Хедър Греъм
Господаря на вълците (4)

Глава трета

— Но какво правиш? — извика Мелизанда. Катраненочерната й коса ги обгърна, разпилявана от вятъра.

— Чаках твърде дълго. Омръзна ми от грабежи и изнасилвания — увери я той.

Тя се втренчи в него и пребледня. Замисли се върху думите му и се изчерви. Опита се да намери изход от заплахата.

— Още е рано! Веселието навън е в разгара си.

— Ще продължим в по-интимна обстановка, мила. Надявам се, че няма да ме оставиш сам тази нощ.

Конар се спусна от коня, увличайки я със себе си.

— Не! — бранеше се Мелизанда като обезумяла.

Без да й обръща внимание, той продължи да я носи нагоре по стълбите към върха на кулата, където беше стаята й.

Там ги чакаше голямото легло с чисти ленени чаршафи. В камината тлееше тих огън. Отпред бяха постлани кожи. От приготвената баня се издигаше пара.

Конар постави жена си внимателно до ваната. Не усети никаква съпротива.

Следеше я внимателно, докато сваляше тежката ризница.

— Е, Мелизанда!

Тя се отдръпна от него. Усмихна се.

— Дали да се изкъпя първи? Но ти ще ми избягаш веднага. Все пак съм доволен, че си уважила желанието ми и банята е готова.

— Не аз съм наредила да я подготвят, повярвай ми.

— В такъв случай имаш досетливи слуги. Ти ли ще се изкъпеш първа или аз?

— Няма да се къпя. Нито първа, нито втора. Имам друга по-важна работа.

— Все пак е добре да си първа — меко настоя той. — Имам чувство, че се опитваш да ми избягаш. Ще ти е неудобно да тичаш гола по стълбите. Ако още веднъж вдигнеш ръка срещу мен, ще си получиш заслуженото. Та нали всички викинги си приличат.

— Дано изгниеш в земята, разбойник такъв!

Той я сграбчи и задуши надигащия се в гърлото й вик. Бързо смъкна златистата роба от раменете й. Вдигна я и я хвърли върху мекото легло и докато тя се опитваше да стане, свали бързо обувките и чорапите й. Мелизанда се мяташе бясно, но не успя да го затрудни.

Беше възбуден и нищо не можеше да го спре. Мекотата на плътта й под пръстите му го караше още повече да бърза.

Внезапно тя се укроти. Очите й се разшириха.

— Моля те, недей! — прошепна тихо.

Той се усмихна и нежно прекара пръст по устните й.

— Преди време ти ме молеше по същия начин, а после…

Тя също си спомни и бузите й побледняха. Опита се са скочи.

— Свали си ръцете от мен, нищожество!

— Както желаеш, госпожо! — Той смръщи вежди. Внезапно освободи ръцете й, задържайки я на коленете си.

Разкъса разкошната й рокля и оголи раменете й. В бързината смъкна и долната й риза.

Така беше по-добре. Ето я гола в ръцете му. Тя беше самото съвършенство. Тънък кръст, заоблени бедра, дълги крака, пълна гръд и привлекателен тъмен триъгълник между бедрата. Дългата й черна коса се оплете около двамата и ги задържа в прегръдка. Възбудата му нарастваше. Чуваше ускорените удари на сърцето й, учестеното й дишане. Изгаряше я огън. Тя му принадлежеше — сега и завинаги.

Юмрукът й се заби в гърдите му. Конар не го очакваше. Повдигна я ядосано. Не може да я остави да се държи като дете. Няма да успее да го предизвика. Няма да допусне да го отдалечи от себе си. Или ще умре, или ще е негова. Той няма да се пазари повече.

— Женитбата ни не е действителна! — извика тя. Ноктите й се забиваха в рамото му през ризата. — Не искам! Тази крепост е моя и тук никой не може да ми заповядва. Тогава бях само дете. Никога не съм искала този брак. Не можеш да ме изнасилиш в собствения ми дом.

— О, Мелизанда! Каква непорочност! Ти никога не си искала да ме предизвикаш, нали? — В гласа му имаше насмешка.

Подигравките му винаги бяха язвителни, а с железния си юмрук командваше безмилостно. От друга страна, тя не можеше на устои на допира му — привличащ, търсещ, завладяващ.

