Хедър Греъм
Господаря на вълците (6)

Глава пета

— Татко!

През нощта Мелизанда спа неспокойно и стана в ранни зори. Облече се бързо и изтича от върха на кулата към наблюдателницата. Крепостта се пробуждаше в краката й за новия ден. Тя потрепери от студ. Все още беше хладно. Край портите стражите клюмаха, уморени от нощното бдение. По-нататък хлебарите започваха работа. Сладкият аромат на пресен хляб се смесваше с не толкова приятните миризми, идващи от конюшните. Вече се чуваха ударите на ковашки чук и песента на млада доячка. В крепостта започваше един обикновен ден.

Мелизанда се обърна на изток. С учудване забеляза самотен конник в полето. Там бяха владенията на Жерар. Подвита вежди в недоумение, когато позна самия Жерар. Той ги посещаваше често по време на бащиното й отсъствие. В появата му нямаше нищо странно и все пак това я разтревожи. Тя не го харесваше, а големият му син, Жофроа, направо мразеше. Той беше двайсетгодишен, но въпреки разликата във възрастта им, Мелизанда се чувстваше по-голяма от него. Жофроа беше един нехранимайко и основното му занимание бе да гони хрътките и да тормози по-малките си братя и сестри. Всъщност той бе хубав младеж — висок и строен, но присъствието му й беше неприятно. В очите му имаше хищен блясък, устните му бяха винаги подигравателно свити. Това я дразнеше. Майка му беше починала отдавна. В дома им се чувстваше липсата на силна женска ръка. Навсякъде цареше безпорядък. Слугите се чудеха коя ли ще бъде новата стопанка. Говореше се, че това ще е Мелизанда.

Момичето потръпна при мисълта за такава съдба. През последните месеци личната й прислужница, Мари де Трес, се опитваше да я подготви за съпружески живот, като й обясняваше по интимните отношения между мъжете и жените, а и тя самата беше наблюдавала често животните с техните любовни игри. Мисълта, че може да стане жена на Жерар, я ужасяваше. Беше се успокоила едва след снощния разговор с баща си. Мелизанда вярваше, че той няма да я омъжи за този ужасен човек, въпреки че един брачен съюз между тях би бил изгоден и за двата рода и щеше да ги направи по-силни срещу набезите на датчаните. Мечтите й за бъдещето изключваха такава възможност.

Не можеше да понесе и мисълта да стане съпруга на сина му. Дивашките маниери на Жофроа и лошото му възпитание бяха всеизвестни. Тя не би понесла да наблюдава как по време на вечеря той подхвърля кокали на любимите си хрътки, които обикалят около масата.

Татко никога няма да допусне това, опита се да се успокои сама.

Приближаването на конника поднови тревогата й. Дали идването на Жерар сега, когато баща й се беше прибрал, не засягаше и нея? Отказът на баща й да му угоди би предизвикал война между двамата владетели.

Мелизанда се отдалечи от наблюдателницата и се затича към покоите на баща си. Искаше първа да му съобщи вестта. Спалнята на графа беше огромна. В средата се издигаше леглото му, покрито с балдахин. Наблизо имаше камина, а в единия ъгъл бяха разположени маса и столове. Там баща й посрещаше гостите си. Графът вече беше станал и в момента запасваше меча на кръста си.

— Татко! — връхлетя момичето върху него, като едва не го събори.

— Съобщиха ми, че имаме посетител. Отивам да го посрещна.

— Татко, нали няма да ме омъжиш без мое съгласие — помоли го Мелизанда.

Графът се засмя, спря и я целуна по челото.

— Никога, мила — засмя се той. — Но пусни ме да вървя. Бог ми е свидетел, че най-ценното, което притежавам, си ти и тази крепост. — Усмихна се. Отново стана сериозен и погледна внимателно в очите на дъщеря си и бащински я погали по бузата. — Всъщност ти си ми най-скъпа. Аз те отгледах и ти си моята първа помощница. Харесва ми грижовността ти към хората тук. Ние сме техни господари и трябва да им помагаме и да ги защитаваме. Живеем в трудни времена. Отвсякъде сме заобиколени от опасности. Ти цениш хората и аз се гордея с теб. Човекът, който ще те вземе за жена, трябва да докаже, че е достоен за теб, че ти е равен.

