Дан Симънс
Песента на Кали (5)

3.

В полунощ този град е Дисниленд.

Субрата Чакраварти

Пристигнахме в Калкута в полунощ, откъм юг, над Бенгалския залив.

— Господи! — прошепнах аз.

Амрита се надвеси над мен и погледна през илюминатора.

По съвет на майка й и баща й се качихме първо на самолета на „Бритиш Еъруейс“ за Бомбай, за да минем през митницата там. Всичко мина добре, но самолетът на „Еър Индия“ за Калкута закъсня с три часа заради техническа неизправност. Накрая ни пуснаха в залата за заминаващи, но там висяхме още един час без осветление и климатична инсталация, понеже външният генератор бил изключен. Някакъв бизнесмен, седнал пред нас, обясни, че вече три седмици полетът от Бомбай за Калкута имал всеки ден закъснение, защото пилотът се бил скарал с бордовия инженер.

След като излетяхме, заради силни гръмотевични бури се наложи да се отклоним на юг от курса. Почти цялата вечер Виктория беше неспокойна, но сега спеше в ръцете на майка си.

— Господи — повторих аз.

Долу, върху шейсет и шест квадратни километра, се беше разпрострял град Калкута, галактика от светлини след непрогледната чернилка на облаците и Бенгалския залив, над които бяхме летели. Пристигал съм нощем със самолет в най-различни градове, но никой не приличаше на Калкута. Вместо обичайните геометрични фигури на електрическото осветление тук видях среднощен град, озарен от безброй фенери, огньове и странно меко сияние — почти като фосфоресцирането на гъбите, — идващо от хиляди невидими източници. Вместо предвидимата градска прогресия от прави линии: улици, магистрали, паркинги, неизброимите светлини на Калкута бяха разхвърляни и безредни — хаотично съзвездие, нарушавано само от черната извивка на реката. Представих си, че по време на войната, докато са горели, Лондон и Берлин сигурно са изглеждали така за уплашените екипажи на бомбардировачите.

След като колесникът опря в пистата, вътре в самолета нахлу ужасна влага, ние слязохме и се сляхме с множеството, което отиваше да си вземе багажа. Летището беше малко и мръсно. Въпреки късния час бяхме заобиколени от потни тълпи, които се блъскаха и крещяха.

— Нали ще ни посрещнат? — попита Амрита.

— Да.

Бях успял да грабна от счупената лента за багажа четирите ни сака и сега стояхме до тях, а множеството прииждаше на мощен поток срещу нас. Имаше нещо истерично в това човечество в бели ризи и сарита, което туптеше като сърце в тясната постройка.

— Мороу се е обадил в Съюза на бенгалските писатели. До хотела трябваше да ни закара някой си Майкъл Ленард Чатерджи, но закъсняхме доста. Сигурно си е тръгнал. Ще се опитам да спра такси.

Но само погледнах към изхода, задръстен от мъже, които крещяха и се блъскаха, и останах при багажа.

— Господин и госпожа Люцак? Робърт Люцак?

— Лучак — отвърнах аз, като по инерция поправих произношението. — Да, аз съм Робърт Лучак.

Погледнах мъжа, успял да си проправи път до нас. Беше висок и кокалест, беше облечен в мръсен кафяв панталон и бяла риза, която на зелената флуоресцентна светлина изглеждаше сива и захабена. Лицето му беше относително младо — може би към трийсетте, — и бе гладко обръснато, но черната му коса стърчеше във всички посоки, а тъмните му пронизващи очи бяха толкова напрегнати, че създаваха усещане за сдържано насилие. Черните му вежди сякаш бяха нарисувани с дебела четка и почти се сключваха над носа като клюн на граблив сокол. Отстъпих половин крачка назад и изпуснах куфара, за да освободя дясната си ръка.

— Господин Чатерджи?

— Не, не съм виждал господин Чатерджи — отговори той пискливо. — Аз съм П. З. Кришна.