Измъчваше я мисълта, че не е единствената в живота му. Той е имал много жени. Въпреки това трябва да му се подчини. Но не, никога, закле се вътрешно тя. Той е викинг, независимо къде е роден и как се казва. Той ще я съблазни и след това ще я изостави. Опита се да поеме въздух и да овладее обърканите си чувства. И първия път беше така. Адът и раят се сливаха в едно. Всичко, което той направи с нея миналия път, сега се повтаряше, колкото и да се опитваше да го предотврати.

— Пусни ме или ще ти избода очите!

Той я пусна — право във ваната. Топлата вода я скри от погледа му. Тя затвори очи и се помоли господ да й даде сила. Когато ги отвори, Конар вече се беше съблякъл. Онемя и дъхът замря в гърлото й. С ризницата беше огромен, но сега — гол, както майка го е родила, изглеждаше още по-голям.

Беше копие на баща си, викинг от глава до пети. По-висок от шест стъпки, с една глава над повечето мъже, той имаше тяло, по което всеки мускул изпъкваше. Раменете му бяха невероятно широки, ръцете — загорели от слънцето и яки, мускулите му се очертаваха релефно върху гръдния кош, коремът беше плосък, краката дълги и добре оформени. Гърдите му бяха покрити със златисточервени косъмчета, които се спускаха в тънка, почти невидима линия по корема, разширявайки се към краката. Топлите и студени вълни, които заливаха Мелизанда само при вида му, станаха неудържими. Членът му беше твърд и огромен като господаря си.

Въпреки че не желаеше да си признае сама пред себе си, тя почувства надигащото се желание в гърдите си. Опита се да го преодолее, но безуспешно.

Чувството беше по-силно от нея.

Яростта й отстъпи пред желанието и възбудата. Този мъж я привличаше от самото начало. Тя го желаеше по-силно, отколкото го мразеше.

Той щеше да я има, сега, тази нощ.

Мелизанда вдигна очи.

— Не ме привличаш. Ще се наложи да използваш силата си — осведоми го тя студено.

Той сви устни. Чертите му загубиха строгостта си. Заобиколи я откъм гърба и се облегна на ваната. Очите му весело проблясваха изпод гъстата руса коса.

— Добре. Викингите не се плашат да употребят насилие.

Мелизанда почувства върху гърба си нежния му дъх. Дълбоко пое въздух. Той стъпи във ваната, пръстите му докоснаха нейните. Седна спокойно и колената им се допряха. Водата се разплиска. Тя не смееше да помръдне под втренчения му поглед.

— Свещено съпружество!

Тя стисна зъби, плисна вода в очите му и използва объркването му. Опитът й да се измъкне от ваната беше неуспешен. За миг той беше до нея. Прегърна я и я понесе към леглото. Остави я внимателно в средата и след миг легна отгоре й. Ръцете му я обгърнаха отново, като внимателно я приковаха към леглото. Тялото му я обгърна като завивка. Докосна устата й със своята.

Тя се опита да отметне глава, но не можа да преодолее здравата му прегръдка. Устните му притискаха нейните. Езикът му се опита да ги разтвори. Да влезе в нея. Тя отрони протестна въздишка.

Мелизанда се опитваше да потисне собственото си желание.

Езикът му докосна нейния. Усети страстния му натиск. Навлизаше все по-дълбоко в устата й, търсещ, топъл и влажен. Усети ръцете му върху гърдите си. Дланите му леко галеха зърната й. Ръцете му бяха големи, пръстите дълги, обгръщаха тялото, изследваха гърдите й, обхващаха бедрата й. Тя едва пое дъх, затруднена от целувката му. Дори не осъзна, че ръцете й бяха свободни, впити в чаршафа.

Той я погледна. След това зацелува шията й. Езикът му се спусна надолу в гънката между гърдите. Главата му се склони към гръдта, хвана с устни едното й зърно, подръпна го нежно, след това го облиза с език. Тя извика от болка и удоволствие. Ръката й сграбчи главата му и разроши русата коса.

Той продължи надолу, ръцете му повдигнаха бедрата й. Тя усети нежното докосване на езика му по вътрешната страна на лявото бедро, извика от възбуда, тялото й се заизвива, опитвайки се да се освободи от прегръдката. Езикът му достигна до най-интимните й части.

Той я галеше, плъзгаше се нагоре-надолу, дразнеше я, предизвикваше я.