Мелизанда се повдигна на пръсти и прегърна баща си, целувайки го по бузата.

— Обичам те! Ти си най-умният и най-милият баща на света.

После се обърна и видя, че зад тях е застанал Филип, капитанът на крепостта. Той гледаше очаквателно баща й.

— Долу пред портите чака Жерар, но настоява да разговаряте само двамата и то извън крепостта. Каза, че носи тревожни вести.

Зад гърба на Филип се обади Регвалд:

— Не ми харесва това, граф Манон.

Манон въздъхна тежко.

— Трябва да разбера за каква опасност става дума.

Той тръгна, но се сети за нещо, обърна се и целуна нежно дъщеря си.

— Запомни добре какво ти казах, Мелизанда.

Той изтича надолу по стълбите. Слугите бяха приготвили коня му и графът с лекота скочи на седлото. Извика да отворят вратите.

Мелизанда се върна на наблюдателницата, за да вижда добре какво става отвън. Всички в крепостта следяха с тревога срещата на двамата владетели.

Мелизанда погледна и веднага видя опасността, която грозеше баща й.

От изток идваха още конници.

Беше късно да направи каквото и да било. Жерар беше отдалечил баща й от портите. Самият той беше послужил за примамка.

Нищо неподозиращ, граф Манон го беше последвал. Сега конниците се спускаха стремително към него. Грозеше го смъртна опасност. Нападателите бяха много. Мелизанда гледаше втрещена. Забеляза, че не всички бяха хора на Жерар. Имаше и викинги. Носеха шлемове с формата на конуси и кожени ботуши. Това ги отличаваше от сънародниците й. Да, това бяха викинги. Същите, които плячкосваха крайбрежието и бяха нападали, макар и неуспешно, и тяхната крепост. Викингите се бяха съюзили с Жерар.

Нито те, нито Жерар поотделно можеха да победят баща й. Но заедно можеха да се справят с всеки. Жерар се ползваше с доверието на много владетели, а викингите бяха отлични воини. Сам и в честен бой Жерар не можеше да победи Манон. В състояние бе само да послужи за примамка.

Викингите можеха да победят Манон, като си послужеха с Жерар.

Мелизанда изкрещя. Баща й се обърна и я погледна. В този момент и стражите видяха опасността. Те се хвърлиха на конете и полетяха на помощ на господаря си.

Закъсняха. Мелизанда виждаше ясно, че баща й е загубен. Жерар извади меча си и го нападна. Графът отблъсна първия удар.

В този момент конниците ги заобиколиха. Десетки остриета блеснаха на слънцето в сребристозлатно.

Мелизанда отново изпищя и се свлече безпомощно на колене. Техните войници вече влизаха в бой, но твърде късно. Тя видя баща си да пада от коня. Всички годни да носят оръжие мъже се изсипаха през вратите на помощ.

Но графът бе повален.

Мелизанда видя как Воин се прибира сам срещу потока от хора, отиващи да се бият.

Сърцето й се сви, усети, че баща й е мъртъв.

Бавно се изправи, подпирайки се на стената. Не можеше да си поеме дъх. Болката беше непоносима, загубата — жестока. Нищо на света не можеше да я нарани повече от тази загуба. Бяха убили баща й. Животът й без него беше невъзможен. Сълзите й се стичаха по бузите. Зарида на глас като дете.

Беше съвсем сама. Регвалд бе слязъл в двора. Той изглеждаше по-объркан от всички. Не беше очаквал такова коварно предателство.

Мелизанда стоеше като парализирана — мъката от загубата я беше сломила. Единствено мисълта за баща й я накара да се изправи. Трябваше да провали плановете на Жерар. Да отмъсти. Той беше убил нейния баща и искаше да превземе крепостта. Смяташе, че след смъртта на Манон хората му ще се объркат и няма да има кой да ги поведе. Оказа се прав. Филип беше добър пълководец, но не можеше да замести господаря си.

Години наред Мелизанда беше изучавала история и бойно изкуство заедно с Регвалд. Усилията й не бяха отишли напразно. Научила беше, че завоевателите често се опитват да убият водача. Настъпваше паника и това им помагаше да победят. И Жерар беше постъпил така. Бе подмамил баща й и го беше убил. Сега вратите бяха отворени, а нападателите — готови да влязат почти без бой. Воините на Жерар в съюз с датчаните бяха могъща сила.