В началото — заради шума и силния напевен Диалект — ми се стори, че е казал „празен Кришна“.

Протегнах ръка, но Кришна се беше обърнал и вече вървеше към изхода. С дясната си ръка разбутваше хората.

— Насам, ако обичате. Бързо, бързо.

Кимнах на Амрита и вдигнах три от саковете. Колкото и да е невероятно, въпреки жегата и суетнята Виктория продължаваше да спи.

— От Съюза на писателите ли сте? — попитах аз.

— Не, не, не. — Кришна дори не се обърна, за да ми отговори. — Преподавател съм. Към Американската образователна фондация в Индия. Там работя под ръководството на господин Шах, от Ню Йорк му се е обадил неговият много добър дългогодишен приятел господин Ейбрахам Бронстийн, който помоли да ви предам поздрави. Побързайте.

Навън беше още по-задушно и влажно, отколкото в сградата на летището. Над изхода имаше сребриста табела, осветена с прожектори.

— Летище „Дум-дум“ — прочетох аз на глас.

— Да, да. Точно тук са произвеждали куршумите до края на Първата световна война, преди да ги забранят — обясни Кришна. — Насам, ако обичате.

Изведнъж бяхме обкръжени от десетина носачи, които се надпреварваха да вземат багажа ни. Бяха слаби като върлини, с голи крака, които се подаваха изпод кафявите дрипи. Един беше еднорък. Друг изглеждаше така, сякаш се е спасил от ужасен пожар: от брадичката до гърдите кожата му беше надиплена от огромни белези. Той очевидно не можеше да говори, но от осакатеното му гърло излизаше припряно гъргорене.

— Дайте им багажа — подвикна Кришна.

Той махна властно към носачите, които се блъскаха в опит да се доберат до саковете.

Имахме да вървим само около шейсет метра по извитата алея. Едвам се дишаше, въздухът беше натежал от влагата, черна и притискаща като подгизнало войнишко одеяло. За миг ми се стори, че вали сняг — пред нас на вихрушка сякаш се носеха бели снежинки, после обаче си дадох сметка, че в лъчите на прожекторите около летището танцуват милиони насекоми. Кришна махна с ръка към носачите, посочи „превозното средство“ и аз застинах от изненада.

— Автобус ли? — възкликнах: пред мен стоеше нещо, което приличаше на синьо-бял раздрънкан микробус.

Отстрани пишеше АОФИ^[1].

— Да, да, да. Не можах да осигуря друго. Хайде, побързайте.

Един от носачите се покатери пъргаво като маймуна отзад на покрива на автобуса. Подадоха му четирите ни сака, които той прихвана върху багажника. Докато го покриваше с черен найлон, се запитах някак между другото толкова ли не е могло да ги качим при нас в автобуса. Свих рамене и извадих от джоба си две банкноти от по пет рупии, които да дам на носачите. Кришна ги взе от ръката ми и ми върна едната.

— Не. Много са — обясни той.

Пак свих рамене и помогнах на Амрита да се качи в автобуса. От виковете на превъзбудените носачи Виктория най-после се беше събудила и се бе разпищяла, с което допринасяше за всеобщата суматоха. Кимнахме на сънения шофьор и седнахме на втората седалка отдясно. Кришна се разправяше на вратата с трима от носачите, които бяха донесли багажа. Амрита не разбираше всичко във водопада от бенгалски, но все пак схвана достатъчно, за да ми обясни, че носачите негодували, понеже не можели да поделят между тримата петте рупии. Искали още една. Кришна им изкрещя нещо и отиде да затвори вратата на автобуса. Най-възрастният носач с лице, набраздено от плетеница обрасли с бяла четина бръчки, излезе напред и препречи с тялото си сгъваемата врата. От местата си пред летището към нас се насочиха и други носачи. Виковете прераснаха в писъци.

