Хедър Греъм
Господаря на вълците (2)

Глава първа

Пролетта на 885 г.

Бреговете на Франция

— Мелизанда, Мелизанда! Неговите кораби са тук!

Мелизанда беше силно развълнувана. Тя стоеше като парализирана насред стаята. Прободе я чувство на страх и очакване.

Не вярваше, че той ще дойде!

Сега, кога го чу вика на Мари де Трес откъм бойниците, разбра, че той е дошъл да получи наградата си.

Погледна бързо изплашеното лице на Мари. Фино изработената ризница, която държеше, падна. Мелизанда хукна през вратата на кулата към каменната стена, за да се увери сама.

Той наистина пристигаше.

Първия път дойде в също такъв ужасен ден. Струваше й се толкова отдавна! Нима трябваше да я завари отново в беда? Дали идваше да й помогне, или искаше да я унищожи напълно?

Нямаше съмнение. Беше дошъл да получи наградата си.

Обляха я топли вълни, после ледени. Притисна ръка към лицето си. То гореше, а ръката й беше леденостудена.

О, боже, той е тук. Трепетът в сърцето й бе неудържим. Толкова отдавна не беше го виждала. Не стига, че хиляди датчани, предвождани от проклетия Жофроа, стоят пред вратите на крепостта! Сега идва и той. След толкова години.

Може би такъв е жребият на съдбата.

Боже, колко странно! Тя се страхуваше повече от срещата си с него, отколкото от датчаните!

Не беше точно страх…

Не знаеше какво ще й донесе неговото завръщане!

Корабът му изглеждаше чудновато. Носът му беше във формата на огромен дракон. Той го направляваше умело, както преди много години, когато тя го видя за първи път.

Ето го и сега — стъпил на руля, мускулестите му ръце са кръстосани на гърдите.

Пурпурен плащ, захванат на рамото му с древна келтска емблема, се развяваше зад гърба му, носен от морския вятър. Косата му, златиста като слънцето, също се вееше от поривите на бриза.

Все още не можеше да види очите му, но това не и беше нужно. Тя ги помнеше толкова добре.

Тя наистина не можеше да забрави цвета на очите му — тяхното поразително, пронизващо синьо. Небесносиньо, морскосиньо, по-дълбоко от кобалт, по-светло от сапфир. Очите му я пронизваха, разголваха душата й.

— Нали нямаше да дойде?

Зад гърба й се чу подигравателен мъжки глас. Мелизанда рязко се обърна. Регвалд стоеше на пътеката зад нея, стар и заядлив като търговка. Той й се закани с пръст:

— Милейди, не можете да пренебрегнете уговорката с този мъж.

— Аз нямам уговорка с него! Ти имаш.

— Спазарих се, за да се спасим — припомни й Регвалд с достойнство. — И благодаря на бога! Може би ще се нуждаем от този човек отново. Но какво ще правим, ако ни е сърдит и този път да не иска да ни помогне?

— Ти… — започна Мелизанда, готова да му напомни, че той беше само съветник, а тя бе графинята, но се спря, хапейки устните си от напрежение. Имаше друга, по-непосредствена опасност. Мелизанда видя хората си, въвлечени в битката.

Как странно всичко се повтаряше! Те станаха врагове с датчаните в деня, когато той дойде за първи път, и сега се биеха отново, тъкмо когато неговите кораби пристигаха.

Странно, че и тогава небето беше буреносно, святкаха мълнии и трещяха гръмотевици. Сякаш винаги идва тук, заедно с бурята, сякаш сам той е бог, хвърлящ своите огнени мълнии като отдушник на яростта си.

— Какво ли ще направи? — размишляваше Регвалд. — Дали е дошъл да ни унищожи, или да ни спаси отново? Ще победи ли Норвежкият викинг викингите на Дания?

Защо страната им беше толкова беззащитна! В този мъчителен момент Мелизанда се замисли. Тя обичаше да слуша баща си да разказва за великия крал Шарлеман и любовта му към изкуствата, астрологията и мира.

Но и Шарлеман като баща й беше мъртъв. Той е управлявал преди близо сто години и оттогава много неща се бяха променили. Шарл Дебелия е крал на Париж, но не стои в своя град. Воюва някъде из Италия и датчаните опустошават крайбрежието в порива си да завладеят Руан, този път може би завинаги.

Враговете на Мелизанда се бяха съюзили с датчаните, за да й отнемат земята.

Тя се би с тях и преди. Преди много години, в деня, когато баща й падна убит. Беше се научила да сдържа риданията си, когато виждаше как избиват воините й. Научила се бе да не потръпва от бойните викове, но най-трудното бе никога да не отстъпва! Тя ръководеше народа си смело и мъдро.