Тя го повика по име. Конар полека се изтегли нагоре, обхвана ръцете й, отново намери устните й. Надвеси се целият над нея. Сините му очи я пронизваха и предизвикваха.

— Е, насилвам ли те или те прелъстявам? — прошепна той.

Тя затвори очи, цялата тръпнеща от желание, но отговорът беше неочакван дори за самата нея:

— Насилваш ме — излъга тя.

Той се засмя, победоносно. Въпреки това ръцете му бяха нежни и той внимателно навлезе в нея.

Тя потръпна от удоволствие. Притегли го с ръце към себе си. Беше прехапала устни до болка. Имаше чувството, че това е последният миг в живота й и искаше той да продължи. Чувстваше допира му и отвътре, и отвън. Той се движеше бавно в нея, увличайки я в ритъма си. Тя се притисна към него, очаквайки неговия тласък всеки път почти с болка. Внезапно той засили темпото, вълните на удоволствието им се преливаха една в друга и нейното желание се изравни с неговото. Той се движеше в нея и изведнъж върхът на екстаза я разтърси като светкавица. Извика и се отпусна тръпнеща под него. Усети стягането на тялото му, след това освобождаването и след миг той лежеше отпуснат до нея.

Мелизанда скочи като попарена, засрамена, мразеща и него, и себе си. Преди да се отдалечи, дългата му ръка я настигна и пръстите му обгърнаха талията й.

— Къде мислиш, че отиваш, графиньо?

— Трябва да се изкъпя! Веднага! — опита се да избегне погледа му.

За нейно учудване той я освободи, отпусна се в леглото и скръсти ръце зад главата си. Наблюдаваше я. Тя усети, че думите й го вбесиха, но Конар винаги се владееше. Не показа гнева си.

— Моля те, мила, както искаш! Бъди ми гостенка!

Тя се обърна с гръб и дългата й черна коса я скри от погледа му. Потопи се във водата, търсейки топлина, но тя бе изстинала. Трепереща, тя се сви и скри гърдите си с колене.

— Не можеш ли поне сега да се махнеш? — поиска тя.

Чу го да става. Усети как коленичи до ваната и повдига дълъг кичур от косата й.

— Ти си жестока, Мелизанда. Студена и жестока. Благодаря на боговете, че не те обичам. Дори твоят господ щеше да ме съжали, ако се бях влюбил в теб, защото ти обичаш да тъпчеш мъжете в краката си. Всички мъже, твоите и моите воини — които толкова искат да умрат за теб. Дори глупавата ми сестра и жената на брат ми паднаха в мрежата ти.

— Те са по-възпитани от теб.

— По-възпитани за викинги?

— Чувствува се, че в жилите им тече и ирландска кръв.

Той се засмя тъжно.

— Не аз съм жестоката — възкликна тя. — Ти си, който заповядва, иска, получава и…

— И покорява? — предположи той тихо.

— Искам да ти кажа, че никого не си покорил.

— Но аз съм сигурен, че ще покоря.

— Може да покориш всички, но не и мен.

Тя усети пръста му да я гали нежно по шията. Усети допира с цялото си тяло. Дори в утробата й нахлу топлина. Прехапа устните си в желанието си да го отблъсне.

— Моля те, махни се!

— Да, наистина трябва да тръгвам. Чакат ме някои недовършени неща. Надявам се да почувстваш липсата ми. Ще се върна. Мисля, че все още не мога да ти се доверя за през нощта — все още.

Конар отстъпи назад и взе дрехите си. Ризницата му остана на пода, но докато нахлузваше ботушите си от сърнешка кожа, той взе меча.

Миг след това го опря в брадичката й и леко я повдигна. Тя се стресна.

— Стига засега, Мелизанда! — предупреди я той меко, сините му очи я пронизваха. — Забавленията свършиха. Времето за детски игри отмина. Не знаеш какво ни очаква. Трябва да мобилизирам цялата си сила, за да се боря и няма да имам време за игричките ти.

— Моите игрички? — избухна тя сърдито. — Нима не разбираш? Трябваше да дойда тук, защото ти беше зает. Това е моята земя и моята крепост.

— Има малка разлика, госпожо. И ти, и крепостта, и земята сте мои. Аз ви спечелих с меч в ръката преди много години.

