нас, останалите, не ни чакаше светло бъдеще.

Тогава на баща ми му хрумна нещо. От осем години учех в Християнската селскостопанска академия в Дургапур. Средствата за училището идваха от много богатия господин Дебе от Бенгалския център за осеменяване на добитъка. Училището не беше голямо. Имахме малко учебници и само двама учители, единият от които полудяваше все повече от сифилис. Въпреки това бях единственият от семейството на баща ми, който някога е ходил на училище, и той реши да ме прати да следвам. Искаше да ме прави лекар или — още по-добре, — търговец, за да нося в семейството много пари. Това решаваше и въпроса с моя дял от земята. Според баща ми един богат търговец или лекар няма да опре до някаква си неплодородна нива. Самият аз посрещнах предложението със смесени чувства. Не бях ходил на повече от двайсетина километра от Ангуда. Не бях се качвал на влак или автомобил. Можех да чета само съвсем лесни книги и да пиша прости изречения на бенгалски, но не знаех английски и хинди, а санскритският ми беше съвсем беден, колкото да прочета няколко реда от „Рамаяна“ или „Махабхарата“. Накратко, не бях сигурен, че съм подготвен да ставам лекар. Баща ми взе от селския лихвар още пари назаем — вече на мое име. Учителят ми, нали си е луд, ми написа препоръка да ме приемат в Университета на Калкута и го прати на някогашния си преподавател там. Дори господин Дебе, който преди да приеме християнството, бе дал обет пред Ганди, че ще работи смирено за нашите села и ще настоява прахът му да бъде разпилян над главния път на Ангуда, също написа писмо до университета с молба да бъдат така любезни да приемат в учебното заведение едно бедно невежо селянче от нисшата каста. Миналата година обявиха прием на студенти. Почти целият заем отиде за рушвета на учителя и на секретаря на Дебе, после аз напуснах родния дом и се отправих към големия град.

Колко ужасен бях! Няма да ви описвам какво съм чувствал при вида на всички чудеса на Калкута. Достатъчно е да кажа, че час по час правех нови и нови невероятни открития. Но скоро се омърлуших. С оскъдните си средства едвам платих таксата за първия семестър и не ми останаха пари за скъпите общежития недалеч от университета. Първата седмица в града спях зад храстите по парковете, но проливните дъждове и двата побоя, нанесени ми от полицията, ме убедиха да си потърся стая. Четирите предмета, които учех, ме разочароваха. На лекциите по въведение в индийската история имаше над четиристотин студенти. Не ми беше по джоба да си купя учебник и рядко седях достатъчно близо, за да чувам преподавателя, а и той мънкаше на английски, който не разбирах. Затова по цял ден обикалях да търся квартира, беше ми много мъчно за Ангуда. Знаех, че дори и да ям само веднъж на ден ориз с чапати^[1], след няколко седмици ще остана без пукната пара в джоба. Ако извадех късмет да си намеря квартира, щях да гладувам много по-скоро. После се натъкнах в студентския вестник на обява, че търсят съквартирант, и всичко се промени. Стаята беше на десет километра от университета, на седмия етаж в сграда, където живееха главно бежанци от Бангладеш и Бирма. Студентът, който си търсеше съквартирант, също беше от началните курсове — блестящ мъж, няколко години по-голям от мен, който следваше фармация, но искаше някой ден да стане велик писател или в най-лошия случай атомен физик. Казваше се Санджай и още щом го видях онзи първи път да стои сред купчините вестници и мръсни дрехи, аз някак си разбрах, че животът ми вече никога няма да бъде същият. За моята половина от стаята той ми поиска двеста рупии на месец. Отчаянието ми сигурно се е изписало върху лицето. По онова време разполагах с има-няма стотина рупии. Дадох си сметка, че съм вървял напразно Цели два часа. Попитах дали мога да поседна. Преди няколко вечери полицаите бяха налагали ходилата ми с палки и сега те ме боляха непоносимо. По-късно установих, че са счупили и сводовете на стъпалата ми. Още щом чу това, Санджай се смили над мен. Вбеси се, когато му казах за побоите и за огромните рушвети, които ми искат от университетското общежитие. Както щях да науча много скоро, настроенията на Санджай приличаха на буря по време на дъждовния сезон. Гледаш го — спокоен, замислен, неподвижен като статуя, а след миг започва да беснее срещу някоя обществена несправедливост, да блъска с пестник по прогнилите дъсчени стени или да рита някое бирманче надолу по задното стълбище. Членуваше и в Маоистката студентска коалиция, и в Индийската комунистическа партия. Изобщо не се притесняваше, че двете организации се презират и често си нанасят удари. Описваше родителите си като „упадъчни паразити капиталисти“ — те имаха малка фармацевтична фирма в Бомбай и всеки месец му превеждаха пари. Първо го бяха пратили да следва в чужбина, но освен че се върнал, за да „поднови връзките си с революционната борба в своята родина“, той ги обидил още повече, като предпочел да се запише в шумния плебейски университет в Калкута, а не в някой престижен колеж в Бомбай или Делхи.

