Дан Симънс
Песента на Кали (6)

4.

А в големия двор, след като паднаха местните прегради, започна истинско общуване между хората, приятно безделничене.

Пурненду Патри

— На дневна светлина всичко изглежда по-добре — отбеляза Амрита.

Закусвахме в откритото кафене на хотела. Виктория дърдореше щастливо от високото детско столче, което любезните сервитьори донесоха. Кафенето беше с изглед към градината във вътрешния двор на хотела. Имаше скеле с работници, които си подвикваха весело.

Пиех чай, отхапвах от препечената филия и четях вестника на английски, издаван в Калкута. В уводната статия се призоваваше за по-съвременен преход. Имаше реклами за сари и мотоциклети. Усмихнато индийско семейство държеше бутилки кока-кола. До него на страницата беше сложена снимка в едър план на труп — разлагащ се, с лице, отворено като спукана автомобилна гума и с изскочили изцъклени очи. Тялото било намерено вчера, четиринайсети юли, четвъртък, в непотърсен метален сандък на железопътна гара Ховра и ако някой знаел нещо за покойника, да позвънял на следователя Говт Рли от Ховраския полицейски участък й да кажел, че се обажда във връзка с дело № 23 от 7. VII. 1977 г., 302–301 Полиц. участък, Калкута (С 3. 39/77).

Сгънах вестника и го оставих на масата.

— Господин Лучак? Добро утро!

Станах и се ръкувах с индиеца на средна възраст, който беше дошъл при нас. Беше нисък, със светла кожа, почти плешив, носеше очила с дебели рогови рамки. Лекият му камгарен костюм му стоеше безупречно, докато се ръкуваше, мъжът почти не стискаше дланта ми.

— Господин Лучак — продължи той, — аз съм Майкъл Ленард Чатерджи. Много се радвам да се запознаем, госпожо Лучак. — Мъжът кимна леко и пое ръката на Амрита. — Искрено съжалявам, че снощи не ви посрещнах на летището. Шофьорът ми съобщи погрешно, че полетът от Бомбай е отменен за днес сутринта.

— Не се притеснявайте — отвърнах аз.

— Наистина е неприятно и негостоприемно да ви оставим да дойдете в града, без да бъдете посрещнати както трябва. Още веднъж извинете. Ние се радваме много, че сте тук.

— Кои „ние“? — попитах аз.

— Заповядайте, седнете — покани го Амрита.

— Благодаря. Какво прелестно дете! Има вашите очи, госпожо Лучак. „Ние“ — това, господин Лучак, е Съюзът на бенгалските писатели. Поддържаме постоянна връзка с господин Мороу и прекрасното му издание и очакваме с нетърпение да ви предоставим последната засега творба на най-добрия бенгалски… не, индийски поет.

— Значи господин Дас е жив?

Чатерджи се усмихна любезно.

— О, със сигурност, господин Лучак. От половин година получаваме много писма от него.

— А виждали ли сте го? — притиснах го аз. — Откъде сте убедени, че това наистина е господин Дас? Защо го е нямало осем години? Кога мога да се срещна с него?

— Всичко с времето си, господин Лучак — отвърна Майкъл Ленард Чатерджи. — Всичко с времето си. Уредих ви първоначална среща с изпълнителния съвет на нашия писателски съюз. Днес в два следобед удобно ли ви е? Или предпочитате да си починете и да разгледате града с госпожа Лучак?

Погледнах Амрита. Вече се бяхме разбрали, че ако нямам нужда от преводач, тя ще остане с Виктория да си почине в хотела.

— Да, удобно е — потвърдих аз.

— Чудесно, чудесно. В един и половина ще ви пратя кола.

Гледахме Майкъл Ленард Чатерджи, докато той излизаше от кафенето. Зад нас работниците по бамбуковото скеле подвикваха щастливо на служителите от хотела, които прекосяваха градината. Виктория заблъска силно по масичката на детското столче и се присъедини към веселието.

От другата страна на улицата, на мръсния площад срещу хотела имаше билборд на Обединената индийска банка. По него нямаше картинки, само черни букви върху бял фон: „Калкута — културната столица на държавата? Нагледен пример за сквернословие?“ Стори ми се странно някой да рекламира така банка.

Автомобилът беше черен и малък, марка „Премиер“, с шофьор с фуражка и бежови панталони до коленете. Поехме по пътя Чоурингхи и докато пъплехме през задръстванията, имах възможност да разгледам Калкута денем.