— Ти си омразен тиранин! Викинг! Ти си…

— Достатъчно! — предупреди я той. Мечът му докосна плътта й и тя с усилие пое въздух. Острието повдигна кичур коса от гърдите й. — Стига, Мелизанда. Никога повече не бягай и най-вече никога вече не искам да те виждам на бойното поле със златната ризница. Та Жофроа за малко не те плени.

— И какво, ако ме беше пленил?

— Ние всички трябваше да умрем, за да те спасим, госпожо. Всички тези верни воини, на които толкова държиш. Аз съм викингът, за когото ти се ожени. За тебе викинг означава всичко свирепо и жестоко, нали, Мелизанда?

Острието достигна до гърдите й. Тя стисна зъби и го отмести с ръка.

— Надявах се да си тръгнеш.

— Искам да знаеш, че ще се върна. — Той коленичи до нея.

Дали онази русокоса жена ще е с него? Обзе я ревност. Как се осмелява да я обладае, когато онова момиче пътува навсякъде с него? О, тя го мразеше. Дали не отиваше при другата жена след всичко, което се случи между тях?

— Сигурен ли си, че искаш да прекараш нощта при мен?

— Какво?

— Ами другата… — откъсна се от устата й, без да иска.

— Коя друга?

— Няма значение. Тръгвай вече!

— Коя друга? — изрева той.

Тя още повече доближи брадичката си до коленете.

— Брена! Гадателката на викингите!

— Тя е полуирландка.

— По дяволите! — още повече се ядоса Мелизанда.

Това го накара да се засмее.

— Все още ли ревнуваш, мила?

— Никога. Чувствам облекчение, когато съдбата ни разделя — излъга тя, наблюдавайки го внимателно.

— Е, аз не се страхувам. Тази нощ съдбата няма да ни раздели. — Тонът му стана сериозен. — Мелизанда, поне веднъж в живота си ме послушай. Битката едва сега започва. Нямаш представа какви трудности ни очакват в бъдеще.

Нима той не разбираше колко мъчително беше миналото за нея.

— Мелизанда!

Тя тръсна глава и отново го погледна студено.

— Каквото и да правя, ти си по-силният — изсъска тя.

— Да, по-силен съм — съгласи се той предпазливо.

— Тогава, върни се през нощта, силата е на твоя страна.

— Запомни само, че сънят ми е лек. Не смей да посягаш към ножа, защото тогава за първи път ще разбереш наистина какво значи викинг.

Тя затвори очи.

— Вече видях как постъпват викингите.

— Мисля, че все пак ти беше приятно. Мелизанда, досега не се разбирахме много добре. Но отсега нататък те предупреждавам. Ти си моя жена. В името на твоите и моите богове, моля те, помогни ми. Не се излагай повече сама на опасности. Жофроа те желае толкова силно, колкото иска и тази крепост. Не ме плаши самият той, а неговите стремежи. Повярвай ми, трябва да ме послушаш. Чуй ме и разбери! Желая ти само доброто.

Тя повдигна очи и се вгледа в неговите.

— Не мога да бъда твоя жена. Разделят ни твърде много неща. Аз…

— Първо излез от студената вода — отсече той. Захвърли меча си и я издърпа от ваната. Мелизанда заудря с юмруци, но те не помогнаха и тя се намери на леглото. Конар отново лежеше отгоре й.

— Не ме предизвиквай, скъпа. Нима искаш още? — Той присви очи и добави по-меко: — Не виждаш ли, че цялата си замръзнала? — Той погали с палец бузата й и докосна долната й устна. — Запомни, че съм дошъл тук, за да остана завинаги. Не ме интересува дали това ти харесва или не. — Той се притисна до нея и прошепна: — Връщам се като твой съпруг, за да живеем заедно от днес нататък.

— Не се надявай, да ме намериш тук, когато се върнеш — извика непокорно тя.

После стисна зъби, едва удържайки сълзите си. Не искаше да се разплаче. Прехапа долната си устна и замълча, надявайки се той да си отиде.

Най-накрая Конар стана. Тя бързо се промъкна покрай него и дори не погледна как той взе меча си и напусна стаята.

Сгуши се под кожите на леглото и продължи да трепери. Страхуваше се да мисли за това, което беше станало. Още повече се страхуваше от бъдещето. Той щеше да се върне довечера. Щяха да живеят заедно, както повелява бракът. Той я желае и тя ще е негова. Отново потръпна. Спомни си думите му: „Благодаря на бога, че не те обичам!“. О, Боже, не ми позволявай аз да го обичам. Моля те, Боже!