Преди години между нея и този викинг се случи нещо, което тя не можеше да забрави. Той навярно копнееше да я прегърне. Заклела се беше да не го вика, но и сега мисълта за него я изпълваше с копнеж.

Това беше най-трудно! Тя не смееше да покаже женската си слабост, не смееше да му открие чувствата си, сърцето си! Не можеше да сподели, че мисли за него всеки ден, непрекъснато.

Не и сега! Необходимо е да бъде силна. Собствените й чувства не са важни в този момент.

Не трябва да си спомня за неговите ласки, докосванията му, които я отблъскваха и привличаха едновременно. Тя го мразеше, обичаше, ненавиждаше и копнееше за него…

Внезапно Мелизанда се отърси от спомените си и осъзна, че хората й бяха в беда. Попадаха в капан. От бойницата виждаше движението на воините долу, грозящата ги опасност.

— Исусе Христе! — проплака графинята. — Мили боже, изпрати ни помощ! Трябва да се бия, Регвалд. Погледни, войските ни са обградени!

Регвалд хвана ръката й.

— Стой тук! Викингите идват! Един от тях ще победи — или датчаните, или норвежците. Нека те се сражават. Този път остани тук на сигурно място!

Мелизанда се отскубна от него ядосана. След това съжали, че го обиди, защото Регвалд я обичаше, а в тези трудни времена любовта бе рядко нещо.

— Напомням ти, скъпи съветнико, че аз съм графинята! Аз ще защитя крепостта и хората. Аз трябва да измъкна хората си от този капан.

— Чакай! — извика Регвалд. — Виж, корабите му стигнаха до брега!

— Не мога да чакам, Регвалд! — Тя го замъкна до бойницата, сочейки му брега в далечината. Баща й беше построил изключително укрепление — замъкът бе обграден с дълга крепостна стена. След като викингите започнаха набезите си, това беше единственият начин да се защитят. Тяхната крепост изобщо беше непревземаема, защото бе построена на малък залив със защитено пристанище и стените стигаха до брега. Повечето крепости в околността бяха дървени, но баща й беше разбрал преимуществото на камъка. Якият зид не можеше да бъде подпален и зад крепостните стени човек се чувстваше сигурен. Имаше голям двор за хората и животните, както и място за копачите да работят. Извън стените зееха дълбоки пропасти, обрасли с гъсталак, а огромни скали надвисваха над морето. От бойницата се виждаше всичко наоколо. Разположението на твърдината й позволяваше да удържи, дори когато защитниците й бяха малко.

Сега Мелизанда огледа бойното поле.

— Виж, Регвалд, там е Филип, а там Гастон, войските им се разцепват, но увлечени в битката, те не забелязват опасността! Трябва да им помогна.

— Недей, Мелизанда! — повтори Регвалд.

Той я сграбчи за ръцете, за да я задържи. Тя го погледна и Регвалд за първи път видя страх да се промъква в погледа й. Регвалд знаеше, че тя се бои само от викинга. Винаги се бе бояла от него. Той ту я вбесяваше, ту я очароваше. Сега тя се страхува от него и едновременно се надява той да й помогне. Все пак тя го бе предизвикала отново.

Мелизанда вече запасваше меча си.

— Не прави това! — предупреди я съветникът.

— Трябва! — беше отговорът. В гласа й имаше нотка на отчаяние, очите й бяха широко отворени и в тях бушуваха силни чувства.

— Не… — започна той отново, но тя се отскубна от ръцете му. — Мелизанда!

Графинята изтича към кулата.

— Мелизанда!

Викът му се понесе във въздуха и върналото се ехо сякаш го упрекна.

Безполезно беше. Нямаше я. Регвалд тръгна към кулата, която бе най-високата точка на крепостта. Долу се виждаше дворът, стената и външните бойници, полето пред портите и морето.

След десет минути тя се появи пред портите и сърцето му подскочи. Мелизанда яздеше Воин. Облечена беше в позлатената ризница както преди години.

Регвалд виждаше как викингите изтегляха корабите си на брега. В далечината се открояваше и водачът им с островръх боен шлем. Сега извеждаха конете. Величественият Тор, огромен и мускулест, подвижен и пъргав като господаря си, беше начело.

Не се чуваха команди. Воините на викинга бяха готови, строени в прави редици, тръгнали на ръкопашен бой или яхнали оседланите коне.

В този момент сражението започна.