Останали без граф Манон, защитниците безпомощно се опитваха да се бият.

Мелизанда виждаше, че Жерар вече е победител. Първо уби баща й и сега щеше да вземе всичко, което поиска. Нямаше кой да го спре. И двамата с баща й бяха васали на краля, но никой нямаше да му потърси сметка. Действаше законът на по-силния.

Тя търсеше изход. След убийството на баща й я очакваше ужасна съдба. Беше в ръцете на Жерар. Той щеше да притежава крепостта и нея.

Реши да не допусне това. По-добре мъртва, отколкото в ръцете на един убиец.

Мелизанда се обърна с лице към двора и го огледа. Видя бащиния си кон край конюшнята.

Трябваше да спаси крепостта и да погребе баща си с почестите, които заслужаваше.

Сега трябва да се справи сама, да намери начин да надхитри проклетия Жерар.

Мелизанда впери поглед в небето, търсейки помощ от всевишния.

— Мили боже, помогни ми да го убия. Моля те, предателството трябва да бъде възмездено. Или той, или аз.

Най-после решението беше взето. Бързо се обърна и се втурна към стаята си. Спомни си за позлатената ризница, подарена от баща й.

Облече я и коленичи отново да се помоли. „Боже, ти си справедлив! Помогни ми да го победя. Днес Жерар трябва да умре, дори да горя вечно в ада.“

Тя стана решително и стисна малкия си меч. Страхуваше се и ръцете й трепереха. Не искаше да умира, но баща й беше мъртъв и животът без него нямаше смисъл. Трябваше да отмъсти и да спаси крепостта и хората в нея.

Спомни си последните му думи: „Ти обичаш народа ни. Тези хора разчитат на нас“.

Каква ли награда беше обещал Жерар на хората си, ако превземат крепостта? Сигурно щеше да ги остави да грабят и изнасилват. Нямаше съмнение каква участ ще сполети жените и девойките! Всичко щеше да бъде плячкосано. Ще убият мъжете, а останалите живи ще превърнат в роби. Мелизанда не искаше дори да мисли за собствената си съдба. Жерар беше безмилостен.

По-добре смърт. С тази мисъл тя се изправи. Мразеше Жерар и реши да се бори докрай с него и съюзниците му. Дори и да не успее, по-добре да падне покосена на бойното поле.

Други бяха мислите на Регвалд долу до портите. Битката вземаше нов обрат.

Далеч в морето се появиха кораби. Носовете им бяха във формата на дракони с отворена паст и оголени зъби. Викинги!

Корабите сякаш подскачаха от вълна на вълна, носовете им се повдигаха и спускаха. Сутринта денят беше тих, а сега се надигаше буря. Тъмни облаци закриваха слънцето. В далечината проблесна светкавица. Сигурно Один и синът му Тор се бяха развилнели и хвърляха огнени копия.

Носове с форма на дракони. Регвалд се втренчи в идващите кораби. Кои ли бяха? Без да обръща внимание на битката, той се спусна в двора и извика да му оседлаят коня. Бързо възседна жребеца си. Нареди да отворят вратите и препусна безстрашно през множеството биещи се воини. Стигна до брега и слезе от коня. Стоеше самотен и необезпокояван от никого като древно божество. Морският вятър развяваше посребрената му коса. Той гледаше мъдро в далечината и сивите му очи се опитваха да отгатнат бъдещето.

Боговете вече не му се доверяваха. Звездите не му подсказаха нещастията, които ги сполетяха. Първо Жерар, а сега тези викинги.

Корабите се приближаваха застрашително. Драконовите носове плашеха с хищността си. Платната бяха в червено и бяло.

Дали има надежда, след като граф Манон беше вече мъртъв? Разкъсан от мечовете и боздуганите, почти обезглавен. Такова нещастие. Жерар се беше съюзил с датските разбойници, които бяха оплячкосали цялото крайбрежие на Франция. Хората на Манон скоро щяха да разберат какво ги очаква.

