Дан Симънс
Песента на Кали (17)

15.

Калкута ме уби.

Кабита Синха

Калкута отказваше да ни пусне. Още два дни градът ни държа в зловонната си прегръдка.

Ние с Амрита не искахме да оставяме Виктория сама с тях. Дори по време на аутопсията в полицията и после в погребалния дом седяхме в съседното помещение.

Сингх ни съобщи, че се налага да останем в Калкута още няколко седмици, поне до края на предварителното следствие. Аз му казах, че няма да стане. И той, и ние депозирахме заявленията си при отегчения стенограф.

Пристигна човек от американското посолство в Делхи. Беше досаден сухар на име Дон Уордън. Според него трябваше да се извиняваме непрекъснато на неотзивчивите индийски бюрократи. Постоянно ни обясняваше колко сме усложнили нещата с настояването си да прекараме толкова бързо трупа на детето в Щатите.

В събота тръгнахме за последно към летището. Ние с Уордън и Амрита се бяхме сместили на задната седалка на взет под наем стар шевролет. Валеше като из ведро, вътре в колата беше горещо и много задушно. Аз не обръщах внимание. Имах очи само за малката бяла линейка пред нас. Въпреки задръстванията не бяха пуснали сирената. Не бързахме за никъде.

На летището пак имаше усложнения. При нас заедно с Уордън дойде служител от летището. Двамата клатеха глави.

— Какво има? — попитах аз.

Индиецът приглади захабената си бяла риза и каза по дразнено и бързо нещо на хинди.

— Какво? — попитах аз.

Амрита ми преведе. Беше толкова изтощена, че не вдигна глава и гласът й почти не се чуваше.

— Служителят каза, че ковчегът, който сме купили, не може да се качи на самолета — рече тя уморено. — От летището са предоставили метален ковчег, но документите за превоза на… на тялото… трябвало да се подпишат в съответната служба. В понеделник трябвало да отидем в общината.

Аз се изправих.

— Уордън? — казах.

Мъжът от посолството сви рамене.

— Длъжни сме да спазваме законите и културните им ценности — рече той. — Още от самото начало съм на мнение, че щеше да стане много по-лесно, ако се бяхте съгласили тялото да бъде кремирано тук, в Индия.

„Кали е богиня на всички крематориуми.“

— Елате с мен — отсякох аз.

Поведох двамата мъже към помещението, където беше положено тялото на Виктория. Индиецът изглеждаше отегчен и припрян. Хванах Уордън за ръката и го дръпнах в ъгъла.

— Господин Уордън — казах му тихо. — Сега ще отида в съседното помещение и ще прехвърля тялото на дъщеря си в металния ковчег, както го изискват от летището. Ако дойдете с мен или ми попречите по някакъв начин, ще ви убия. Разбрахте ли?

Уордън премига няколко пъти и кимна. Аз отидох при служителя от летището и му обясних как стоят нещата. Говорех тихо и го докосвах с пръсти по гърдите, той обаче ме гледаше в очите и явно видя там нещо, накарало го да мълчи и да не се помръдва, а когато спрях да говоря, отиде през летящата врата в слабо осветената стая, където чакаше Виктория.

Помещението беше дълго и почти празно, ако не се броят няколкото кашона и непотърсения багаж. В единия край, до лентата за пренасяне на багажа, беше сложен летищният метален ковчег. В дъното, на пейка до товарната рампа, лежеше сивият ковчег, който бяхме купили в Калкута. Приближих се и без колебание махнах капака.

В нощта, когато се роди Виктория, имаше една част от подготвяния ритуал, заради която се притеснявах от доста седмици. Знаех, че в болницата в Ексетър насърчават младите бащи да пренесат новородените си деца от родилното отделение до съседното помещение, където задължително ги мереха, преди да ги върнат отново на майките. От известно време това ме тревожеше. Страхувах се да не изпусна Виктория. Реакцията ми беше смешна, но дори след вълненията и радостта от раждането установих, че сърцето ми ще се пръсне от притеснение, когато лекарят вдигна Виктория от корема на Амрита и попита дали ще пренеса по коридора малкото си момиченце. Помня, че кимнах, усмихнах се и изпаднах в ужас. Помня, че обгърнах с длан малката й главица, поех още влажното телце, допрях го до гърдите и рамото си и все по-уверен и радостен, направих трийсетте крачки от родилното отделение до съседното помещение. Виктория сякаш ми помагаше. Помня как се ухилих тъпо при внезапно обзелото ме усещане, че нося своето дете. Това и досега си остава най-щастливият спомен в живота ми.

Този път не бях притеснен. Вдигнах внимателно дъщеря си, обхванах с длан главата й, притиснах я, както толкова пъти досега, до гърдите и рамото си и направих трийсетте крачки до летищния метален ковчег с малкото копринено легълце в него.

Докато излетим, няколко пъти съобщаваха, че самолетът има закъснение. Чакахме час и половина и през цялото време се държахме с Амрита за ръце, а когато накрая боингът 747 излетя, не погледнахме към илюминаторите. Мислехме за малкия ковчег, който бяхме видели как товарят на самолета. Самолетът започна да се извисява, а ние мълчахме. Не погледнахме навън и когато облаците затулиха последната панорама от Калкута. Взехме нашето бебе и се прибрахме вкъщи.