— За Бога — казах аз на Кришна, — вземете още няколко рупии и им ги дайте. Да се махаме оттук!

— Не! — Кришна насочи погледа си към мен и насилието в него вече не бе сдържано, В очите му се четеше ликуване, каквото виждаме по лицата на мъже, посветили се на кървави забавления. — Много са — отсече той.

Сега вече пред вратата се беше струпала цяла тълпа носачи. Най-неочаквано отстрани по автобуса задумкаха юмруци. Шофьорът изправи гръб и притеснен, намести фуражката си. Старецът при вратата се беше качил на първото стъпало, сякаш се канеше да влезе в автобуса, но Кришна допря до гърдите му три пръста и го избута твърдо. Старецът падна назад, в морето от облечени в кафяво силуети.

В смъкнатия донякъде прозорец до Амрита внезапно се вкопчиха криви пръсти и носачът с изгореното лице се изтегли като на лост нагоре. Само на няколко сантиметра от нас устата му замърда трескаво и ние видяхме, че мъжът е без език.

По прашното стъкло се пръсна слюнка.

— По дяволите, Кришна!

Станах, за да дам парите на носачите. Точно тогава от мрака изникнаха трима полицаи. Бяха с бели каски, каиши с кобури през раменете и бежови панталони до коленете. Двама носеха „лати“ — индийското съответствие на дълга около метър тежка дървена палка с железен наконечник в горния край.

Тълпата носачи продължиха да крещят, но се отдръпнаха, за да направят път на полицаите. Мъжът с белязаното лице се пусна от прозореца на Амрита. Първият полицай стовари палката отпред по автобуса и възрастният носач се извърна, за да му изложи оплакването си. Полицаят вдигна смъртоносната палка и също се разкрещя. Кришна се възползва и завъртя ръчката, с която се затваряше вратата на автобуса. Изкрещя две срички на шофьора и ние потеглихме, после бързо набрахме скорост по тъмната улица. Отзад автобусът бе улучен от метнат камък и се чу силен трясък.

После излязохме от летището и се понесохме по празното шосе с четири платна.

— Това тук е специален път — обясни Кришна от вратата, където продължаваше да стои. — По него минават само важни личности.

Отдясно се мерна белезникава табела. На нея пишеше само „ДОБРЕ ДОШЛИ В КАЛКУТА“ на хинди, бенгалски и английски.

Пътувахме на изгасени фарове, но осветлението вътре в автобуса беше включено. Хубавите очи на Амрита бяха обточени с кръгове на умора. Виктория — прекалено изтощена, за да заспи или да плаче — скимтеше тихо в ръцете на майка си. Кришна седеше странично на мястото пред нас, а профилът му с орловия нос и гневното му лице бяха озарени от лампите по тавана и понякога от уличното осветление.

— Следвал съм близо три години в Щатите — каза той.

— Виж ти! — възкликнах аз. — Много интересно.

Заради бъркотията, която беше създал, ми идеше да го размажа от бой.

— Да, да. Работил съм с черни, с латиноамериканци и индианци. С онеправданите в страната ви.

Тъмните мочурища покрай магистралата внезапно отстъпиха място на бедняшки къщи, които стигаха чак до пътя. През брезентовите стени светеха газеници. В далечината гореше огън и на фона на пламъците му се мяркаха ярко откроени силуети, които се движеха припряно. Сякаш без никакъв преход се озовахме в града и закриволичихме по тесни, наводнени от дъжда улици, между занемарени високи сгради, километри бордеи с ламаринени покриви и нанизали се сякаш до хоризонта порутени магазини с черни витрини.

— Преподаваха ми глупаци. Коне с капаци. Смятаха, че литературата се състои от мъртви думи в книги.

— Да — казах аз.

Нямах представа за какво ми говори.