Жерар беше далечен братовчед на Манон и отдавна се стремеше към неговите владения. Крепостта бе разположена на чудесно място — високи скали обграждаха тихото пристанище. Морският пясък се превръщаше в плодородна земя. Манон хвърли много усилия и от дървената крепост направи каменна. Замъкът се виждаше отдалеч, открояващ се на синия фон на морето и небесата.

Регвалд отново хвърли поглед назад. Всичко беше загубено. Хората им бягаха в паника. Нямаха водач да ги поведе. Мъжете бяха храбри и верни, но все пак носеха човешки сърца.

За какво да се бият, когато Манон е мъртъв? По-добре да се скрият в крепостта и да се опитат да спасят жените и децата си, ако могат да избягат с тях на безопасно място.

Хората се нуждаеха от водач, който да ги поведе, за когото да се бият и ако трябва да умрат.

Регвалд пое дълбоко въздух при мисълта за Мелизанда, наследницата. Впери поглед в морето, опитвайки се да открие изход. Ако Жерар превземеше крепостта, дори корабите да бяха приятелски, това нямаше да спаси защитниците. Значи трябваше да намери начин да спре Жерар.

Той скочи на коня, обърна го бързо и препусна към крепостта.

Защитниците бяха останали малцина. Нямаше друг изход, освен да се предадат. Щяха да станат плячка на Жерар или на идващите викинги.

Единственото спасение за всички беше Мелизанда.

— Къде е Мелизанда? — извика Регвалд към стражите. — Намерете я!

Никой не му отговори. Предположи, че момичето е в покоите си, съсипано от скръб в прегръдките на вярната Мари де Трес. Но Регвалд я познаваше по-добре от всеки друг. Тя щеше да го послуша. Щеше да поведе хората си.

Откъм кулата една пребледняла прислужница, разбрала намеренията му, извика:

— Не можеш да изпратиш в битката едно дете!

Когато мъжете са мъртви, остават децата, помисли той. За него Мелизанда не беше вече дете.

Неочаквано чу гласа й — мелодичен, женствен и въпреки възрастта й — решителен.

— Отворете вратите!

Беше яхнала коня на баща си и стоеше пред портите. Някой махна преградната решетка и вратата се отвори. Тя цялата трепереше. Обичният й баща беше мъртъв, по бузите й обаче нямаше сълзи. Регвалд я погледна и си помисли, че е прав. За няколко часа тя беше пораснала. Седеше на коня изпълнена с достойнство. Носеше ризницата, на която се бяха възхищавали предишната вечер. Златните нишки проблясваха при движението на коня. Гъстата й коса падаше на вълни до коленете. Изглеждаше величествено. Регвалд беше преценил правилно положението. След нея щеше да тръгне всеки, дори и на смърт.

— Графът е мъртъв! Да живее графинята! — извика високо той.

Долната устна на Мелизанда потрепери. Във виолетовите й очи напираха сълзи. Тя тръсна глава. Нямаше да се разплаче точно сега.

— Поведи хората! Напред! Ти си единствената ни надежда! — продължи Регвалд. — Очаква те велико изпитание!

Мелизанда се страхуваше, но бързо успя да се овладее. Повдигна гордо глава. За момент се поколеба. Ужаси я нечовешкият вопъл на умиращ воин. Повдигна още по-високо главата си:

— Аз съм графиня Мелизанда! Следвайте ме! Напред!

В очите на Регвалд се появиха сълзи. Сърцето му тревожно подскочи. Пред него стоеше красивото дете, за което се грижеше и което възпитаваше, но ако днес загубеха битката, съдбата й щеше да е жестока. Тя беше на прага между детството и моминството. Бе невинна, нежна и обичлива.

Истината беше, че и той, и тя нямаха друг избор.

Спомни си малките битки, които водеха помежду си, дребните вражди. С мъка в сърцето я подкани:

— Напред, графиньо! — извика той и й се поклони. — Поведи воините!

Двамата препуснаха напред, там, където хората им бягаха накъдето им видят очите.

— Трябва да ги събереш, говори им — насочваше я Регвалд, но видя, че помощта му е ненужна.

— Приятели! Трябва да се бием! Няма да оставим крепостта на убийците на баща ми. Трябва да ги победим!

Думите й спряха бягащите. Най-смелите се хвърлиха отново в битката. Капитан Филип кръстоса меч с един от враговете и го повали. Той изтича към Мелизанда и посочи морето.