След като ми разказа всичко това за себе си и чу и моята история, Санджай тутакси промени искането си за наема и го смъкна на пет рупии на месец, а после предложи и да ми даде пари назаем за първите два месеца. Признавам си, разплаках се от радост. През следващите седмици Санджай ми показа как да оцелея в Калкута. Сутрин още преди изгрев слънце отивахме в центъра на града с камионите, които прекарваха до екарисажа мъртви животни. Именно от Санджай научих, че в такъв голям град като Калкута кастовите различия не означават нищо и скоро след като избухне революцията, ще бъдат заличени напълно. Съгласявах се с него, но бях възпитан така, че не можех да седна в автобуса до непознат или да взема от продавача поничката и инстинктивно да не се запитам от коя каста са. И все пак Санджай ме научи да се бръсна при един бръснар на ъгъла, който му беше задължен, научи ме и как да пътувам гратис във влака и как в почивката на тричасовата вечерна прожекция да влизам в киното без билет. Вече не ходех на лекции, а от средни оценките ми скочиха на добри и отлични. Санджай ме отвори как да купувам от студентите в горните курсове стари курсови работи и тестове. За да го правя, се видях принуден да взема от съквартиранта си назаем още триста рупии, той обаче ми услужи веднага. В началото ме водеше по събранията на Маоистката студентска коалиция и на Индийската комунистическа партия, но безкрайните политически речи и безцелните вътрешни боричкания само ме приспиваха и не след дълго съквартирантът ми вече не настояваше да ходя с него. Много по-приятно ми беше да ходим в бара на хотел „Лакшми“, където гледахме как жените танцуват по бельо. Подобно нещо бе едва ли не немислимо за благочестив индуист като мен, но си признавам, вълнувах се страшно. Санджай го наричаше „буржоазен упадък“ и обясняваше, че е наш дълг да бъдем свидетели на отблъскващата поквара, която революцията е предопределена да изкорени. Ходихме да ставаме свидетели на упадъка общо пет пъти и всеки път Санджай ми даваше назаем баснословната сума от петдесет рупии.

Живеехме в една стая от три месеца, когато Санджай ми разказа, че е свързан с гундасите — мафиотите, и с капаликите. Подозирах, че има нещо общо с гундасите, но виж, за капаликите нямах и представа. Дори аз знаех, че от доста години азиатските банди и гундасите на Калкута са превзели цели квартали в града. Взимаха от бежанците пари, за да им разрешат да се заселят и да просят в тях, контролираха потока от наркотици, които влизаха и излизаха от Калкута, и убиваха всеки, който им пречеше в „охранителната“ дейност, в контрабандата и престъпленията в града. Санджай ми каза, че дори окаяните жители на бордеите, които всяка вечер изпъпляха от chaw^[2], за да крадат един бог знае защо синьочервената светлинна маркировка за навигацията по реката, плащали „комисиона“ на гундасите. Комисионата била утроена, след като нает от гундасите кораб, който бил натоварен с опиум и контрабандно злато и пътувал за Сингапур, заседнал на река Хугли заради липсата на маркировка. Според Санджай почти цялата печалба от кораба отишла за подкупи на полицията и пристанищните власти, та те да го изтеглят от тинята и да го пуснат да продължи нататък. По това време миналата година страната изживяваше, разбира се, последните етапи от извънредното положение. Във вестниците имаше цензура, затворите бяха пълни с политически затворници, подразнили госпожа Ганди, говореше се, че на юг скопявали младежите като наказание, че са се возели гратис по влаковете. Калкута обаче си имаше свое извънредно положение. През последното десетилетие населението се беше увеличило заради бежанците многократно. Според някои беше достигнало десет милиона. Според други — петнайсет. Когато отидох да живея в квартирата на Санджай, в града за четири месеца се бяха сменили шест кметски управи. Накрая, разбира се, едва ли не по инерция на власт дойдоха комунистите, но дори те не успяха да решат повечето проблеми. Истинските господари на града си оставаха зад кулисите. И днес полицаите в Калкута не се осмеляват да влизат в някои големи квартали. Миналата година се опитаха да патрулират по двама-трима, но след като гундасите върнаха някои от тези патрули на по седем-осем части, шефът на управлението отказа да праща хората си там без защитата на войската. От индийската армия съобщиха, че си имат друга работа.