Улиците бяха наводнени. На места водата стигаше половин-един метър. Под опърпаните навеси се мяркаха хора по сари, които седяха, спяха, клечаха и ни гледаха с очи, от които се виждаше само бялото в черни очни ябълки. На всяка уличка изникваха стаи с отворени врати, ярко осветени дворове, тъмни сенки, които се стрелкаха в мрака. Някакъв изпосталял мъж, бутащ тежка количка, отскочи встрани, когато автобусът ни профуча и метна върху него и количката плътна завеса от вода. Той ни се закани с юмрук и изруга.

Сградите изглеждаха допотопни и приличаха на разложени останки от забравено хилядолетие, от време, когато не е имало хора, защото сенките, ъглите, отворите и кухините не се вместваха в човешката архитектура. Но на всеки втори или трети етаж имаше отворени прозорци с надзъртащи оттам човеци, които населяваха тези друидски развалини, люшнали се голи електрически крушки, клатещи се глави, олющени стени с мазилка, прогнила по белия гръден кош на сградата, кичозни картинки с многоръки божества, изрязани от списания и прихванати накриво с лепенки по стените и рамките на прозорците, викове на деца, които играеха, припкаха, гонеха се по уличките с тяхната непрогледна чернилка, плач на новородени, който почти не се чуваше — и навсякъде случайни движения, засечени с края на окото, съсъкът на гумите на автобуса по мократа глина и асфалт, гледката на покрити с чаршафи тела, налягали като трупове в мрака на пресечките. Връхлетя ме ужасното усещане, че вече съм изживявал всичко това.

— Зарязах отвратен следването, след като един от преподавателите не прие курсовата ми работа за влиянието на дзен-будизма върху Уолт Уитман. Нагъл, ограничен тъпак.

— Да — казах аз. — Как мислите, дали можем да изключим осветлението в автобуса?

Наближавахме центъра на града. Прогнилите бордеи отстъпиха място на по-големи, още по-порутени на вид сгради. Почти нямаше улично осветление. Малкото улични лампи се отразяваха в дълбоките локви черна вода по кръстовищата. Едва ли не пред всички тъмни магазини се виждаха покрити с чаршафи безмълвни фигури, които лежаха като непотърсени вързопи пране или се бяха облегнали на стената и ни гледаха как отминаваме. От жълтата светлина в автобуса тримата приличахме на восъчни трупове. Сега вече знаех как се чувстват военнопленниците, подкарани по улиците на вражеската столица.

Точно отпред един малчуган беше застанал върху щайга в черен кръг вода и въртеше за опашката нещо, което ми заприлича на мъртва котка. Щом автобусът наближи, той метна косматото трупче, което отскочи кухо о предното стъкло, и аз видях, че е плъх. Шофьорът изруга и зави към хлапето. То отскочи с пъргави мургави крачета, а щайгата, върху която беше стояло, се разцепи на трески под дясната ни гума.

— Вие, естествено, разбирате, защото сте поет — каза Кришна и оголи ситни остри зъбки.

— А осветлението? — напомних аз.

Усещах как в мен се надига гняв. Амрита ме докосна с лявата си ръка по китката.

— Бутонът е повреден — отвърна Кришна.

Завихме и излязохме на просторен площад. Нещо като парк прорязваше на плътна черна черта плетеницата занемарени постройки. В средата на задръстения с какво ли не площад бяха изоставени два трамвая, десетина семейства се бяха сгушили под увиснал платнен навес наблизо. Отново заваля. Внезапният порой забарабани като пестници от тъмното небе по метала на автобуса. Имаше чистачка само откъм страната на шофьора и тя се задвижи вяло през завесата на дъжда, която не след дълго ни отдели като с було от града.

— Трябва да поговорим за господин М. Дас — каза Кришна.

Примигах.

— Бих искал да угасим осветлението — провлачих аз бавно и ясно.