Онова, което виждах, бе едва ли не комично в лудешката си наситеност. Пешеходците, флотилиите велосипеди, рикшите, автомобилите, камионите с открити каросерии, украсени със свастики, безбройните мотоциклети, скърцащите волски каруци си оспорваха тесния път с изронена настилка. Домашните животни си се разхождаха на воля и пречеха на движението, пъхаха глави в магазините и ровичкаха из купчините отпадъци по завоите или в средата на улицата. По едно време боклуците вече стигаха до колене и обточваха като канавка пътя. Из отпадъците ровеха и човешки същества и те си оспорваха с добитъка и кравите онова, което ставаше за ядене.

Малко по-нататък строени в редица ученички с белоснежни блузи и сини поли прекосиха улицата, а един полицай с кафяв колан спря движението, за да минат. На следващото кръстовище имаше малък червен храм, разположил се точно в средата на пътя. През отворения прозорец на колата влизаше възсладката миризма на благовония и канал. По занемарените фасади и по жиците се вееха червени знамена. И навсякъде неуморно пъплеха мургави хора — почти приливна вълна от блъскащо се население в бели и бежови дрехи, което с влажното си дихание сякаш правеше въздуха по-задушен.

На светло Калкута беше внушителна, може би малко стряскаща, но не ми вдъхваше странния страх и гняв от предната вечер. Затворих очи и се опитах да проумея яростта, която ме бе обзела в автобуса, но жегата и шумът ми пречеха да се съсредоточа. Всички звънци на велосипеди във вселената сякаш ечаха заедно с автомобилните клаксони, крясъците и засилващата се врява на града, за да вдигнат едва ли не осезаема шумова стена.

Съюзът на писателите се помещаваше в огромна сива сграда точно при площад „Далхаузи“. Господин Чатерджи ме чакаше в долния край на стълбите и ме заведе на третия етаж. Помещението беше голямо, без прозорци. От опушения таван ме гледаха излинелите остатъци от фреска, от масата пък ме гледаха седем души, които вдигнаха очи от зеленото сукно.

Запознахме се. И при най-добри обстоятелства не помня имена и се почувствах леко замаян, докато се опитвах да свържа водопада от бенгалски срички, които чувах, с мургавите интелигентни лица. Единствената жена — с уморено лице, бяла коса и плътно зелено сари, което постоянно наместваше върху рамото си, — май се казваше Лила Мина Басу Белиапа.

Последваха няколко минути общи приказки, които ме затрудниха заради разликите в произношението. Установих, че ако се отпусна и оставя напевният устремен индийски английски да ме залива на воля, не след дълго започвам да схващам смисъла. Отсечено-напевният им говор ми действаше някак си успокоително, почти хипнотично. Най-неочаквано от мрака изникна сервитьор в бяло дълго сако, който раздаде нащърбени чаши с огромни количества захар, пресечено биволско мляко и малко чай. Седях между жената и директора на изпълнителния съвет, някой си господин Гупта. Беше висок, на средна възраст, с дълго лице и ужасно издадени напред горни зъби. Съжалих, че Амрита не е дошла с мен. Безстрастното й присъствие щеше да послужи за буфер между мен и тези странни чужденци.

— Смятам, че господин Лучак би трябвало да чуе предложението ни — рече внезапно Гупта.

Другите кимнаха. Точно тогава осветлението угасна.

В стаята без прозорци стана тъмно като в рог. От различни места в сградата се раздадоха викове, донесоха ни свещи. Господин Чатерджи се надвеси над масата и ме увери, че това било нещо обичайно. Имало режим на тока, спирали го всеки ден първо в една част на града, после в друга.

От тъмнината и светлината на свещите жегата стана още по-потискаща. Главата ми се замая леко и аз се вкопчих в края на масата.

— Вие, господин Лучак, си давате сметка, че е огромна привилегия да получите най-добрата творба на такъв велик бенгалски поет като господин Дас. — Гласът на господин Гупта беше пронизителен като обой. Тежките звуци увиснаха във въздуха. — Дори ние не сме виждали пълния вариант на произведението. Дано читателите на вашето списание оценят тази чест.

— Да — казах аз. На върха на носа на господин Гупта беше увиснала капка пот. От мигащата светлина на свещите сенките, които хвърляхме, бяха дълги към четири метра. — Получихте ли и други части от ръкописа на господин Дас?