Санджай призна, че се е забъркал с гундасите покрай връзките си с фармацевтичните среди. Но както ми обясни, в края на първи курс разширил ролята си и започнал да събира от съкурсниците си пари за „охрана“, служел и за свръзка между гундасите и Съюза на шефовете на просяците в северната част на града. Не изкарвал много, но се ползвал с голямо уважение. Именно Санджай предал на съюза заповедта да намалят броя на отвличанията, когато „Таймс ъф Индия“ подхвана в уводните си статии кампания срещу това, която, както обикновено, трая ден до пладне. По-късно, щом „Таймс“ насочи морализаторския си взор към убийствата, извършвани заради зестра, пак Санджай съобщил на шефовете на просяците, че им е разрешено да попълнят оределия си „личен състав“ с нови отвличания и осакатявания. Именно чрез тях Санджай получил възможност да се присъедини към капаликите. Тяхното братство е по-старо от гундасите, по-старо дори от града. Те, разбира се, се прекланят пред Кали. Дълги години са я почитали открито в храма Калигхат, но през 1831-а англичаните забраняват братството заради обичая веднъж в месеца в петък да принасят в жертва невръстно момче. Капаликите преминават в нелегалност и направо процъфтяват. По време на борбата за национална независимост през деветнайсети век мнозина се стремят да влязат в братството. Но приемната такса е висока, както ние със Санджай щяхме да се убедим много скоро. Вече от доста месеци той се опитваше да се свърже е тях. После миналата есен те сами му предоставиха тази възможност. Ние със Санджай вече бяхме неразделни приятели. Заедно дадохме обет за вярност към братството, аз също имах някакъв малък принос: бях пренасял съобщения и веднъж, когато Санджай беше болен, дори бях ходил да събирам пари за „охрана“.

Изненадах се, когато Санджай ми предложи да се присъединя заедно с него към капаликите. Изненадах се и се_изплаших. В родното ми село има храм на Дурга, богинята майка, затова познавах дори такъв яростен неин аватар и въплъщение като Кали. Въпреки това бях разколебан. Дурга е майка, а Кали се слави като разпътна. Дурга е изобразявана съвсем скромна, докато Кали е гола, всъщност дори не гола, а мръснишки разголена, заметната като с наметало само е тъмнината. Който почита Кали и в друго време освен на нейния празник, значи е последовател на вамачара, съмнителна тантра на извращенията.

Помня, когато бях малък, един Мой братовчед — беше по-голям от мен — показваше на всички картичка с жена, богиня, в непристойно съвкупление с двама мъже. Чичо ни завари да я разглеждаме, взе я и удари братовчед ми през лицето. На другия ден доведоха един брамин, който да ни чете конско за опасността от такива тантрически глупости, Нарече ги „грешката на петте М“: мадя, мамса, мация, мудра, маитхун. Това, разбира се, са панча макари, които капаликите може би щяха да изискват от нас: пиене, месо, риба, ръкоблудство и съвкупление. Честно казано, тогава често си мислех за съвкупления, ала се плашех от мисълта, че за пръв път ще го направя по време на богослужение. Но бях задължен на Санджай. Всъщност вече си мислех, че едва ли някога ще успея да му върна дълговете. Затова отидох с него на първата му среща с капаликите.

