Хедър Греъм
Господаря на вълците (17)

Глава шестнадесета

Конар бе обмислил внимателно пътуването им до Руан.

Одо дойде заедно със свитата си да ги вземе от крепостта. Отец Матео и други техни хора щяха да ги придружават. Всички приготовления бяха направени без знанието на Мелизанда. Това силно я разгневи. Тя разбра, че заминават, едва когато видя Одо да ги чака пред вратите на замъка. Не можеше да промени нищо. Конар отново бе пренебрегнал мнението й. Конете и багажът бяха приготвени в двора и Одо я очакваше в гостната зала, готов да я качи на коня като малко дете.

— Мелизанда! Мило дете! Всички знаехме, че ще се превърнеш в изключително красива жена, но ти надмина всички очаквания!

Сълзи изпълниха очите й. Спомни си смъртта на баща си.

— Днес той щеше да се гордее с теб и да ти се радва! — продължи Одо. — Очаква те величествена церемония, която ще помниш цял живот. Зная, че при сключването на брака ти с Конар си била изпълнена с болка от тежката загуба и преживените премеждия. Тържествата в Руан ще ни вдъхнат сила и увереност в бъдещето!

Мелизанда притвори очи. Помисли си, че Одо е един от най-добрите приятели на баща й. Той смяташе, че тя ще е щастлива да прехвърли владенията си в ръцете на своя съпруг.

Да, тя трябва да се обвърже с Конар наново пред очите на всички.

— Не съм толкова сигурен, граф Одо, че жена ми е радостна от предстоящите тържества — рече Конар зад гърба й.

Мелизанда се обърна. Днес той изглеждаше прекрасно. Пурпурната му мантия беше гарнирана на раменете с вълча кожа. Ботушите му стигаха до коленете. Над туниката носеше желязна ризница. Държеше конусовидния си шлем пред гърдите.

— Не е радостна? — попита Одо учуден. — Но защо, всяка девойка би се радвала на такова грандиозно тържество.

— Всяка, но не графиня Мелизанда? Ваша светлост, възможно е дори пред олтара жена ми да се отрече от мен.

Настъпи мъртва тишина, после Одо избухна в бурен смях.

— Мелизанда винаги е знаела как да спечели битката и как да постъпи, за да оцелее и да спаси земята си. Вие, младите, се опитвате да се шегувате за моя сметка. Хайде да тръгваме. Очаква ни дълго и уморително пътуване с тази голяма свита.

Мелизанда се загледа в Конар и почувства трепет в гърдите. Ръцете на граф Одо я обгърнаха и той я поведе към конете.

Конар стоеше точно зад тях. Той й помогна да се качи на Воин. След това се обърна и възседна Тор. После заеха мястото си начело на кортежа.

Вратите на крепостта се отвориха. Благородниците излязоха заедно, придружаваше ги добре въоръжена свита. С тях тръгна и Мари де Трес и няколко прислужници. Имаше и свещеници.

Известно време Одо яздеше до Мелизанда. След това я поведе напред и я представи на братовчедка си Женевиев, която щеше да пътува с тях като компаньонка. Мелизанда я заговори учтиво, но бързо се ядоса. Откри, че според Женевиев всички жени трябва да се подчиняват на божията воля и на съпрузите си. Мелизанда успя да изостане, за да избегне неприятния разговор. С тях пътуваше и Регвалд и тя реши да язди с него или с Гастон. Само Филип беше останал в крепостта.

Мелизанда внимателно заобиколи Женевиев и избърза напред, но след това закова коня си. Видя, че Регвалд говори с Одо, а зад тях яздят Конар и Брена.

Конете им бяха толкова близо, че се търкаха един в друг. Конар беше навел глава, заслушан в думите на Брена. После я погледна нежно и й отвърна с топла усмивка.

Мелизанда потръпна.

Именно Одо беше настоят церемонията да се повтори.

Той мислеше, че бракът й е блестящ. Не се интересуваше дали е щастлива или не. Конар беше избран за неин съпруг от баща й и беше отмъстил за смъртта му. Одо естествено прие, че тя е длъжна да се омъжи, а това ще е от полза и за владенията й.