Регвалд преплете пръсти в очакване. Мелизанда също беше на бойното поле. Твърде далеч от новопристигналите тя се биеше, размахвайки високо меча си. Командваше войските си да се прегрупират. Датчаните и техните вероломни френски съюзници бяха хиляди, защитниците на крепостта — само стотина. Превъзходството беше десетократно.

Регвалд беше чул, че още хиляди нашественици прииждат насам. Говореше се, че искат да обсадят Париж.

Но днес те бяха тук, не в Париж. Мелизанда бе прегрупирала воините си. Чуваха се викове. Тя се опитваше да върне хората обратно зад стените на крепостта. Стражата бе подготвена и огромни казани с вряща лой се виждаха на стената, за да се излеят върху завоевателите, ако се опитат да ги последват.

Вратите се отвориха и защитниците, начело с Мелизанда, се втурнаха в крепостта.

— Изливайте! — заповяда Филип на стражите от външните бойници.

Регвалд затвори очи. Чу викове на агонизиращи хора. Първите нападатели попаднаха под врящата мазнина.

Ужасена от писъците, Мелизанда се закова за миг. Но малко по-късно Регвалд я видя вече в двора на крепостта, заобиколена от своите хора. Изглеждаше пребледняла, но решително изправена на гърба на Воин.

Той знаеше, че тя мрази войната. Мрази битките, цялата тази касапница. Беше видяла всичко това, в деня, когато убиха баща й и оттогава искрено желаеше мир.

Но какво ще стане, ако загубят?

Никой не можеше да предвиди докъде ще стигне жестокостта на датчаните. Те ще грабят и плячкосват, ще убиват и ще изнасилват и с всички ще бъде свършено.

А след като нашествениците се наситят на плячката си, земята и крепостта ще принадлежат на Жофроа.

Съдбата на Мелизанда ще бъде страшна.

Но ако спечели викингът?

За графинята ще бъде още по-зле, но народът ще живее, крепостта ще оцелее. О, боже, независимо от нейната съдба, за хората ще бъде по-добре днес да победи викингът. Няма да има грабежи, кражби и изнасилвания; няма да има убийства. Мелизанда знаеше това и би го приела, независимо от цената.

— Момичето! — чу се вик зад стените. — Предайте графиня Мелизанда и ще имате мир!

От кулата Регвалд виждаше ясно всичко! Викаше самият Жофроа. Той преследваше Мелизанда, но стражите го държаха далеч с врящата лой. Мъжът пришпорваше коня си и лицето му беше изпълнено с ярост. Опитваше се да спре хората на Мелизанда, преди да са се скрили зад здравите крепостни стени и подканяше воините си да щурмуват крепостта.

Някои щяха да загинат, но останалите щяха да превземат твърдината.

Мелизанда и Жофроа, нейният враг, бяха на двайсет стъпки един от друг. Разделяше ги каменната стена.

Положението оставаше критично. Портите още не бяха затворени и укрепени. Заплахата от врящата лой нямаше да удържи дълго Жофроа и воините му. Те бяха на една крачка от плячката си.

— Жофроа е след теб! — извика Филип на графинята, задържайки коня си. — Мръсно копеле! Постъпва като баща си!

Мелизанда не виждаше войските извън крепостните стени, както ги виждаше Регвалд, но чуваше добре бойните викове и тропота на конете, нетърпеливи да препуснат. Все повече нападатели се събираха до самите стени. Скоро те можеха да разбият вратите и никой нямаше да спре многобройните пълчища.

— Крепостта ще падне! — прозвуча отвън нова заплаха. — Всички ще загинете! — заканваше се Жофроа. — Победата е наша! Ние сме по-силни!

— Веднъж ме победи — отвърна Мелизанда, — но този път няма да се дам!

— Викингът идва! Но дали ще успее да дойде навреме? Сега ще оставим вашите пленници под врящата лой, а един от хората ви ще умре след миг. — Бяха опрели нож в гърлото на един пленник.

Мелизанда се втренчи в Регвалд, който стоеше високо на кулата и виждаше всичко.

Регвалд погледна Мелизанда и й кимна. В очите й се четеше мъка.

— Трябва да се предам. Нищо друго не ми остава…

— Воините загиват в битка. Нима заради един войник…

— Филип! Те само след миг ще нахлуят. Ще унищожим собствените си хора, ако се опитаме да ги отблъснем. Ако се предам…

— Не! — извика Филип.

Тя пришпори коня си към портата. Презираше Жофроа. Мразеше го повече от всичко на света. Не можеше да се примири, че ще се предаде без борба на презрения враг.

Баща му беше убил нейния.

Внезапно тя стисна зъби.