Те ни чакаха вечерта на празния площад недалеч от Калигхат. Не знам какво съм очаквал — представите ми за капаликите идваха от разказите, с които плашеха немирните деца, — но двамата мъже на площада изобщо не отговаряха на изградения в мен плашещ образ. Бяха облечени като бизнесмени, единият дори носеше дипломатическо куфарче, и въпреки класовите и кастовите различия се държаха възпитано и любезно. Церемонията, която вече беше започнала, бе много внушителна. Беше новолуние, празник в прослава на Дурга, и пред идола на Кали имаше бича глава, набучена на железен кол. В мраморния съд отдолу още капеше кръв. От съвсем малък съм се прекланял благочестиво пред Дурга и не се затрудних да се присъединя към молитвата, отправена към Кали-Дурга. Бързо свикнах с няколкото промени, макар че се случваше погрешно да призовавам Парвати-Дурга, а не Кали-Дурга. Двамата мъже се усмихваха. Само един от откъсите бе съвсем различен и се наложи да го усвоявам наново:

Светът е болка,

о, жено ужасна на Шива,

ти поглъщаш плът,

о, ужасна жено на Шива,

езикът ти пие кръв,

о, черна Майко! О, разголена Майко.

О, любима на Шива,

светът е болка.

Насъбралите се тръгнаха на шествие из Калигхат, като носеха големите глинени изображения. Всички бяха поръсени с кръвта на принесената жертва. Някои бяха аватари на Кали във вид на Чанди — Всяващата ужас, други на Чинамаста — Обезглавената на десетте мапхавиди, когато Кали сама се е обезглавила, за да пие от собствената си кръв. Тръгнахме след шествието и излязохме навън, на брега на река Хугли, където, разбира се, текат водите на свещения Ганг. Там идолите бяха хвърлени във водата с твърдото убеждение, че ще се въздигнат отново. Пеехме заедно с множеството:

Kali, Kali balo bhaj

Kali bai are gate naj.

О, братя, вземете името на Кали,

само в нея избавление има.

Бях трогнат до сълзи. Церемонията беше много по-величествена и красива от простичките селски жертвоприношения в Ангуда. Двамата мъже ни одобриха. Същото очевидно важеше и за джаграта на Калигхат, защото ни поканиха на истинска сбирка на капаликите в първия ден на следващото пълнолуние.

Кришна спря да превежда. Беше леко прегракнал.

— Дотук имате ли някакви въпроси, господин Лучак?

— Не — отговорих аз. — Продължавайте.

— През този месец Санджай беше много развълнуван. Давах си сметка, че той няма религиозното възпитание, което аз съм имал щастието да получа. Подобно на всички членове на Индийската комунистическа партия и Санджай трябваше някак да се примири, че политическите му убеждения са в разрез с по-дълбокото индуистко наследство. Разберете, че за нас религията е нещо естествено като дишането, а не някаква отвлечена „вяра“, която изисква ясни проявления. Всъщност е по-лесно да наредим на сърцето си да спре, отколкото да забравим индуисткия си светоглед. Да изповядваш индуизма, особено в Бенгалия, означава да приемаш всичко като проявление на божеството и никога да не разделяш изкуствено свещеното от земното. Санджай притежаваше това познание, но тънкият пласт западен светоглед, нанесен върху индуистката му душа, отказваше да го приеме.

Веднъж през този месец го попитах защо изобщо си прави труда да се стреми да става капалика, щом не почита истински богинята. Той се ядоса и започна да ме нарича как ли не. Дори се закани да ми вдигне наема и да си поиска дълговете. После обаче явно си спомни обета на братството, който сме дали, видя скръбта, изписала се върху лицето ми, и се извини. „Властта — рече ми. — Стремя се към всичко това, Джаяпракеш, заради властта. От известно време знам, че капаликите притежават власт, несъизмерима с числеността им. Гундасите не се страхуват от нищо… от нищо освен от капаликите. Мафиотите, колкото и глупави да са, колкото и да са свикнали с насилието, за нищо на света няма да тръгнат срещу някого, за когото знаят, че е капалика. Обикновените хора ги мразят и се преструват, че такова братство вече не съществува, но това е омраза, породена от завист. Страхуват се от самото име капалика.“ „Може би «уважение» е по-уместна дума“ — казах аз. „Не — възрази Санджай, — най-уместна е думата «страх».“

Първата вечер на новолунието, веднага след празника на Дурга, първата вечер от празника на Кали отидохме на изоставен пазар — там ни чакаше мъж в черно, който трябваше да ни отведе на сбирката на капаликите. На път за там минахме по улицата с глинените идоли и докато вървяхме, ни наблюдаваха стотици аватари на Кали — сламени кости, пронизали недовършената им глинена плът. Храмът се помещаваше в голям склад. Под част от него течеше реката и по време на цялата церемония ние чувахме ромола й.