— Лейди Мелизанда!

Тя спря коня си, за да изчака епископ Льоклер. Той беше избран да извърши церемонията в Руан и сега я викаше.

Да! При всичките й трепети и вълнения й беше нужно точно това — да поговори с един духовник. Струваше й се, че част от мислите й трудно могат да се нарекат благочестиви. Тя вярваше в бога, но той я беше лишил от покровителството си след смъртта на баща й. Оттогава почти не беше мислила за него.

Тя се усмихна и изчака епископа.

Той имаше гъста бяла коса и приятно лице и й напомняше с нещо за Регвалд. В очите му се четеше мъдрост и веселие въпреки че беше божи човек.

— Добре ли се чувствате, графиньо?

— В отлично здраве — увери го тя.

— Слава богу! — отвърна той, но веселите му зелени очи проблеснаха с насмешка. — Исках да ви попитам дали го обичате?

Мелизанда сведе глава, за да скрие очите си.

— Обичате ли съпруга си?

Тя го погледна стреснато. Той продължи весело да се усмихва.

— Ако е така, вие сте щастлива. Ако и той ви обича, тогава сте благословена.

— Доколкото зная, церемонията е по идея на граф Одо — промърмори тя.

— Да, Одо е много загрижен за благополучието на земята и хората. Както и вашият баща. Но… — епископът трепна — тогава положението беше трагично. За малко не загубихте всичко. Сега церемонията ще се повтори по волята божия. Трябва да сте наясно дали сте готова да дадете клетва отново, дете мое. По време на пътуването можете да останете с мен, да размислите и да се молите всяка вечер.

Мелизанда го погледна и разбра, че има изход да стои настрана от Конар поне до Руан.

Викингът ще бъде безпомощен пред църквата.

Тя се усмихна щастливо, но наведе глава и се направи на тъжна и загрижена.

— Сигурна съм, че дългите молитви към бога ще ми помогнат в този момент на изпитание, отче — прошепна тя.

— Решете сама, Мелизанда. Помислете добре и ме уведомете за решението си.

Спряха да нощуват в един манастир. Това беше единственото място наоколо, в което можеше да се побере целият кортеж. Войниците и конете щяха да нощуват навън, а за благородниците и жените имаше достатъчно стаи. Мелизанда почти не видя Конар през деня — той през цялото време яздеше с Брена и Регвалд.

Най-вече с Брена.

Дори когато вечеряха, той продължи да говори с русокосата хубавица и се приближи към Мелизанда чак когато се нахраниха. Хвана я за ръката.

— Ела. За нас е приготвена най-добрата стая в тази обител.

Мелизанда прехапа устни и го погледна право в очите.

— Не мога да дойда с теб тази вечер.

— Какво?

— Епископ Льоклер иска последните дни преди церемонията да се отдам на размисъл и молитви.

— Ти си моя жена от години… — започна Конар гневно, но спря. Внезапно я изправи на крака, приближи я към себе си и грубо я разтърси. — Това ли е решението ти, Мелизанда?

— Да. И ти си длъжен да се съобразиш с него…

— Не, скъпа! Няма нищо, с което да съм длъжен да се съобразявам! Знаеш това. Ако ми хрумне, ще те хвана за косата и ще те влача до вкъщи и никой няма да ме спре.

Той я пусна, но гласът му остана строг.

— Сигурно и двамата имаме нужда да останем сами и да помислим върху бъдещето си. Ти ще получиш спокойствието, което търсиш, а в сънищата си аз ще си милвам една страстна и нежна жена, която не се съпротивлява вечер след вечер на ласките ми.

Той я освободи от прегръдката и тя усети, че краката й не я държат. Седна безпомощно на грубата пейка. После побърза да се оттегли в монашеското крило. Дори се опита да се моли.

Но не й идваха думи. Тя лежеше будна, със сълзи в очите и мислеше за Конар. С коя ли щеше да спи тази нощ?

