Дан Симънс
Песента на Кали (12)

10.

Калкута, повелителко на дръзките, защо да ме сломиш ти искаш? Ето кон имам и вечно убежище, в родния си град се прибирам.

Пранабенду Дас Гупта

В неделя сутринта тръгнахме доста странна компания за срещата, на която трябваше да получа ръкописа. Гупта се беше обадил в девет без петнайсет. Бяхме станали преди два часа. Докато закусвахме в кафенето в градината, Амрита ми съобщи, че е решила да дойде с мен, а аз не успях да я разубедя да не идва. Да си призная, ми олекна.

Гупта започна телефонния разговор в неподражаемия стил на телефонните комуникации в Индия.

— Ало. — казах аз.

— Ало, ало, ало.

Сякаш си говорехме по две празни консервени кутии, свързани с няколко километра връв. Линията непрекъснато пукаше и трещеше.

— Господин Гупта?

— Ало, ало.

— Как сте, господин Гупта?

— Много добре. Ало, господин Лучак? Ало!

— Да.

— Ало. Уредихме… ало! Господин Лучак? Ало?

— Да. Тук съм.

— Ало! Уредихме всичко. Ще дойдете сам, днес в десет и половина сутринта ще минем да ви вземем от хотела.

— Съжалявам, господин Гупта. Ще дойде и жена ми. Решихме, че…

— Какво? Какво? Ало!

— Казах, че ще дойде и жена ми с детето. Къде ще ходим?

— Не, не, не. Всичко вече е уточнено. Ще дойдете сам.

— Да, да, да — казах аз. — Ако не дойде семейството ми, аз също няма да ходя никъде. Да ви призная, господин Гупта, вече се поуморих от тези глупости в стил Джеймс Бонд. Дошъл съм от двайсет хиляди километра, за да взема едно литературно произведение, а не да се промъквам сам из Калкута. Къде е срещата?

— Не, не. По-добре елате сам, господин Лучак.

— Защо? Ако е опасно, искам да знам…

— Не! Разбира се, че не е опасно.

— Къде е срещата, господин Гупта? Наистина нямам време да си играя на криеница. Ако се прибера с празни ръце, все ще напиша някаква статия, но вие сигурно ще си имате работа с адвокатите на списанието.

Това си беше съвсем голословна заплаха, но тя предизвика мълчание, накъсвано само от обичайните за връзката пукот, съскане и кухо трополене.

— Ало! Ало, господин Лучак?

— Да.

— Чудесно. Жена ви, разбира се, е само добре дошла. Срещата с представителя на М. Дас ще се състои в дома на Тагор…

— В дома на Тагор ли?

— Да, да. Там има музей, нали знаете.

— Прекрасно! — възкликнах аз. — Надявах се да успея да го разгледам. Отлично.

— Ние с господин Чатерджи ще бъдем пред хотела в десет и половина. Ало, господин Лучак?

— Да.

— Дочуване, господин Лучак.

Гупта и Чатерджи се появиха чак в единайсет и нещо, но когато слязохме във фоайето, там ни чакаше Кришна. Беше облечен в същата захабена риза и намачкан панталон. Държеше се така, сякаш си умира от радост, че ни вижда: поклони се на Амрита, разроши рядката косица на Виктория и два пъти ми стисна ръката. Както обясни, бил дошъл, за да ми съобщи, че с щедрия ми подарък, нашият общ приятел господин Муктанандаджи се бил прибрал в родното си село Ангуда.

— Нали каза, че нямало да се връща там?

— Ааах — отвърна Кришна и сви рамене.

— Е, сигурно и той, и Томас Улф са грешали — рекох аз.

Кришна ме погледа-погледа и избухна в такъв гръмогласен смях, че Виктория се разплака.

— Получихте ли поемата на Дас? — попита той, когато и неговият смях, и плачът на Виктория позаглъхнаха.

Отговори Амрита:

— Не, точно отиваме да я вземем.

— Ах — усмихна се Кришна и аз забелязах как очите му блясват.

Нещо ме прихвана и го попитах:

— Не искате ли да дойдете с нас? Сигурно ще ви бъде интересно какъв ръкопис ще представи труп, разплут от водата.

— Боби! — спря ме Амрита.

Кришна само кимна, но ухилената му уста приличаше повече от всякога на паст на акула.