Опита се да убеди сама себе си, че не го обича.

— Мразя те! — извика високо. Направи го по детски и отново се почувства малка и изоставена. — Мразя те, мразя те!

Зарови лице във възглавницата. Това, което извика, беше едновременно и истина, и лъжа. Тя го мразеше и копнееше за него, и се страхуваше от него.

Желаеше го. Обичаше го.

Но толкова неща ги разделяха.

Той каза, че битката едва сега започва. Беше дошъл и отсега нататък щеше да живее тук.

Тази вечер щяха отново да бъдат заедно. Не!

Внезапно някакъв звук я стресна в унеса й. Той се връща, помисли си Мелизанда.

Но не Конар се промъкна тихо в стаята. Тя се втрещи, когато видя кой е до нея. Дори не можа да извика, толкова бе ужасена.

Жофроа Сур ле Мон, най-омразният й враг. Висок, слаб, с хубаво, но изкривено от жестокост лице, светлокафяви очи и права, провиснала тъмна коса. Той стоеше насред стаята и нагло я гледаше, докато тя се опитваше да скрие голотата си с кожите.

Понечи да изкрещи диво. Една ръка се протегна отзад и запуши устата й. Опита се да се бори отчаяно, драскайки с нокти, ритайки на всички страни, извивайки се наляво и надясно. Но те бяха трима — Жофроа и двама от най-силните му хора, Жил и Джон де Лас.

— Копелета! — Тя се освободи за миг и успя да извика. Жофроа разкъса чаршафа и бързо запуши устата й с него. Хвърлиха я върху леглото, завързаха ръцете й отзад, увиха я в кожите и я вдигнаха като вързоп. Жил я метна през рамото си като чувал с картофи, а Жофроа я дръпна за косата и с кикот я погледна в лицето.

— Казах, че ще те имам, Мелизанда. И ето че изпълних обещанието си. И, кълна се в господ, крепостта също ще е моя.

Тя тръсна глава в отговор. Жофроа измъкна плата, запушващ устата й.

— Конар ще те убие! — изпъшка Мелизанда.

— Нима си вярваш? Чух част от разговора ви. Не мисля, че ще се досети, че си отвлечена, моя мила Мелизанда. Ти го заплаши, че ще избягаш. На него му е ясно, че присъствието му е нежелано. Но дори и да разбере, че не си избягала, ще е късно.

— Никога не ще успееш да напуснеш крепостта с мен! — изсъска тя.

— Е, може и да успея. Датските ми приятели много приличат на норвежците. Просто ще се престорим на малко пийнали и ще се измъкнем. Тази вечер всички празнуват. Аз ще празнувам, ти ще празнуваш. След толкова години всичко си идва на мястото.

— Вече си мъртъв, Жофроа. Конар ще те убие.

— Побързайте! Времето лети! — Жил се огледа нервно.

Мелизанда осъзна, че устата й все още е свободна. Пое дълбоко въздух и извика с всичка сила. След миг проклетият чаршаф се намери в устата й.

— Ако извика отново, ще ни разкрият! — ядоса се Джон.

— Няма да се повтори — обеща Жофроа.

Предвидил беше всичко. Бързо дръпна един железен свещник от масата до леглото й.

Замахна и я удари по главата. Тя изгуби съзнание.

Не знаеше колко време е минало, когато се съвзе. Все още беше здраво вързана, увита в кожите, качена на кон. Те бяха успели да напуснат крепостта заедно с нея. Само господ знаеше къде се намираха сега.

— Е, събуди ли се, скъпа? — долетя до нея гласът на Жофроа. — Скоро ще пристигнем. Сигурно искаш да знаеш къде? До развалините на старата римска крепост. Там, откъдето баща ти взе камъните за крепостта. Викингът няма да те търси на това място. Ако случайно се сети, датчаните ще го посрещнат с извадено оръжие. Те са се запътили към Руан и Париж. Всичко, което искат, е плячка. Мен ме интересуваш само ти и крепостта. Това ще ме доближи до властта, към която се стремя. Сега вече единствената пречка остава викингът и той ще умре.