След три дни стигнаха Руан. Всяка нощ Мелизанда дълго не можеше да заспи и се въртеше неспокойно. Страдаше жестоко. През деня смирено разговаряше с епископ Льоклер на благочестиви теми и го уверяваше, че всяка нощ мисли за божията воля. Често яздеше и с Мари, отделяше време и за Женевиев, но предпочиташе все пак да е настрана от нея.

През цялото време наблюдаваше Конар, който често яздеше с Брена. Гадателката на викингите го познаваше по-добре от нея и той явно споделяше с нея повече неща.

Накрая стигнаха в Руан. Церемонията щеше да се извърши на другата сутрин. Одо ги покани в тукашния си дом — огромна къща, пълна с прислуга и създадена да приема много гости. Поднесоха им чудесни ястия.

Вечерта Мелизанда се озова заедно с Одо и Свен до камината, където Брена гадаеше на руни.

Плочките бяха красиви, от силно полирани камъни, свещените букви бяха чудесно инкрустирани. Мелизанда отпиваше от виното, седнала до гостоприемния Одо и наблюдаваше с вълнение гаданието. Обикновено избягваше да седи близо до Брена.

Първо Брена хвърли камъните за една млада жена и я увери, че скоро ще се омъжи и ще има пълна къща с деца. Женевиев беше следващата. Тя се изчерви цялата и увери всички, че не вярва в предсказанията на варварите. Брена я погледна в очите.

— Дали ще се омъжа, гадателко? — осмели се да попита Женевиев.

Брена не обърна внимание на въпроса й, подвоуми се за миг и каза:

— Виждам живота, към който се стремиш. Ще станеш монахиня, благодарение на добротата и милосърдието си.

— И така ще изпълня божията воля?

— Да — каза тихо Брена и Женевиев притихна.

— Бих искал да хвърлиш и за мен — обади се Одо като се поклони на Брена. — Ако имаш желание, мила жено.

Огънят зад Брена се разгоря. Тя беше седнала на парче кожа. Русата й коса падаше върху раменете. Очите й имаха странен нюанс между синьо и зелено. Гледаше ту хората, ту камъните.

— Да, граф Одо! — прошепна тя и хвърли камъните на земята.

— Е? — попита Одо.

— Вие, милорд, ще останете в историята на народа си. Често ще бъдете на косъм от смъртта, но един ден ще построите най-великия град. Има и предупреждение, милорд, съюзявайте се само с мъдри и силни хора, които ще ви бъдат винаги верни.

— Думите ти са разумни, жено! — изрази задоволството си Одо. След това прегърна раменете на Мелизанда. — А сега, хвърли за графинята.

— Не! — побърза да се намеси Мелизанда.

— Ако не искаш, няма да хвърлям за теб — рече Брена.

— Е, хайде, хайде! — настоя Одо. — Всичко това е една игра. Виж как свещениците са се насъбрали в очакване. Утре е техният ден. Хайде, хвърли знаците си този път за Мелизанда.

Брена събра плочките в дланта си и погледна Мелизанда в очите.

— Графиньо?

— Хвърляй — отвърна Мелизанда.

Руните паднаха на земята. Отново се чу как огънят се разгоря, приятна топлина достигна до тях. Брена погледна Мелизанда. Тя посочи един от камъните, на който имаше написана буквата „Х“.

— Казва се Гебо и символизира съюз, взаимопомощ. Най-подходящата руна за тази вечер, графиньо. А този камък е единствен и означава свобода с всички произтичащи от нея добродетели. В един съюз между мъж и жена трябва много да се дава.

Брена се подвоуми, но след това посочи друг камък.

— По пътя ти има голяма опасност. Това е Хагалаз, показва големи разрушителни сили, лоша енергия, катаклизъм, зависещ от боговете, а може би от хората. Трябва да внимаваш… — прошепна тя, но един глас я прекъсна.

— Виждам, че жена ми е обградена с опасности.

Мелизанда подскочи и се обърна. Конар се бе присъединил към тях и стоеше отново зад нея. Брена вдигна очи, също учудена, че го вижда. Точно посягаше да обърне друг камък, но промени решението си. Събра ги всичките в дланта си, погледна втренчено Мелизанда и каза само:

— Всъщност ние сами сме господари на съдбите си. Руните само ни предупреждават за предстоящите премеждия. Ако ме извините, ще се оттегля. Изморена съм.