— Още не — отговори господин Гупта. Черните му очи бяха влажни, с увиснали клепачи. По сукното капеше восък от свещите. — Предстои комисията да вземе решение за съдбата на английската версия на епоса.

— Бих искал да се срещна с господин Дас — рекох аз.

Хората около масата се спогледаха.

— Няма да е възможно.

Каза го жената. Гласът й беше тънък и писклив като трион, който стърже по метал. Раздразнените носови звуци не съответстваха на достолепната й осанка.

— Защо?

— От доста години нямаме достъп до М. Дас — отвърна благо Гупта, — Известно време всички смятахме, че е починал. Скърбяхме за загубата на такова национално богатство.

— А сега откъде знаете, че е жив? Някой виждал ли го е?

Пак се спусна мълчание. Свещите вече се бяха стопили до половината и капеха неудържимо, макар че въздухът изобщо не се помръдваше. Беше ми ужасно горещо, гадеше ми се. За някакъв налудничав миг ми се стори, че свещите ще изгорят, а ние ще продължим да разговаряме във влажния мрак — духове от плът в порутена сграда вътре в търбуха на мъртъв град.

— Поддържаме кореспонденция — обясни Майкъл Ленард Чатерджи. Той извади от куфарчето си пет-шест шумолящи плика. — Установихме по безспорен начин, че нашият приятел все още е жив и е сред нас.

Той наплюнчи пръсти и започна да търси нещо из старателно сгънатите тънки листове. В мъждивата светлина редовете индийско писмо приличаха на вълшебни руни, на зловещи заклинания.

Господин Чатерджи прочете няколко реда, за да докаже твърдението си. В писмата се задаваха въпроси за роднини, споменаваха се общи приятели. Посочваха се подробности от спор, проведен преди двайсет години. Към господин Гупта имаше питане и за кратко стихотворение на Дас, хонорарът за което бил платен преди доста години, но което така и не било издадено.

— Чудесно — казах аз. — Но за статията ми е важно да се срещна лично с господин Дас, за да…

— Моля ви — прекъсна ме господин Чатерджи и вдигна ръка. Там, където би трябвало да са очите му, очилата отразяваха двойни пламъци. — Ето това тук вероятно обяснява защо е невъзможно. — Той сгъна една страница, прокашля се и зачете: — „… И така, приятелю мой, всичко се мени, само хората си остават същите. Помня онзи юлски ден през 1969 година. Беше по време на празниците на Шива. В «Таймс» ни съобщаваха, че човекът е оставил следи по Луната. Връщах се от селото на баща ми: място, където и досега, вече пет хилядолетия хората оставят следи в пръстта след впрегнатите волове. В селата, през които минаваше влакът ни, селяните едвам извлачваха от калта тежките каруци. По време на онова шумно и пренаселено пътуване назад към любимия град аз постоянно си мислех колко кух и безсмислен е бил животът ми. Баща ми бе живял дълго и плодотворно. На кремирането му пожелаха да дойдат всички в селото, от брамина до хариджана^[1]. Бях вървял през ниви, които баща ми е напоявал, обработвал и извоювал от капризите на природата много преди да се родя. След погребението оставих братята си и отидох под сянката на голямо фикусово дърво, което баща ми беше посадил като млад. Всичко наоколо свидетелстваше за постигнатото от баща ми. Сякаш самата земя скърбеше за татко. Запитах се: а аз какво съм направил? След половин месец ставам на петдесет и две години и на какво съм посветил живота си? Написал съм някой и друг стих, забавлявал съм колегите си, дразнил съм някои критици. Изплел съм паяжина на заблудата, че уж продължавам традициите на великия Тагор. А после сам съм се оплел в своята паяжина на измамата. Когато пристигнах на гара Ховра, вече бях разбрал колко сухи са животът и изкуството ми. Над трийсет години бях живял в любимия ни град — сърце и сърцевина на Бенгалия, — а в немощното ми изкуство нямаше нищо за същността на града, дори и намек за него. Бях се опитал да предам душата на Бенгалия чрез описания на лишения й от смисъл външен вид, на чуждите нашественици, на най-нечестното й лице. Сякаш се бях опитал да опиша душата на красива интересна жена, като изброявам подробностите от облеклото, което тя е взела назаем. Навремето Ганди е казал: «Човек не може да живее пълноценно, ако не е умрял поне веднъж». Когато на гара Ховра слязох от вагона първа класа, бях проумял повелята в тази велика истина. За да живея — в душата, в изкуството си, — трябваше да се освободя от всичко, което ме е свързвало със стария ми живот. Дадох двата си куфара на първия срещнат просяк, който се приближи. Изненаданият му вид и досега за мен е извор на наслада. Виж, нямам представа какво е направил после със скъпите ми ленени ризи, парижки вратовръзки и многото книги, които бях сложил вътре. Тръгнах по моста Ховра към града — знаех само едно, че съм мъртъв за стария си живот, мъртъв за стария си дом и навици и по принуда мъртъв за хората, които обичах. Само ако влезех в Калкута наново, точно както преди около трийсет и три години като преизпълнен с надежди смутен студент от малко селце, само тогава можех да видя с ясни очи последната си творба. И аз посветих живота си именно на тази творба… на първия си истински опит да разкажа историята на града, който ни храни… От онзи ден преди много години новият ми живот ме е отвеждал на места, за които не бях и чувал в любимия си град, град, за който безразсъдно смятах, че познавам отблизо. Този нов живот ме тласна да търся пътя си сред залутаните, да притежавам само онова, което лишените от всичко са изхвърлили, да се трудя с безработните, да търся мъдрост от безумците в Кързънския парк и добродетелност от проститутките по улица «Шудер»^[2]. Докато вършех всичко това, се видях принуден да призная присъствието на тъмните божества, които държат това място в ръцете си още преди да се родят самите богове. След като открих тях, открих и себе си. Много ви моля, не ме търсете. И да ме издирвате, няма да ме намерите. И да ме намерите, няма да ме познаете. Приятели мои, оставям на вас да изпълните напътствията ми във връзка с тази нова творба. Поемата не е довършена. Предстои да се работи още много по нея. Но времето става все по-малко. Искам вече готовите части да бъдат разпространени възможно най-широко. Откликът на критиците не значи нищо. Авторските права не са важни. Творбата трябва да се издаде. Отговорете по обичайните канали. Дас.“