 

Гупта и Чатерджи не останаха в див възторг от размера на групата ни. Сърце не ми даде да им съобщя, че с нас ще дойдат и неизвестен брой полицаи от управлението в Калкута, все сикхи.

— Господин Гупта — подхванах аз, — това е жена ми Амрита. — Размениха се любезности на хинди. — Господа, а това е нашият… екскурзовод господин П. З. Кришна. Той също ще дойде с нас.

Двамата кимнаха притеснено, затова пък Кришна направо грееше.

— Вече се познаваме! Не ме ли помните, господин Чатерджи?

Майкъл Ленард Чатерджи се свъси и си намести очилата.

— Явно не. И вие май не ме помните, господин Гупта. Преди няколко години, след като се завърнах от прекрасната страна на господин Лучак. Подадох молба за членство в писателския съюз.

— А, да — рече Чатерджи, макар и да личеше, че изобщо не помни.

— Да, да — усмихна се Кришна. — Беше ми отговорено, че на прозата ми й „липсват зрелост, стил и сдържаност“. Излишно е да казвам, че не бях приет в писателския съюз.

Всички се свъсиха притеснени — без Кришна. И без мен. Аз вече се забавлявах. Не съжалявах, че съм поканил и Кришна.

 

Малкият автомобил марка „Премиер“ беше натъпкан до пръсване, когато поехме на изток от хотела. Гупта, Чатерджи и шофьорът му в ливрея се бяха сместили на предната седалка. Поне доколкото виждах, шофьорът беше сложил едната си ръка върху смъкнатия прозорец, с другата току наместваше фуражката си и явно караше колата с колене. Ефектът не беше по-различен от обикновено.

Аз се бях сбутал отзад между Кришна и Амрита, която държеше върху коленете си Виктория. Всички бяхме плувнали в пот, но Кришна очевидно бе започнал по-рано от нас, останалите.

Беше невероятно горещо. След като излязохме от хотела с климатична инсталация, обективът на фотоапарата на Амрита и стъклата на очилата на Чатерджи се изпотиха. Беше най-малко четирийсет градуса и памучната риза веднага се залепи за гърба ми. На осеяния с какви ли не боклуци площад срещу хотела се бяха събрали четирийсетина-петдесетина мъже, които бяха наклякали с кокалести колене, стърчащи над брадичките им, и с мистрии, дъски за хоросан и водопроводни тръби на настилката пред тях. Очевидно бяха дошли тук, за да търсят работа. Попитах Кришна защо са на площада, той сви рамене и отвърна:

— Неделя сутрин е.

Всички явно останаха удовлетворени от този отговор, достоен за Делфийския оракул, и аз си замълчах.

На Чоурингхи завихме надясно пред Радж Бхаван, старата сграда на правителството, и поехме на юг по Дхарамтала. Въздухът, който влизаше през отворените прозорци, не ни носеше прохлада, обратно, дращеше по кожата ни като гореща шкурка. Сплъстената коса на Кришна се вееше като преплетени на кълбо змии. Пред всеки пътен знак или регулировчик шофьорът гасеше двигателя и ние седяхме в потно мълчание, докато автомобилът не потеглеше отново.

На околовръстното поехме на изток, после завихме по Раджа Динендра, път с много завои успоредно на изкуствения канал. Застоялата вода миришеше на нечистотии. В кафявите плитчини се плискаха голи деца.

— Погледнете насам — заповяда Чатерджи и посочи надясно. — Храмът на джайните. Много интересно.

— Свещениците на джайните не убиват живи твари — обясни Амрита. — На излизане от храма карат някой от прислужниците да помете пътеката, за да не настъпят неволно някое насекомо.

— Ходят с хирургически маски — допълни Чатерджи, — за да не погълнат случайно някоя жива твар.

— Не се и къпят — намеси се и Кришна — от уважение към бактериите по телата си.

Кимнах и се запитах наум дали и Кришна не спазва тази заповед на джайните. Идваше ми в повечко да съм вместен между обичайната смрад на улиците в Калкута, вонята на нечистотии и Кришна.

— Тяхната религия им забранява да ядат неща, които са били живи — оповести щастливо Кришна.

— Ама как така! — възкликнах аз. — Значи не трябва изобщо да ядат. От какво живеят?

— Ох — усмихна се Кришна. — Уместен въпрос!