Навън се бе спуснал мек здрач, но щом влязохме в склада, стана тъмно като в рог. Храмът представляваше сграда вътре в сградата. От свещите разбрахме накъде да вървим. По хладния под на воля се стрелкаха змии, но беше много тъмно и не видях какви са, дали кобри и пепелянки или по-безобиден вид. Помислих си, че това придава някакъв мелодраматичен оттенък.

Идолът на Кали беше по-малък, отколкото в Калигхат, но и по-изпит, по-тъмен, с по-остър поглед, изобщо по-ужасен. В мъждивата трепкаща светлина устата сякаш ту се отваряше, ту се притваряше леко в жестока усмивка, Статуята беше току-що боядисана. Гърдите й бяха увенчани с червени зърна, между краката й се чернееше тъмно петно, езикът й беше кървавочервен. В сумрака дългите й зъби бяха много-много бели, а присвитите й очи ни наблюдаваха как се приближаваме.

Имаше още две видими разлики. Първо, трупът, върху който идолът танцуваше, беше истински. Още щом влязохме в самия храм, усетихме миризмата. Смрадта беше примесена с тежкото ухание на благовония. Трупът беше на мъж — с бяла плът, с кости, щръкнали изпод опънатата като пергамент кожа, той сякаш беше изваян от умел скулптор в позата на смъртта. Едното му око беше притворено. Не бях съвсем изненадан, че има и труп. Според преданието капаликите носели нанизи от черепи и преди всяка церемония изнасилвали и принасяли в жертва девствен човек. Само преди няколко дни Санджай се беше пошегувал, че нищо чудно да изберат мен. Но сега, в мрака на храма в склада, сред миризмата на тлен, изпълнила ноздрите ни, бях доволен, че няма признаци капаликите да спазват такъв обичай.

Втората разлика в статуята не биеше толкова на очи и бе някак си по-стряскаща. Кали продължаваше да вдига яростно четирите си ръце: от едната се поклащаше примка, във втората беше жезълът с череп, а третата, най-високо вдигнатата, стискаше меча. Но четвъртата ръка беше празна. Там, където би трябвало да бъде изображението на отсечена глава, имаше само въздух. Пръстите на идола не стискаха нищо. Усетих как сърцето ми започва да бие лудешки, погледнах Санджай и видях, че и той едвам сдържа ужаса си. Миризмата на потта ни се смесваше със свещения мирис на благовония и на мъртва плът.

Влязоха капаликите. Не бяха в мантии или някакво по-особено облекло. Носеха най-обикновени дхоти, с каквито ходят много селяни. Всички бяха мъже. Беше тъмно, не можех да различа знаците на брамините, но предположих, че сред тях има много свещеници. Бяха общо към петдесетина; Мъжът в черно, който ни беше довел в склада, отново се сля със здрача, изпълнил почти изцяло храма, а аз не се и съмнявах, че там има още невидими хора.

Освен нас със Санджай имаше още шестима, които чакаха да бъдат посветени в братството: Застанахме на разтреперан полукръг пред идола. Капаликите отзад се раздвижиха и запяха. Безполезният ми език едвам успяваше да изрече отговорите, и то винаги един миг по-късно. Санджай се отказа от опитите да се присъедини към молебствието и през цялото богослужение се подсмихваше. Само от обезкръвените му устни разбирах колко е притеснен. И двамата току извръщахме очи към празната ръка на Кали. Песента беше от моето детство. Свързвах прочувствените й думи със слънчевата светлина по камъка на храма, с обещанието за празнични гощавки и с уханието на разпилени цветчета. Сега, докато я пеех в нощта, сред миризмата на тлен, изпълнила влажния въздух, думите придобиха друго значение:

О, майко моя,

дъще на планината!

 

Светът е болка,

бремето му с минало е заредено,

не копнея за нищо, за нищо не жадувам,

понеже суета е неговото царство.

 

Розови са нозете й,

заслон срещу страха,

и да шепти смъртта: наблизо съм,

с усмивка ще се срещнем ний.