Не, нямаше да се предаде на Жофроа. Не можеше.

Викингът бе там, отвън и ако научеше, че се е предала без съпротива, каквото и да бе положението й… Трябваше да печели време!

Тя спря коня си и погледна към стражите на външните бойници. Повечето от тях бяха готови с казаните вряща лой, но няколко от най-добрите стрелци все още държаха оръжията си. Графинята срещна погледа на един от тях:

— Можеш ли да улучиш този, който държи нашия пленник? — попита тя тихо.

— Да, Ваша светлост! — обеща войникът.

Тя кимна:

— Направи го. Когато пленникът се освободи, изкомандвай хората да влязат в крепостта. Дори с тях да проникнат врагове, ще затворите бързо портите.

Стрелецът се обърна. Внимателно вдигна лъка си и се прицели.

Чу се предсмъртен вопъл.

— Бързо, влизайте вътре! — извика един от военачалниците и през портите нахлу вълна от биещи се хора.

— Затвори вратата! — заповяда владетелката.

— Мелизанда! — извика отгоре Регвалд. — Задръжте портата! Те пристигнаха! Помощта е тук!

Разнесе се вик на ярост и учудване. Сигурно е Жофроа, помисли тя и за момент изпита радост.

Викингът беше подгонил враговете й…

Разнесе се звук от удар на желязо в желязо. Чу се и още по-страшният звук на проникване на желязо в човешка плът.

— Не, Мелизанда! — внезапно изкрещя Регвалд.

Застанал на вътрешната кула, той виждаше всичко. Да, викингът беше тук. Жофроа отстъпваше, оставяйки част от воините си да продължат боя.

Викингът беше разделил войската си, хвърляйки половината в отчаяната атака, която спаси Мелизанда, а другите останаха да пазят тила. Бяха по-малобройни от датчаните. Конар се надяваше да пробие редиците на нападателите, да влезе в крепостта и оттам да поднови битката.

Но, без да знае това, Мелизанда беше наредила да затворят вратите на крепостта…

Портите хлопнаха точно пред него и неговите хора.

Пред лицето му.

— О, боже! — промълви Регвалд, търсейки помощ от всевишния. И тутакси отново се съсредоточи върху бойното поле.

Може би имаше надежда…

Добре виждаше викинга, който им помагаше.

Наричаха го Господаря на вълците, както наричаха баща му. Сега Регвалд разбра защо. Изправен пред непреодолимо препятствие, той показваше забележителна вещина и невероятно мъжество. Устремен към най-ожесточеното място на битката, размахваше меча наляво и надясно и поваляше враговете един след друг. От страната на датчаните се чуваха войнствени крясъци, с пяна на уста те се хвърляха към него. Но скоро падаха прободени от меча му. Все повече врагове се насочваха към него и положението ставаше застрашително. Конар извика нещо, което Регвалд не разбра. Воините му докараха стенобойна машина. Част от тях атакуваха вратата на крепостта, която току-що бяха хлопнали под носа им.

Регвалд зяпаше бойното поле с отворена уста.

— Мелизанда! — изкрещя той.

Викът му беше заглушен от грохота на боя. Мелизанда командваше отстъплението. Съветникът се отдели от стената, втурна се надолу по стълбите, прекосявайки огромната зала. На двора мъже, жени и деца, крави, гъски и прасета се трупаха в най-закътаната част, търсейки безопасност. Майки, грабнали децата си, селяни с драгоценния си добитък се щураха наляво и надясно. Ревеше магаре, кудкудякащи кокошки хвърчаха навсякъде. Наметнат в стария си плащ, Регвалд приличаше на опърпана птица. Той забърза към Мелизанда и нейните воини, които скачаха от конете и се хвърляха да защитават крепостната стена.

— Той е там! Превзема портата! Току-що отблъсна датчаните. Ти го заключи отвън! — извика Регвалд.

Мелизанда в миг осъзна вестта и в очите й се появи ужас. Не искаше да го оставя отвън. Той никога нямаше да й го прости.

— Портата! — извика тя, но беше късно. Тежката стенобойна машина се показа през камъните.

Викингите действаха умело. Да, лорд Конар си знаеше работата. Мелизанда видя Филип, все още на коня, да посреща новата орда, която се показа през пробива.

— Върни Филип! — бързо изкомандува Регвалд.

— Късно е!

— Кажи му, че ти трябва помощ. Не позволявай въоръжен човек да посрещне пръв ирландския викинг. Ако го срещна аз, викингът ще разбере, че не се бием срещу него. Върни Филип, бързо!

