Дан Симънс
Песента на Кали (3)

1.

Днес в Калкута се случва какво ли не…

Кого да виня?

Санха Гош^[1]

— Не ходи, Боби — каза моят приятел. — Не си струва. Беше юни 1977 година, бях отскочил от Ню Хампшир до Ню Йорк, за да уточня с редактора в „Харпърс“ последните подробности около пътуването ми до Калкута. После реших да отида да се видя с приятеля си Ейб Бронстийн. След като часове наред бях гледал Медисън Авеню от висотата на „Харпърс“ с неговия разреден въздух, скромната административна сграда, където беше редакцията на малкото ни литературно списание „Други гласове“, ми се стори не толкова внушителна.

Ейб седеше сам в задръстения си с какво ли не кабинет и подготвяше есенния брой на „Гласове“. Прозорците бяха отворени, но въздухът в помещението беше спарен и влажен като угасналата пура между зъбите на Ейб.

— Не ходи в Калкута, Боби — повтори Ейб. — Да замине някой друг.

— Всичко е уредено, Ейб — отвърнах аз. — Заминаваме след седмица. — За миг се поколебах. — Хонорарът е много добър, покриват и всички разходи — добавих аз.

— Хммм.

Ейб премести пурата от другата страна на устата си и се свъси срещу купчината ръкописи пред него. От вида на този плувнал в пот размъкнат дребосък, самото олицетворение на редактора работохолик, никога няма да се досетиш, че издава един от най-уважаваните „малки списания“ в страната. През 1977 година „Други гласове“ не бяха засенчили „Кениън Ревю“^[2], не бяха породили в „Хъдсън Ревю“ излишни притеснения за конкуренцията, но всяко тримесечие ние продължавахме да радваме абонатите с поредния си брой, пет от разказите, които сме помествали, са включвани в антологията на творби, удостоени с наградата „О’Хенри“, а за юбилейния брой, посветен на нашата десетгодишнина, Джойс Каръл Оутс ни подари своя кратка творба. По едно или друго време съм бил заместник главен редактор на „Други гласове“, редактор на стиховете и коректор на доброволни начала. Сега, след една година в Ню Хампшир, където се оттеглих да мисля и да творя, и след една току-що издадена стихосбирка, не бях нищо повече от ценен сътрудник. Но пак смятах „Гласове“ за „нашето“ списание. Пак смятах Ейб Бърнстийн за свой добър приятел.

— Защо, да го вземат мътните, пращат точно теб, Боби? — попита Ейб, — Защо от „Харпърс“ не командироват някой от тежката артилерия, щом го смятат за толкова важно и поемат всички разходи?

Беше прав. През 1977 г. малко хора бяха чували за Робърт К. Лучак, макар че „Таймс“ пусна огромна рецензия за „Зимни духове“. Въпреки това се надявах, че онова, което са чули хората — няколкостотинте души, на които държах, е многообещаващо.

— В „Харпърс“ са се сетили за мен покрай материала, който пуснах миналата година в „Гласове“ — обясних аз. — Нали си спомняш, онзи за бенгалската поезия. Тогава ми каза, че посвещавам прекалено много време на Рабиндранат Тагор.

— Да, спомням си — потвърди Ейб. — Изненадан съм, че ония палячовци в „Харпърс“ изобщо знаят кой е Тагор.

— Обади ми се Чет Мороу — уточних аз. — Бил възхитен от статията.

Пропуснах да съобщя на Ейб, че Мороу е забравил името на Тагор.

— Чет Мороу ли? — изсумтя Ейб. — Кога му е останало време, мислех, че се е отдал изцяло на романчетата по телевизионни сериали.

— Временно е заместник главен редактор на „Харпърс“ — обясних аз. — Иска да пусне статията за Калкута в октомврийския брой.

Ейб поклати глава.

— А Амрита и малката Елизабет-Регина?

— Виктория — поправих го аз.

Ейб знаеше прекрасно името на дъщеричката ми.

Когато му съобщих какво име сме й избрали, той подметна, че е прекалено снобско и гръмко за издънката на една индийска принцеса и на поляк от Чикаго. Ейб не е от най-тактичните. Макар че отдавна беше прехвърлил петдесетте, още живееше с майка си в Бронксвил. Беше погълнат изцяло от издаването на „Гласове“ и се отнасяше равнодушно към всичко и всички, които нямаха връзка със списанието. Една зима парното в редакцията нещо беше излязло от строя и почти целия януари Ейб работи по яке, накрая все пак повика да го оправят. Напоследък общуваше с хората главно по телефона и с писма, но от това подмятанията му не ставаха по-малко жлъчни. Сега вече разбирах защо никой не е заел мястото ми на заместник главен редактор и редактор на стиховете.

— Казва се Виктория — повторих аз.