Службата приключи внезапно. Шествие нямаше. Един от капаликите стъпи в подножието на идола. Вече бях свикнал с тъмнината и ми се стори, че съм познал човека. Беше високопоставена личност в Калкута. Нямаше как да не е, щом само след няколко месеца в града го познавах по лице. Свещеникът заговори тихо. Гласът му почти не се чуваше от звуците на реката. Той спомена свещеното братство на капаликите. „Мнозина са призвани — изрече напевно, — малцина са избрани.“ Обясни, че посвещаването ни ще продължи три години. При тези думи аз ахнах, а Санджай само кимна. Тогава разбрах, че приятелят ми знае за посвещаването повече, отколкото е споделил с мен. „Ще бъдете помолени да вършите едно или друго, с което да докажете, че сте достойни за Кали и вярвате в нея — каза едва чуто свещеникът. — Сега можете да си тръгнете, но поемете ли веднъж по Пътя, връщане назад няма.“ После настана тишина.

Погледнах другите, дошли да бъдат посветени. Никой не се и помръдна. Трябваше да си тръгна… и щях да го направя… ако Санджай не продължи да стои като закован с устни, обтегнати в безкръвна усмивка. Краката ми бяха като олово. Гръдният кош ме болеше от лудото биене на сърцето ми. Едвам си поемах дъх. Но не си тръгнах.

„Чудесно — каза свещеникът на Кали. — Преди да се срещнем отново утре в полунощ, трябва да изпълните две неща. Първото можете да направите сега.“ При тези думи свещеникът извади от гънките на дхоти малък кинжал. Чух как Санджай си поема въздух заедно с мен. Всички — общо осем мъже — изправихме гръб, притеснени и стреснати; Но капалика само се усмихна и завъртя острието върху меката плът на дланта си. Тясната кървава рязка се изду бавно, в светлината на свещите изглеждаше черна. Свещеникът прибра кинжала и взе от стиснатия юмрук на трупа в нозете на идола нещо, което приличаше на стръкове трева. Вдигна един от тях към светлината. После сложи разрязаната си длан над него. Чуваше се ясно как кръвта капе бавно върху каменния под. Няколко от тези алени сълзи се разпръснаха по края на единия от десетсантиметровите стръкове. От мрака веднага излезе друг от капаликите, който вдигна всички стръкове трева, обърна се с гръб към нас и се приближи до идола. Когато се отдръпна, тъпичките стръкове едвам се виждаха — стърчаха от стиснатия юмрук на богинята Кали. Не успях да различа кой от еднаквите стръкове е белязан с кръвта на свещеника.

„Излезте напред — подкани той. Посочи Санджай. — Доближете се до богинята. Получете своя дар от джаграта.“

Чест му прави на Санджай, че се поколеба само за стотна от секундата. Той излезе напред. Спря под протегнатата ръка на богинята, която сякаш стана по-висока. Точно когато Санджай се пресегна нагоре, се разнесе ужасна смрад, сякаш някакъв отровен газ на тлението бе избрал тъкмо този миг, за да се надигне от затиснатия труп. Санджай посегна нагоре, издърпа една от сламките и веднага я покри с дланите си. Чак когато се върна в кръга ни, отвори длани и погледна стръка трева. Не беше белязан.

След това посочиха едър мъж в другия край на редицата. Краката му трепереха видимо, докато той вървеше към богинята. Скри инстинктивно сламката, която беше издърпал припряно, точно както беше направил Санджай, точно както щяхме да направим всички ние. После вдигна високо непокътнатия стрък трева. Върху всяка гънка на месестото му лице се беше изписало облекчение. Същото стана и с третия мъж, който не се сдържа и въздъхна едва чуто, когато отвори длани и видя чистата сламка между тях. Очите на богинята гледаха втренчено надолу. Червеният език изглеждаше няколко сантиметра по-дълъг, отколкото по времето, когато дойдохме. Четвъртата сламка беше чиста. Аз бях летият, когото избраха. Докато се приближавах към богинята, сякаш се наблюдавах сам от голямо разстояние. Докато се пресягах нагоре, нямаше как да не гледам лицето й. Примката се поклащаше. От хатванга в мен се бяха втренчили празните очни ябълки. Мечът беше от стомана и изглеждаше остър като бръснач.