Чатерджи спря да чете и в тишината се чуха далечните звуци на уличната врява. Господин Гупта се прокашля и зададе въпрос за авторските права в Щатите. Обясних му, доколкото можах — и за предложението на „Харпърс“, й за по-скромните условия на „Други гласове“. Последваха още въпроси и обсъждане. Свещите бяха почти изгорели.

Накрая Гупта се обърна към другите и изстреля нещо на бърз бенгалски. Отново съжалих, че не съм довел и Амрита. Майкъл Ленард Чатерджи каза:

— Бихте ли изчакали отвън в коридора, господин Лучак? Съветът ще гласува каква да бъде по-нататъшната съдба на ръкописа на М. Дас.

Станах и с изтръпнали крака тръгнах след слугата със свещ, който ме заведе в коридора. На стълбищната площадка имаше стол и кръгла масичка, на която бе оставена свещта. През матовите прозорци към площад „Далхаузи“ се процеждаше слаба светлина, но от мъждивото сияние тъмнината в ъглите на площадката и по коридорите изглеждаше още по-непрогледна.

Седях там десетина минути и вече бях на път да задрема, когато забелязах някакво движение в тъмнината. Нещо се прокрадваше и излизаше от кръга светлина. Вдигнах свещта и видях как един плъх с размерите на малък териер застива на място. Спря в края на стълбищната площадка и заудря с мокра опашка по дъските. От края на светлината в мен се впиха диви блеснали очи. Плъхът пристъпи половин крачка напред и мен ме прониза ледената тръпка на погнусата. С движенията си тази твар тук ми приличаше не на друго, а на котка, дебнеща жертвата си. Понадигнах се и сграбчих паянтовия стол, за да го метна.

Най-неочаквано зад мен се чу по-силен звук, от който подскочих. Тъмното петно на плъха се сля с мрака в коридора и по дървото се чу драскане сякаш от много нокти. От тъмната заседателна зала изникнаха господин Чатерджи и господин Гупта. В очилата на господин Чатерджи се отразяваха пламъци. Гупта направи една крачка към моя кръг примигваща светлина. Усмихваше се радостно, зъбите му бяха дълги и жълти.

— Всичко е уредено — каза той. — Утре ще получите ръкописа. Ще се свържат с вас, за да се уговорите.