— Добре де, Виктория. Как гледа Амрита на това, че ще си вдигнеш чукалата и ще я изоставиш с детето? Всъщност то на колко е сега? На два-три месеца ли?

— На седем — отговорих аз.

— Не е най-подходящият момент да заминеш за Индия и да ги зарежеш — рече Ейб.

— Амрита идва с мен — уточних аз. — И Виктория. Убедих Мороу, че Амрита може да ми превежда.

Не беше съвсем така. Всъщност Мороу сам предложи да я взема с мен. Няма да се учудя и ако ме пращаха там именно заради Амрита. Преди да се обадят на мен, от „Харпърс“ се бяха свързали с трима специалисти по бенгалска литература, двама от тях бяха индийски писатели, които живееха в Щатите. И тримата бяха отказали, но последният споменал Амрита, въпреки че тя беше математичка, а не писателка, и чак тогава Мороу ми звънна.

— Нали тя знае бенгалски? — попита ме по телефона той.

— Разбира се — уверих го аз.

Амрита всъщност знае хинди, маратхи, тамилски, малко пенджабски, както и немски, руски и английски, но не и бенгалски. „Все пак е близо“, помислих си аз.

— Амрита иска ли да ходи там? — полюбопитства Ейб.

— Изгаря от желание — казах му. — Не е стъпвала в Индия от седемгодишна, когато баща й се е преместил с цялото семейство в Англия. Иска й се на път за Индия да поостанем малко в Лондон и майка й и баща й да видят Виктория.

Последното отчасти беше вярно. Амрита не искаше и да чуе да ходи с бебето в Калкута, докато не я убедих, че е важно за кариерата ми. Тя се реши чак когато чу за престоя в Лондон.

— Добре де — изсумтя Ейб. — Върви в Калкута.

От гласа му веднага разбрах какво мисли по въпроса.

— Кажи ми защо не искаш да ходя там — настоях аз.

— После — отвърна Ейб. — А сега ти ми кажи за тая история с Дас, с която те занимава Мороу. Интересно ми е и защо искаш да оставя половината пролетен брой на „Гласове“ за Дас. Не обичам да пускам препечатки, а едва ли има и десет негови стиха, които да не са печатани и препечатвани до втръсване.

— Да, Дас — потвърдих аз. — Но не препечатки. Нови неща.

— Разказвай, де — подкани Ейб.

И аз му разказах.

 

— Отивам да търся в Калкута поета М. Дас — обясних аз. — Да го издиря, да поговорим и да се върна с негови нови творби, които да публикуваме.

Ейб ме зяпна изненадан.

— Да бе, да — изсумтя той. — На друг ги разправяй тия. М. Дас е мъртъв. От шест-седем години. Ако не ме лъже паметта, умря през 1970-а.

— През юли 1969-а — поправих го аз. Не се сдържах и го казах самодоволно. — През юли 1969 година, докато се връщал от погребението, по-точно от кремацията на баща си в някакво село в Източен Пакистан, днешен Бангладеш, изчезнал безследно и всички решили, че е убит.

— Да, помня — каза Ейб. — Нали ви бях на гости за два-три дни в апартамента в Бостън, когато Сдружението на поетите от Нова Англия организира литературно четене в негова памет. Ти прочете нещо на Тагор и части от епичната поема на Дас за онази, каки беше името… монахинята… Майка Тереза.

— А два от Чикагските ми цикли са посветени на него — допълних аз. — Но доколкото разбирам, сме поизбързали. Според слуховете Дас се е появил отново в Калкута…, ако не самият той, то негови нови стихове и писма. От тамошна агенция, с която работят, в „Харпърс“ са получили няколко неща и хора, които познават Дас, твърдят, че със сигурност са негови. Но никой не е виждал самия Дас. От „Харпърс“ ме пращат да издиря негови нови творби, но статията ще се казва „В търсене на М. Дас“, нещо от тоя род. Ето я и добрата новина. „Харпърс“ ще публикува стиховете, чиито права ще взема, но ако нещо не влезе в броя, можем да го поместим в „Други гласове“.

— Всичко, което не струва, нали — изсумтя Ейб и задъвка пурата. През годините бях свикнал да получавам от Бронстийн точно такава въодушевена признателност. Замълчах си и накрая той попита: — Да го вземат мътните, Боби, къде е бил Дас през тези осем години.

Свих рамене и му метнах пресниманата на ксерокс страница, която Мороу ми беше дал. Ейб я разгледа, отдалечи я на една ръка разстояние, обърна я на една страна, сякаш е снимка върху фолиото на списанието, и ми я метна обратно. — Предавам се — заяви Ейб. — Какво е това?

— Част от нова поема, за която се предполага, че Дас е написал през последните две-три години.

— На какъв език е, на хинди ли?