— Графиньо! Ние сме загубени. Идват още негодници!

Мелизанда най-после видя корабите. Очите й се разшириха от ужас. Регвалд беше решил да й спести поне това.

— Те не идват да се бият с нас! — чу се да казва старият учител и се учуди сам на себе си. — Някой трябва да ги посрещне. Ще молим за помощ, ако трябва — ще ги подкупим. Ако не са шведи или датчани, а норвежци, може би ще застанат на наша страна.

Само той можеше да преговаря с викингите. Мъка обхвана сърцето му. Дълги години беше служил вярно на граф Манон. Опитен в дипломацията, бе сключил не малко мирни споразумения.

Мелизанда трябваше да остане и да продължи битката. Трябваше да се държат, докато дойде помощ. Да, викингите трябваше да им помогнат.

— Колко странно изглеждат! Погледни там, на руля! — извика внезапно Филип.

В този миг Мелизанда видя Конар Мак Олаф за първи път в живота си. Почувства и привличане, и неприязън към него. Тя никога не беше виждана такъв мъж.

Започваше буря. Небето бе сиво, вятърът ураганен. Морето бушуваше застрашително, но той стоеше непоклатим на носа на кораба си. Стъпил с кожен ботуш на руля, Конар не откъсваше поглед от брега, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Златисторусата му коса светлееше на фона на тъмното небе. Над ризницата му се вееше мантия, закрепена на рамото с келтска емблема. Облеклото му бе необичайно — като на викинг и все пак различно. Корабът му пореше водата, сякаш с нагорещено желязо. Гледката беше неописуемо дива и сурова — устременият дракон и мъжът, застанал като древно божество на носа му.

Внезапно Мелизанда разбра, че той гледа нея. Естествено не може да види очите й, както и тя неговите, но бе уверена, че я гледа и вижда едно безпомощно дете.

— Странен викинг — каза Регвалд. После простена: — О, боже! Какъв съм глупак. Това е той!

Мелизанда го изгледа учудено. Какво искаше да каже?

— Конар Мак Олаф, синът на Вълка и внук на Ард-Рий от Ейре. Роднина по майчина линия на Алфред от Есекс!

Мелизанда се опита да вникне в чутото. Алфред беше най-великият крал, за когото бяха чували от другата страна на морето. След дълги войни той бе обединил хората и земите си. Наскоро пропъди и датчаните.

И мъжът на кораба му беше роднина?

В този миг Филип извика, за да ги предупреди за надвисналата опасност. Сочеше на юг, където бяха владенията на Жерар.

— Идва самият Жерар! Предател! Страхливо псе! Измами баща ти, уби го, изчака края на битката и сега идва с още хора да ни довърши. Няма кой да му се противопостави!

— Мелизанда! — предупреди я Регвалд. — Отново събери хората. Отивам за помощ.

— Помощ от тези езичници? — извика тя.

— Момиче, не мога да ти обясня сега, но те ще ни помогнат.

— Регвалд!

Нямаше нито миг за губене.

— Графиньо, напред! Трябва да се бием докрай!

Мелизанда се почувства страшно сама, въпреки че беше заобиколена от стотици хора — мъртви и живи — на бойното поле. Но тя наистина беше сама. Баща й беше мъртъв.

Нима е истина?

Не бе възможно да е мъртъв. Нейният защитник — висок и силен. За нея той беше непобедим като боговете, а сега дори не смееше да погледне лобното му място.

Хората от крепостта зависеха от нея.

Сега тя беше графинята. Колкото и да трепереше вътрешно, трябваше да поведе Воин напред.

Жерар се правеше на приятел, но предаде баща й. Целта му беше да завладее крепостта и да притежава нея. Само господ знаеше какво ще стане с всички тях, ако не отбият атаката на Жерар.

Мелизанда отвори уста, готова да нададе боен вик. Нещо я възпря. Устата й пресъхна. Думите заседнаха в гърлото й. Навсякъде около нея лежаха мъртъвци, бездиханни като баща й. Трябва да поведе хората. Трябва да победи.

Няма да остави баща си неотмъстен.

Тя извади малкия меч от ножницата на кръста си. Вдигна го високо във въздуха:

— С бога и за правото дело! Приятели, напред! За баща ми, за всички убити, за нашите деца, напред!