Продължихме нататък.

 

Домът на Рабиндранат Тагор се намираше в Читпур. Оставихме колата в тясна пресечка и през портичката отидохме в още по-тесен двор, после оставихме в малкото преддверие обувките си и влязохме в двуетажната сграда.

— От уважение към Тагор домът му се смята за храм — заяви тържествено Гупта.

Кришна изхлузи с небрежно движение сандалите.

— Рано или късно всеки паметник в страната ни се превръща в храм — засмя се той. — Във Варанаси държавата построи сграда специално за голяма релефна карта на Индия — невежите ни селяни да се образоват за националната география. Сега това е свещен храм. Виждал съм хора, които се молят в него. Дори си има храмов празник. Заради една релефна карта, моля ви се!

— Тихо — прекъсна го Чатерджи.

Той ни поведе нагоре по тъмно стълбище. В стаите на Тагор нямаше покъщнина, но по стените бяха накачени снимки и витринки, в които беше наслагано какво ли не — от оригинални ръкописи, които сигурно струваха цяло състояние, до кутийки с любимото енфие на Учителя.

— Май тук няма друг освен нас — отбеляза Амрита.

— Да, сами сме — потвърди Гупта. Когато се усмихна, писателят заприлича още повече на гризач. — В неделя музеят обикновено не работи. Имаме привилегията да сме тук, защото успяхме да го уредим.

— Страхотно — казах аз напосоки.

Изведнъж от високоговорителите по стените се чуха записи на Тагор, който с висок писклив глас зачете свои стихотворения, после чухме и някои негови балади.

— Прекрасно.

— Представителят на М. Дас трябва да дойде всеки момент — каза Чатерджи.

— Не бързаме — вметнах аз.

Имаше големи маслени картини на Тагор. Като стил напомняха Н. К. Уайът^[1] — илюстраторска разновидност на импресионизма.

— Бил е удостоен с Нобелова награда — напомни Чатерджи.

— Да.

— Написал е националния ни химн — допълни Гупта.

— Точно така. Бях забравил — отвърнах аз.

— Написал е и много велики пиеси — добави Гупта.

— Основал е прочут университет — каза Чатерджи.

— Умрял е ето тук — намеси се Кришна.

Всички спряхме и погледнахме накъде сочи показалецът му. Ъгълът беше празен, ако не броим няколкото клъбца прах.

— През 1941 година — продължи Кришна. — Старецът е берял душа, гаснел е като ненавит часовник. Неколцина от учениците му се събрали тук. После дошли още. И още. Не след дълго всички стаи се напълнили с хора. Някои изобщо не познавали поета. Дните отминавали. Старецът гаснел и гаснел. Накрая си направили купон. Някой отскочил до щабквартирата на американците… в града вече имало войници… и се върнал с прожекционен апарат и няколко ролки филми. Насъбралите се си пуснали „Лоуръл и Харди“ и анимационни филмчета за Мики Маус Старецът лежал в кома — напълно забравен в ъгъла. От време на време излизал от предсмъртния си унес като риба на повърхността на водата. Представяте ли си колко объркан е бил! Погледнал е през гърбовете на приятелите си и главите на някакви непознати и е видял върху стената мигащи изображения!

— Ето я писалката, с която Тагор е писал прочутите си пиеси — оповести на висок глас Чатерджи в опит да ни откъсне от Кришна.

— Посветил е на това и стихотворение — не се даде Кришна. — Как е умрял, докато са прожектирали „Лоуръл и Харди“. През онези последни дни е слагал дата на стиховете си, знаел е, че всеки от тях може да бъде последен. После, в кратките промеждутъци между състоянието на кома, е записвал и часа. От сантименталния му оптимизъм не е останала и следа. Както и от благото добродушие, с което са белязани много от известните му творби. Защото, нали разбирате, сега между стиховете е гледал в лицето черната Смърт. Бил е уплашен. Но стиховете… ах, господин Лучак… тези предсмъртни стихове наистина са красиви. И изпълнени с болка. Като смъртта на стареца. Тагор е гледал кадрите върху стената и се е питал: „Всички ли сме илюзия? Сенки, мернали се за миг върху бялата стена — за безсмислено забавление на отегчени богове? Това ли е всичко?“ А после е издъхнал. Направо тук. В ъгъла.