— Не, на санскритски и главно на бенгалски. Това тук е преводът на английски.

Подадох му и другата преснимана страница.

Ейб сбърчи потно чело и зачете.

— Майко мила, Боби, това тук ли е за пролетния брой? Как някаква се чука кучешката, докато пие кръвта на обезглавен мъж? Или не съм разбрал?

— Не, разбрал си, за това е. Е, в откъса има само няколко реда — допълних аз. — И преводът е съвсем приблизителен.

— Пък аз си мислех, че Дас пише лирични, сантиментални стихове. Малко в духа на Тагор, както ти го представи в статията.

— Така пишеше. По-точно, така пише. Но не сантиментални, а оптимистични стихове.

Със същото изречение съм защитавал неведнъж Тагор. А и собствените си стихове.

— Аха — вметна Ейб. — Оптимистични, значи. Допада ми оптимистичната част тук: „Kama Rati, kame viparita kare rati“. Според превода това означава „Обезумели от страст, като псета се чукаха Кама и Рати“. Чудно. И много напевно, Боби. Малко като ранния Робърт Фрост.

— Взето е от бенгалска народна песен — обясних аз. — Обърни внимание как Дас е вплел римата в останалите стихове. От традиционната ведическа форма се прехвърля на народен бенгалски и после отново на ведически. Дори ако отчетем загубите при превода, е използвал сложен стилистичен похват.

Замълчах. Всъщност бях повторил каквото ми е казал Мороу, той пък бе повторил казаното от неговите „консултанти“. В тясното помещение беше много задушно. През отворените прозорци влизаше приспивният шум на уличното движение, чух и писъка на далечна сирена, която, интересно, ми вдъхна спокойствие.

— Прав си — допълних аз. — Изобщо не прилича на стихотворение на Дас. Почти невъзможно е да повярваш, че го е писал авторът на епоса за Майка Тереза. Допускам, че Дас не е жив и това е менте. И аз не знам, Ейб.

Той се отпусна назад върху стола на колелца и за миг ми се стори, че ще махне от устата си угасналата пура. Но Ейб само се свъси, завъртя пурата наляво, после и надясно, облегна се и сплете дебели къси пръсти зад врата си.

— Казвал ли съм ти, Боби, че съм бил в Калкута?

— Не — примигах аз от изненада.

Преди да напише първия си роман, беше пътувал много като репортер, но рядко говореше за онова време. Когато одобри за печат материала ми за Тагор, спомена между другото, че е прекарал девет месеца заедно с лорд Маунтбатън в Бирма. Рядко се отдаваше на спомени за репортерските си дни, но затова пък винаги бе много забавно да го слушаш.

— По време на войната ли? — попитах аз.

— Не. Непосредствено след нея. През четирийсет и седма, когато избухнаха бунтовете за отделяне на мюсюлманите от индуистите. Великобритания се изтегляше, но оставяше Индия разделена на две, с две религиозни общности, които се изтребваха помежду си. Това е било преди твоето време, нали, Роберто?

— Чувал съм, Ейб. Значи си заминал за Калкута да отразяваш бунтовете?

— А, не. Точно тогава на хората не им се четеше за още и още битки. Отидох в Калкута заради Ганди… Не Индира, а Мохандас… Ганди беше на посещение там и ние отидохме да го отразяваме. Миротворец, Светец в сари, все дивотии от тоя род. Та прекарах в Калкута около три месеца.

Ейб замълча и прокара ръка през оредяващата си коса. Явно търсеше думите. Никога дотогава не го бях виждал разколебан в употребата на езика, бил той писмен, говорим или изкрещян.

— Боби — рече той накрая, — знаеш ли какво означава думата „миазма“?

— Отровно изпарение — отвърнах аз. Подразних се, че ме пита такова нещо. — Има го по блатата. Или вредно влияние. Вероятно идва от гръцкото „miainein“, което означава „замърсявам“.

— Да — рече Ейб и отново завъртя пурата. Изобщо не обърна внимание на блестящото ми представяне. Явно очакваше бившият му редактор на поетичния раздел да знае гръцки. — Единствената дума, с която според мен Калкута можеше да се опише тогава… а и сега, е миазми. Чуя ли едното, веднага се сещам за другото.

— Градът е построен върху мочурища — вметнах аз, все така по дразнен.

Не бях свикнал да чувам от Ейб такива дрънканици. Все едно благоразумният ви стар водопроводчик изведнъж да заговори за астрология.

— Ще бъдем там през дъждовния сезон, който едва ли е най-приятното годишно време. Но не мисля, че…

— Не ти говорех за времето — прекъсна ме Ейб. — Макар че това е най-горещата, най-задушната и ужасна дупка, която някога съм виждал. По-гнусна и от Бирма през четирийсет и трета. По-ужасна и от Сингапур по време на тайфун. По-ужасна и от Вашингтон през август. Не, Боби, говоря ти за проклетото място. В тоя град имаше нещо… нещо, което наподобяваше миазми. Не съм виждал по-отблъскващ и гнусен град, а съм бил в какви ли не отвратителни градове. Калкута ме уплаши, Боби.