Мелизанда не можеше да отговори. Беше здраво вързана и при всяко движение на коня болезнено се удряше в хълбоците му.

Жофроа спря животното си, скочи и я свали на земята. Махна парцала от устата й. Кожата, в която беше загърната, се свлече.

Жофроа успя да я задържи в последния момент. Под нея Мелизанда беше все още гола.

— Дайте плащ! — изкомандва Жофроа.

Сега, когато тя беше негова, той не искаше да я видят гола. Докато я отвличаха, това нямаше значение.

Той я завъртя, освободи й ръцете, пое подадения плащ и я загърна. Мелизанда продължи да се взира в Жофроа.

— Викингът ще те убие — обеща тя. — Ако не ме пуснеш, ще бъдеш нарязан на парчета и никой няма дори да те разпознае.

— Как можеш да бъдеш толкова самоуверена? Нима мислиш, че заради теб той ще рискува всичко?

— Няма да е за първи път да рискува живота си заради мен.

Очите им се срещнаха.

— Може би да, а може би не. Та той рискува живота си не заради теб, а заради онова, което притежаваш.

— Той ще ме освободи.

— Нима вярваш, че те обича? — надсмя й се Жофроа.

— Той ще ме освободи. Аз съм негова жена.

Жофроа поклати ядосан глава, смаян от увереността й.

— Не и този път. Нима не разбираш? Този път това няма да стане. Той няма да заложи всичко на карта само заради теб.

Отново я вдигна и я хвърли върху кафявия кон. Тя се опита да се задържи изправена на седлото, защото ако не паднеше, можеше да си счупи крак и да изгуби всяка надежда за бягство.

Жофроа продължи да я следи с поглед, хващайки юздите на жребеца си.

— Предупреждавам те, Мелизанда! Само едно погрешно движение и хората ми ще прострелят крака ти и няма да можеш да ходиш със седмици. Жил ще язди от лявата ти страна, а Джон отдясно. Ще си моя дори и осакатена.

Тя впери поглед напред.

— Колко дълго ще яздим?

— Можеш да видиш развалините в далечината. Луната вече изгря.

Не бяха далеч. След малко пристигнаха.

И наистина, там имаше много датчани. Хиляди. Лагерът им беше разположен сред развалините и не всички се виждаха в сенките им.

За нея бяха приготвили специално скривалище. Спуснаха се по стълби, водещи под земята. Жил и Джон с усилие я вкараха вътре. Тя отчаяно се бореше. Ухапа Жил и той извика. Накрая полетя надолу и падна насред тъмно подземие върху студените камъни.

Когато успя да вдигне поглед към стъпалата, видя Жофроа да стои горе невъзмутим. Хилеше се.

— Трябва да се погрижа за безопасността ни, Мелизанда, но ще се върна, колкото е възможно по-скоро.

Тя преглътна с мъка. Колко пъти се беше съпротивлявала на Конар?

Всеки път го желаеше, но не искаше да му го покаже. В началото се страхуваше от него, но след това страхът отстъпи пред очарованието му. После идваше болката от раздялата, ревността и отново страхът. Но заедно с това я изгаряше и желанието за любов.

Най-сетне разбра, че го обича.

А сега по нейна собствена вина отново беше в беда. Далече от него. Искаше й се да умре.

— Той ще ме намери — каза тя на Жофроа. — Той ще ме спаси.

Жофроа се засмя.

— Има време, ще видим, нали?

Завъртя се на пети и тежката врата се затръшва след него. Мелизанда остана сама в тъмнината.

Едва сдържаше сълзите си. Загърна се по-плътно с плаща, който й бяха дали.

— Той ще ме намери — извика тя отново, по-високо. — Той е Господарят на вълците, никой не може да го надвие. Никой няма да притежава това, което е негово.

О, господи, обичам го, не позволявай да го убият, не позволявай да ме обезчестят, нека дойде по-скоро.

Но нима Жофроа не беше прав? Тя винаги го предизвикваше и отново се разделиха зле.

Дали викингът ще заложи всичко, за да я спаси? Дали той я желае достатъчно, въпреки всичко, което беше направила срещу него?

Мелизанда склони глава на коленете си, уплашена и умираща от студ. Стопляше я само спомена за Конар.

Да, те се мразеха.

Но и се обичаха, по свой собствен начин. Бяха се срещнали за първи път преди много години, в точно такъв мрачен ден…