— Елате насам — тросна се Гупта. — Имаме да видим още много неща.

И наистина беше така. Имаше фотографии на приятели и съвременници на Тагор, някои, например снимките на Айнщайн, на Дж. Б. Шоу и съвсем младия Уил Дюрант^[2], бяха с автографи.

— Учителят е оказал силно влияние върху господин У. Б. Йейтс^[3] — каза Чатерджи. — Знаете ли, че „свирепият звяр“ от „Второто пришествие“ — лъвът с човешка глава е взет от описание, което Тагор прави за Йейтс на петия аватар на Вишну?

— Не, не знаех — признах си аз.

— Точно така — потвърди Кришна. Той прокара длан по стъклото на прашна витрина и се усмихна на Чатерджи. — А когато Тагор му е пратил издание на стиховете си на бенгалски с твърди корици, знаете ли какво е станало? — Кришна не обърна внимание на Гупта и Чатерджи, които се бяха свъсили. Приклекна и размаха с двете си ръце невидимо оръжие. — Йейтс се завтекъл към другия край на хола си в Лондон, грабнал голям самурайски меч, който му бил подарък, и съсякъл книгата на Тагор ето така… Аййй!

— Наистина ли? — учуди се Амрита.

— Да, наистина, госпожо Лучак. После Йейтс изкрещял: „Проклет да е Тагор! Пее за мир и любов, а отговорът е кръв!“

Най-неочаквано записът с музика на Тагор заглъхна. Всички се обърнахме и видяхме как в стаята влиза бедно облечено момче на около осем години. Носеше платнена торба, но тя бе прекалено малка и крива, за да побере ръкопис. Хлапакът ни изгледа един по един, докато очите му не спряха върху мен.

— Вие ли сте господин Лучак?

Думите прозвучаха така, сякаш са били наизустени и момчето не знае английски.

— Да.

— Елате с мен. Ще ви отведа при М. Дас

 

На двора чакаше рикша. До момчето имаше място да се сместим тримата с Амрита и Виктория. Гупта и Чатерджи забързаха към колата, за да тръгнат след нас. Кришна явно бе изгубил интерес и стоеше при вратата.

— Няма ли да дойдете? — провикнах се аз.

— Сега не — отвърна той. — Ще се видим по-късно.

— Утре сутрин си тръгваме — извика Амрита.

Кришна сви рамене. Момчето каза нещо на човека, който теглеше рикшата, и ние се понесохме по улицата. Автомобилът на Чатерджи потегли след нас. На половин пресечка иззад ъгъла се показа малка сива кола. След нея се клатушкаше волска каруца с петима-шестима дрипави души в нея. Развеселих се при мисълта, че човекът, който караше каруцата, е полицай от градското управление, пратен да ни следи. Момчето изкрещя нещо на бенгалски, а мъжът, който теглеше рикшата, му извика и забърза.

— Какво каза? — попитах аз Амрита. — Къде отиваме?

— Момчето нареди: „Побързай“ — усмихна се Амрита. — А човекът с рикшата му отговори, че американските свине били много тежки.

— Хммм.

Минахме по моста Ховра заедно с толкова много превозни средства, че в сравнение с тях бледнееха всички задръствания, които бях виждал дотогава. Пешеходците не бяха по-малко от колите и двете равнища на моста бяха натоварени до краен предел. Сложната плетеница от сиви подпори и метални жици се бе разпростряла на около половин километър над мътната река Хугли. Мостът приличаше на сложна детска играчка и аз взех от Амрита фотоапарата, за да щракна една снимка.

— Защо го правиш?

— Обещал съм на баща ти.

Момчето ми замаха с две ръце и заповтаря гневно и припряно нещо.

— Какво казва?

Амрита се свъси.

— И аз не съм сигурна, говори на диалект, но май че е забранено да снимаш моста.

— Кажи му, че всичко е наред.

Тя заговори на хинди, хлапакът се смръщи и й отвърна на бенгалски.

— Каза, че не било наред — обясни Амрита. — Каза ние, американците, да сме оставели сателитите да ни вършат шпионската работа.

— Господи.

Рикшата спря пред безкрайна тухлена сграда — железопътна гара Ховра. В бъркотията от превозни средства, слизащи от моста, нямаше и следа от автомобила на Чатерджи и от сивата малка кола.

— Сега какво? — попитах аз.