Аз кимнах. От жегата ме заболя глава.

— Просто не си ходил, където трябва, Ейб — подметнах нехайно. — Я се опитай да изкараш едно лято в Северна Филаделфия или в южната част на Чикаго, където съм израсъл. В сравнение с тях Калкута ще ти се види земен рай.

— Хм — изсумтя той. Вече не ме гледаше. — Не беше само градът. Исках да се махна от Калкута, затова шефът на кореспондентското бюро — гадно копеле, което след две-три години умря от цироза, ми възложи да отразя откриването на мост в затънтената бенгалска провинция. Там още не беше прокарана и железница, мостът просто свързваше една с друга част на джунглата, беше построен над река, широка към двеста метра и дълбока десетина сантиметра. Но беше направен с парите от първите следвоенни помощи, изпратени от Щатите, затова трябваше да отразя откриването му. — Ейб замълча и погледна през прозореца. Долу от улицата се чуха викове на испански. Той май не ги чу. — Щях да умра от скука. Инженерите и работниците вече си бяха тръгнали, откриването премина под знака на обичайната смесица от политика и религия, на която задължително ще се натъкнеш в Индия. Стана късно, за да се връщам още същата вечер с джипа, затова отседнах в хотелче в края на селото. Вероятно беше останало от инспекциите по време на британската власт. Оная нощ обаче беше много задушно — потта сякаш дори не капеше от теб, просто избиваше по кожата и увисваше във въздуха, — щях да полудея от комарите и затова някъде след полунощ станах и отидох на моста. Изпуших една цигара и тръгнах да се връщам. Ако не беше луната, нямаше да го видя.

Ейб извади пурата от устата си. Свъси се, сякаш е гадна не само на вид, но и на вкус.

— Хлапето едва ли беше на повече от десетина години, ако не и по-малко — продължи той. — Беше набучено на едно арматурно желязо в бетонната подпора откъм западната страна на моста. Личеше, че не е издъхнало веднага и след като е било пронизано от желязото, е опитвало да се отскубне…

— Катерело се е по новия мост ли? — попитах аз.

— И аз си помислих това — отвърна Ейб. — Това ми обясниха и местните власти, когато тръгнах да разпитвам за случая. Но не си представям как изобщо е възможно да се надене на железата… Би трябвало да скочи от напречните греди, а те бяха много високо. После, след около половин месец, точно преди Ганди да прекрати гладната си стачка и размириците в Калкута да утихнат, отидох в британското консулство и намерих „Строителите на мостове“ на Киплинг. Чел си я, нали?

— Не, не съм — отвърнах аз.

Не понасях прозата и стиховете на Киплинг.

— Лошо — укори ме Ейб. — Разказите му не са никак лоши.

— Та за какво са тези „Строители“? — по любопитствах аз.

— Ами за сложните религиозни обреди, които бенгалците изпълняват след построяването на мост.

— Не е нещо необичайно, нали? — попитах аз, макар и вече да се досещах накъде отиват нещата.

— Изобщо не е необичайно — потвърди Ейб. — В Индия всяко събитие е свързано с религиозен обред. Но Киплинг е написал разказа заради начина, по който го изпълняват бенгалците. — Ейб захапа отново пурата и продължи през стиснати зъби: — След като построят мост, те принасят човешка жертва.

— О, да — казах аз. — Страхотно. — Събрах ксерокопията, пъхнах ги в куфарчето и станах да си вървя. — Ако си спомниш още някоя приказка от Киплинг, на всяка цена да ни звъннеш, Ейб. Амрита ще се зарадва много.

Той се изправи и се подпря на писалището. Натисна с дебели пръсти купчините ръкописи.

— Да го вземат мътните, Боби. Наистина предпочитам да не се забъркваш с тия…

— Миазми — довърших аз вместо него. Ейб кимна.

— Няма и да припарвам до нови мостове — казах, като вече вървях към вратата.

— Поне помисли дали да водиш Амрита и детето.

— Заминаваме всички — отвърнах аз. — Резервациите са направени. Биха ни ваксините. Единственият въпрос сега е дали искаш да видиш тия неща на Дас, ако те наистина са негови и ако успея да уредя авторските права. Е, Ейб?

Той отново кимна. Метна пурата в препълнения пепелник.

— Ще ти пратя картичка от басейна в грандхотел „Оберой“ в Калкута — обещах, докато отварях вратата.

Погледнах за последен път Ейб: той стоеше с ръка, протегната като за довиждане или може би като безмълвен израз на умора и примирение.