Докато стоях там, от сгърчения труп като че ли се чу гъргорене. Но може просто да е била реката, която течеше под краката ни. Студените каменни пръсти на богинята не искаха да пуснат стръка трева, който бях избрал. Докато го дърпах, ми се стори, че хватката й става още по-здрава. Накрая стръкът трева се отскубна и без да се замислям, скрих го между дланите си. В слабата светлина дори аз не успях да разгледам повърхността му. Помня какво въодушевление ме обзе, когато се върнах в кръга. Усетих странно разочарование, щом вдигнах ръка, завъртях между пръстите си тънкия стрък и не забелязах никаква следа. Отметнах назад глава и се взрях право в очите на богинята. Сега усмивката й ми се стори по-широка, дългите зъби — по-бели. Шестият мъж беше по-млад от мен, почти момче. Въпреки това отиде с мъжка крачка при джаграта и без следа от колебание си избра от стръковете трева. Върна се в кръга и вдигна бързо стръка, при което всички видяхме червеното петно. На черния под дори капна една последна капка. Тогава затаихме дъх и зачакахме… какво? Не се случи нищо. Свещеникът посочи седмия човек и той също взе небелязан стрък трева. Последният мъж изтегли от хватката на богинята последния стрък. Продължихме да стоим доста дълго в кръга — смълчани, преизпълнени с трепет и очакване, и да се питаме какво ли си мисли момчето, какво ще стане оттук нататък. „Защо не бяга?“ Тогава ми хрумна, че макар и момчето да е станало помазаник на Кали, дали именно то не е изключено, а не предопределено за някаква съдба? „Мнозина са призвани, малцина — избрани“ — беше казал свещеникът, а аз го бях изтълкувал като преднамерена пародия на отегчителните брътвежи на християнските мисионери, които обикаляха площадите при градския парк. Ами ако това означаваше, че тази джаграта се е усмихнала само на това момче и единствено то е било одобрено да се влее в редиците на капаликите? Разочарованието се смеси с облекчение в объркания въртоп на мислите и страховете ми.

Свещеникът се върна при подиума.

— Изпълнихте първото си задължение — промълви той тихо. А второто ще изпълните, когато се завърнете тук утре в полунощ. А сега вървете да чуете повелята на Кали, невеста на Шива.

Напред излязоха двама мъже, които ни повикаха. Отидохме след тях в дъното на храма вътре в склада, при стена с малки ниши, пред които имаше черни завеси. Капаликите ни насочваха като шафери на сватба, даваха на всеки по стаичка, после правеха още няколко крачки, за да укажат мястото на следващия. Санджай влезе в черната си ниша, а аз подсъзнателно спрях, докато черният мъж отпред не ме повика.

Помещението беше съвсем тясно и доколкото можех да видя в почти пълния мрак, вътре нямаше мебели или украшения по трите каменни стени. Мъжът в черно прошепна:

— Застани на колене.

После дръпна тежката завеса. Изчезна и последната светлинка. Паднах на колене.

Спусна се мъртвешка тишина. Не се чуваше дори реката. Реших да поуспокоя сърцето си, което биеше лудо, започнах да броя пулса си и тъкмо стигнах до двайсет и седем, когато точно до ухото ми се чу шепот.

Гласът беше женски. По-точно нежен, без пол. Тогава скочих и протегнах ръце, ала там нямаше никой.

— Трябва да ми донесеш принос — прошепна гласът.

Отново застанах разтреперан на колене и зачаках някакъв друг звук или нещо да ме докосне. След миг дръпнаха завесата, аз се изправих и излязох от нишата.

Вече се бяхме подредили на полукръг пред идола, когато забелязах, че сме само седмина. „Господи — помислих си. — Избягал е.“ Тогава Санджай ме докосна по ръката и кимна към богинята. Голият труп, върху който тя танцуваше, беше по-млад, не така разложен. И обезглавен.

Четвъртата й ръка вече не беше празна. Онова, което богинята стискаше за косата, се поклащаше леко, Върху младото лице се беше изписала лека изненада. Капките трополеха едва чуто по пода, като току-що завалял дъжд.

Не бях чул вик.

— Kali, Uali, balo bhai — запяхме ние. — Kali bai are gate nai.

Капаликите излязоха в редица по един. Мъжът в черно ни отведе в мрака при някаква врата. В преддверието си обухме сандалите и напуснахме сградата. Ние със Санджай стигнахме по плетеницата от улички до Странд Роуд. Там спряхме рикша и се прибрахме в стаята. Беше много късно.

— Какво искаше тя? — попитах аз, след като и двата фенера бяха запалени и ние си легнахме и се завихме с одеялата. — Какъв принос?

— Глупак — каза Санджай. Трепереше неудържимо като мен. Леглото му се тресеше. — До утре в полунощ трябва да й занесем труп. Човешки.