Момчето се обърна към мен и ми връчи платнената торба. Бях изненадан от тежестта й. Разхлабих връвта в горния край и надзърнах вътре.

— Мили боже — възкликна Амрита. — Монети.

— Не просто монети — отвърнах аз и извадих една. — Монети от половин долар с образа на Кенеди. Сигурно са петдесет-шейсет.

Момчето посочи входа на гарата и каза нещо на скоропоговорка.

— Той помоли да влезем вътре и да ги дадем — преведе Амрита.

— Да ги дадем ли? На кого?

— Някой щял да ги поиска.

Момчето кимна, явно беше доволно, после бръкна в торбата, грабна четири от монетите, изскочи от рикшата и се сля с тълпата.

Виктория също се пресегна към монетите. Аз стегнах здраво връвта в горния край на торбата и погледнах Амрита.

— Е — рекох й. — Трябва да решим какво да правим.

— Тръгвай, аз след теб, драги ми господине.

 

Като малък не си представях по-голяма сграда от „Мърчъндайз Март“^[4] в Чикаго. После, в края на шейсетте, имах възможност да видя отвътре производствените халета към космическия център „Кенеди“. Приятелят, който ме развеждаше, ми обясни, че в някои дни в халето се образували облаци.

Железопътната гара Ховра бе по-внушителна.

Беше построена наистина с голям размах. Още щом влязохме вътре, видяхме десетина коловоза, пет спрени локомотива, няколко, които бълваха пушек, множество търговци зад колички с какви ли не неща по тях, над които на струйки се виеше пара, хиляди плувнали в пот, блъскащи се хора, други хиляди, които бяха насядали, спяха или готвеха — живееха там, и невъобразима какофония, толкова оглушителна, че човек, и да изкрещеше, не можеше да се чуе, камо ли да мисли. Ето какво представляваше железопътната гара Ховра.

— Майко мила! — възкликнах аз.

На няколко метра от главата ми имаше подпора със самолетно витло, което размърдваше бавно задушния въздух. Десетки такива вентилатори добавяха тътена си към морето от шумове.

— Какво? — извика Амрита.

Виктория се сгуши до гърдите на майка си.

— Нищо!

Тръгнахме безцелно, като си проправяхме път през навалицата. Амрита ме подръпна за ръкава и аз се наведох, за да чуя какво ми говори.

— Дали да не изчакаме господин Чатерджи и господин Гупта?

Поклатих глава.

— Нека сами си намерят монети от половин долар с образа на Кенеди.

— Какво?

— Нищо.

При нас дойде ниска жена. Върху гърба й имаше нещо, което може би й беше съпруг. Гръбнакът му беше жестоко изкривен, едното му рамо стърчеше от средата на гърбица, краката му приличаха на пипала без кости, които се губеха в гънките на сарито на жената. Към нас се протегна черна ръка, в която имаше повече кости, отколкото плът, и дланта се разтвори.

— Баба, баба!

Поколебах се за миг, после бръкнах в торбата и му подадох една монета. Жена му ни погледна с широко отворени очи и двете й ръце се стрелнаха към нас.

— Баба!

— Дали да не им дам цялата торба? — извиках аз на Амрита, но още преди тя да ми е отговорила, към лицето ми се устремиха десетки ръце.

— Баба! Баба!

Опитах да се дръпна назад, но в гърба ми се опряха още умоляващи ръце. Започнах да раздавам бързо монетите. Дланите сграбчваха среброто, изчезваха в бъркотията и пак се протягаха за още пари. Зърнах на три-четири метра от мен Амрита и Виктория и бях доволен, че между нас има известно разстояние.

Множеството набъбваше като с вълшебна пръчка. В един миг около мен имаше десетина-петнайсет души, които крещяха и протягаха ръце, в следващия те нараснаха до трийсет, после — до петдесет. Имах чувството, че съм на празника Вси светии, сред дегизирани хора, и раздавам бонбони на децата, но безобидната заблуда се стопи, когато от навалицата се показа разядена от проказа ръка с криви пръсти, които ме заудряха по лицето.

— Ей! — провикнах се аз, но звукът бе твърде тих в олелията на множеството.

В плътния обръч, в средата на който бях притиснат, сигурно имаше стотина души. Натискът ме стресна. Една от протегнатите ръце неволно раздра ризата ми и остави върху гърдите ми успоредни белези. Отстрани по главата ме удари лакът и аз щях да се свлека, ако напорът на телата не ме задържа прав.