— Филип! — извика Мелизанда. Той се върна, мислейки, че тя е в беда. Графинята мигновено осъзна мъдростта в думите на Регвалд. Старият човек забърза към пробива, размахвайки ръце.

В първия момент един от викингите посегна да го намушка. Мелизанда едва сподави вика си.

В същия момент викингът премина през отвора в крепостната стена. Бе възседнал огромния си черен жребец, от покритата му с шлем главата се виждаха само пронизващите очи.

— Те са победени! Жофроа бяга! — извика Филип и внезапно се засмя от облекчение. — Но виж там, някои от хората му са вече в крепостта. Трябва да ви отведа, графиньо. Но, о, боже! Нова атака…

— Не, Филип, не — каза тихо Мелизанда, докосвайки ръката му. — Регвалд стигна до Вълка.

— Тогава ние сме спасени от злите датчани!

Мелизанда замълча. В този момент вярваше, че няма по-голямо зло за тях от викинга. Той уверено и решително влизаше в крепостта й. Човекът с пронизващите сини очи и яките, корави като камък рамене. Беше дошъл да вземе всичко. Неговата воля отново тържествуваше. Бе преодолял всички прегради.

Чувство на вина сви сърцето й. Тя му дължеше много! Да, той беше спечелил една битка за нея преди години и тя му се бе отплатила добре с брачен договор, който днес я поставяше в тази безизходица.

Но тази сделка ги спаси.

Вътрешно Мелизанда трепереше цялата. Това й се случваше винаги, когато го видеше. Близостта му провокираше топли и студени тръпки на страст по тялото й. Чувстваше ги дори в петите си.

В един момент се запита дали викингът беше по-добър от Жофроа. И двамата бяха негодници. Но сама не си вярваше. Жофроа беше жесток, безмилостен и лукав като баща си.

Докато той…

Той!

О, тя не понасяше високомерието му, както и елегантната блондинка, която винаги пътуваше с него. Колко унизена беше, когато се налагаше да му се подчинява.

А той винаги получаваше това, което искаше. Той беше господарят.

Заля я топлина. Затвори очи, опитвайки се да не мисли за него, да не мисли за бъдещето.

Невъзможно. Той беше тук. Спомени нахлуха в главата й и кръвта й се превърна в разтопено желязо.

Пое дълбоко дъх, трескаво затърси изход. Тя е графиня, наследила титлата след смъртта на баща си. Земята е нейна. Крепостта е нейна.

И бог да й е на помощ, ще ги запази.

— Колко са с него? — попита тя Филип.

Поразяваща беше гледката на конниците — огромни, стиснали мечове и боздугани, маса от мускули, безстрашни, опасни и безмилостни.

Същите хора веднъж я бяха спасили. Тя знаеше отлично какви са в боя.

И начело на конниците… той!

— Трябва да ви отведа в кулата — прошепна Филип, наблюдавайки полесражението. Страшилищата на Жофроа нямаха избор. Трябваше или да се предадат, или да умрат. Някои от тях все още се сражаваха в двора на крепостта. Сега изглежда най-умното беше графинята да се прибере на безопасно място. Хората й бяха спасени.

— Мога да се грижа за себе си, Филип — го увери тя. — Ти бързай при хората си.

Филип не бе съгласен, но тя не му позволи да спори. Изтича по стълбите към кулата толкова бързо, колкото й позволяваше тежестта на ризницата. Трябваше й време. Как да го посрещне? Дали трябва да го посрещне? Не можеше ли просто да избяга?

А искаше ли да избяга? Може би беше дошъл моментът най-после да се срещнат.

Няколко стъпала бяха счупени. Един боздуган се бе забил със страшна сила в камъка и го бе разцепил. Мелизанда прескочи дупката и забърза към стаята си.

Спря, свали бързо ризницата.

Сигурно той я е видял на бойното поле и е приел като обида затварянето на крепостната врата. Пак се разтрепери.

Страхливка! Тя е графиня! Той е само по-малкият син на краля, търсещ богатство, опитващ се да отнеме законното й наследство! Не, няма да му покаже страха си. Няма да бъде смирена!

Мечът й бе паднал заедно с ризницата. Вдигна го и се огледа безпомощно. Погледна към огромното легло, покрито с чисти ленени чаршафи и кожени завивки. Сърцето й заби неудържимо. Опита се да овладее обзелите я чувства и с мъка преглътна.

Не искаше да се срещнат тук! Побърза обратно към бойницата и погледна към двора.

Сърцето й замря. Отново я полазиха топли и студени вълни, огън и лед. Тя замръзна, срещайки погледа му.