Още от летището в мен се трупаше необясним гняв. Знаех, че още малко и ще започна да душа този самонадеян безчувствен тъпанар, да го душа, докато, жабешките му очи изскочат от тъпата му глава. Усещах как ядът се плисва в мен като топлината на силна напитка. Амрита явно долови обзелата ме за миг лудост, защото ме стисна като с менгеме за ръката.

— Много е важно да поговоря с вас за господин М. Дас — продължи Кришна.

В автобуса бе непоносимо горещо. По лицата ни бяха избили капки пот с размерите на мехури от изгорено. Дъхът ни сякаш увисваше като пара във въздуха, а светът бе все така затулен от тътнещия пороен дъжд навън.

— Ще изключа това проклето осветление — заявих аз и понечих да стана.

Ако не беше Виктория, Амрита сигурно щеше да ме спре и с двете ръце. Когато се надвесих над Кришна, той вдигна изненадан гъсти вежди. Отскубнах дясната си ръка точно когато Амрита каза:

— Не се притеснявай, Боби. Пристигнахме. Виж, ето го и хотела.

Наведох се да погледна през прозореца. Поройният дъжд бе спрял точно толкова внезапно, както и бе започнал, Сега само ръмеше. Гневът ми отстъпи заедно с все по-тихото трополене на дъжда по покрива.

— Може би ще поговорим по-късно, господин Лучак — рече Кришна. — Много важно е. Може би утре.

— Да.

Гушнах Виктория и тръгнах да слизам.

Фасадата на грандхотел „Оберой“ беше черна като гранитен зъбер, но през двойните врати се процеждаше светлина. Над тротоара пред входа имаше опърпан навес. В здрача от двете страни стояха по десетина души с лъскави от дъжда чадъри. Някои държаха мокри плакати. Върху един различих сърп и чук и английската дума „НЕСПРАВЕДЛИВ“.

— Стачници — обясни Кришна и щракна с пръсти пред лицето на сънения портиер в червено сако.

Свих рамене. Не се изненадах, че пред потънал в мрак хотел в един и половина след полунощ в Калкута по време на мусоните има стачка. През последния половин час чувството за реалност като че ли ме беше напуснало. Ушите ми бучаха, сякаш чувах жуженето на безброй насекоми. „Умора от полета“, помислих си аз.

— Благодаря ви, че ни посрещнахте — каза Амрита, когато Кришна скочи отново в автобуса.

Той ни озари с гримасата си като на малка акула.

— Да, да. Ще поговоря с вас утре. Лека нощ. Лека нощ.

За да влезе в хотела, човек трябваше да мине по няколко тъмни коридора, които отделяха като защитен лабиринт фоайето от улицата. Самото фоайе беше осветено сравнително добре. Администраторът беше бодър, добре облечен и ни се зарадва. Да, разбира се, че имало резервации за господин и госпожа Лучак. Да, били получили телекса, че ще закъснеем. Пиколото беше възрастен мъж, но въпреки това започна да гука на Виктория, докато се качвахме с асансьора на шестия етаж, и аз му дадох десет рупии.

Стаята ни беше огромна като пещера и тънеше в здрач както всичко в този град, но изглеждаше сравнително чиста и на вратата имаше тежко резе.

— О, не! — долетя гласът на Амрита откъм банята, С разтуптяно сърце стигнах дотам само с три крачки.

— Няма хавлии — обясни Амрита. — Само кърпички за търкане.

И двамата прихнахме. Тъкмо единият се поуспокоеше, и другият отново избухваше в смях.

Отне ни десет минути да направим върху празното легло нещо като гнездо за Виктория, да смъкнем влажните от потта дрехи, да се измием възможно най-добре и да се пъхнем заедно под тънката завивка. Климатикът потракваше и бръмчеше кухо. Някъде наблизо някой пусна водата в тоалетната и се чу звук като от малък взрив. Ушите ми още бучаха — ехо от самолетните двигатели.

— Сладки сънища, Виктория — пожела Амрита.

Бебето изгука тихо насън.

След две минути вече спяхме.