— Баба! Баба! Баба!

Цялата тълпа се придвижваше към края на перона. До металните релси имаше към метър и осемдесет-два. Жената с недъгавия върху гърба си изпищя, когато мъжът бе изтръгнат и повален в краката на напиращото множество. Един човек до мен се разкрещя и заудря отстрани с дланта си друг по лицето.

— Писна ми — казах аз и метнах във въздуха платнената торба с монетите.

Тя се завъртя, описа ленива дъга и избълва монетите над насъбралите се и над един продавач на ориз, който крещеше. Писъците станаха още по-оглушителни и трескавото множество се дръпна от края на перона, преди това обаче чух как някой или нещо пада тежко на релсите. Една жена се разпищя на сантиметри от лицето ми и ме напръска със слюнка. После усетих в гърба си силен удар, залитнах напред, вкопчих се в сарито на една жена и се свлякох на колене.

Тълпата около мен продължаваше да се блъска и за миг аз се уплаших до смърт и покрих главата си с ръце. Видях пред лицето си мръсни крачоли и остри колене в дрипи. Някой се препъна в мен и за миг тълпата затисна с цялата си тежест гърба ми, аз паднах по лице и усетих как ме премазват. В далечината, в животинския рев на множеството чух виковете на Амрита. Отворих уста да изкрещя, но точно тогава в лицето ме изрита мръсен бос крак. Някой стъпи отзад на крака ми и в мускула на прасеца ме прониза остра болка.

За миг потънах в мрака на блъскащите се тела, после видях мъждивата светлина, процеждаща се през остъкления покрив високо горе, и над мен се надвеси Амрита — в лявата си ръка държеше Виктория, а с дясната разтикваше последните блъскащи се просяци. После тълпата се изнесе встрани, а Амрита ми помогна да седна на мръсния перон. Сякаш от дън земя се бе появила приливна вълна, която се беше плиснала, беше изгубила силата си и сега се отдръпваше към хаотичното хорско море и езерцата от сгушени семейства. Съвсем наблизо някакъв старец се беше надвесил над голямо канче вряла вода, която като по чудо не се беше разплискала в суматохата.

— Извинявай, извинявай — заповтарях отново и отново на Амрита, щом си поех дъх.

Сега, след като опасността беше отминала, Амрита започна ту да хлипа, ту да се смее: прегръщаше ме и ми помагаше да се изправя на крака. Проверихме дали по Виктория няма драскотини и цицини, а бебето избра точно този миг, за да се разпищи толкова силно, че се наложи и двамата да го успокояваме с прегръдки и целувки.

— Извинявай — казах аз още веднъж. — Беше ужасно глупаво.

— Виж — рече Амрита.

Там, до краката ми, лежеше най-обикновено кафяво куфарче. Вдигнах го и тръгнахме да излизаме през навалицата, покрай групички мъже с рикши, които предлагаха услугите си. Намерихме място на улицата, което не беше чак толкова оживено, и заобиколени от човешкия поток, се облегнахме на един тухлен стълб. Отново проверих дали Виктория е добре. Нямаше й нищо, тя мигаше срещу по-силното слънце и очевидно се двоумеше дали да не ревне отново.

Амрита ме хвана за китката.

— Дай да видим какво има в куфарчето и да се махаме оттук — каза тя.

— Ще го отворя по-късно.

— Отвори го сега, Боби — настоя Амрита. — Ще се чувстваме последни глупаци, ако след всичко, което преживя, се окаже, че сме взели обеда на някой бизнесмен.

Кимнах и отворих рязко куфарчето. Вътре нямаше обяд. Ръкописът лежеше на купчина от неколкостотин страници. Някои бяха написани на машина, други — на ръка върху поне пет-шест вида хартия, различна на цвят и размери. Разлистих страниците, за да се уверя, че на тях има стихове и ръкописът е на английски.

— Добре — казах аз. — Да се махаме оттук.

Затворих куфарчето и тъкмо се обърнахме да спрем такси, когато колата на Чатерджи удари със скърцане спирачки и той изскочи заедно с господин Гупта — крещеше развълнувано нещо.

— Здравейте — поздравих уморено аз. — Защо се забавихте?