И тя побърза да се измъкне. Мелизанда забеляза, че Конар я спира и я дръпва в един ъгъл. Сигурна беше, че я разпитва за предсказанието на нейните руни.

Брена поклати отрицателно глава и Конар я пусна. Той гледаше Мелизанда.

— Вече е късно, ще те изпратя до покоите ти, милейди — обясни й той.

— Аз…

— Късно е — повтори той и хвана ръката й.

Конар благодари на Одо за голямото му гостоприемство и си тръгна заедно с Мелизанда. Къщата на графа беше на няколко етажа, но повечето гости бяха настанени близо до голямата зала. Сградата беше дървена, топла и удобна.

Конар поведе Мелизанда към определената за тях стая, където тя щеше да прекара сама тази последна нощ, а след утрешната церемония двамата щяха да спят там заедно.

Влязоха и Конар затвори вратата след себе си. Опря се на вратата и я погледна.

— Е, как ще я караме, Мелизанда? Хареса ли ти свободата?

— Да — опита се да го предизвика тя. Бързо наведе очи, за да скрие истинските си чувства. След това вдигна поглед, за да срещне сините му очи.

— Нима отново се опитваш да ме изнудваш? — попита той.

Тя се усмихна.

— Помислих, че ще е по-весело да се отрека от един викинг направо пред олтара.

Той се усмихна и се приближи към нея, намери китките й и я привлече към себе си.

— Не би се осмелила.

— Откъде си толкова сигурен?

— Жофроа ще бъде между гостите утре. Той веднага ще се възползва, ако го направиш.

— Това не променя нещата.

— Не, госпожо. Аз може да съм всякакъв, но не съм убил баща ти.

— Има и други мъже! — напомни му тя.

— Но малко имат моите предимства. Аз завладях крепост и теб.

Очите й се присвиха.

— Утре ще видим дали си ме завладял.

Той се засмя тихо.

— А не съм ли?

Тя прехапа устни, опитвайки се да се освободи от хватката му.

— Ако искаш утре да кажа „да“…

Той поклати твърдо глава.

— Не, Мелизанда, за това няма да се пазарим. Тази вечер те оставям сама. И аз трябва да се помоля. Но отново ти повтарям, никога няма да те пусна да си отидеш. И ще бъда с теб, когато пожелая.

— Моля те, пусни ми ръката…

— Изпускаш чудесната възможност да поискаш нещо в замяна на горещата си клетва за вярност.

Тя застина и го загледа в очите предпазливо.

— Нима ще изпълниш онова, което поискам?

— Да.

Смаяна, Мелизанда отново сведе поглед. Внезапно я втресе и устата й пресъхна.

— Хайде, кажи! Знам, че си намислила нещо.

Тя не смееше да го погледне в очите. Отново се опита да си освободи ръцете и той я пусна. Побърза да се отдалечи, после спря и се обърна към него.

— Искам…

— Да?

— Искам да престанеш да спиш с Брена.

— Какво? — попита той, невярващ на ушите си.

Мелизанда почувства как сърцето й замира. Сигурно ще предпочете да се откаже от нея и от цялото й състояние, мина през изнемогващото й съзнание.

Но в този момент срещна очите му и с последни сили повтори:

— Искам да ми се закълнеш, че повече няма да прекарваш нощта с Брена.

— Нима мислиш, че спя с нея?

— Нима никога не си прекарвал нощта с нея?

— Да, много нощи.

— Закълни ми се!

— Значи ревнуваш.

— Неприятно ми е да съм под един покрив с любовницата на мъжа си и по цял ден да я срещам.

— Ти ревнуваш.

— Ти започна този разговор. Ще ми обещаеш ли или не?

Той се усмихна, бавно и уморено и скръсти ръце пред гърдите си. После се приближи и вдигна брадичката й. Взе я в прегръдките си. Устните му бяха много нежни, когато докоснаха нейните.

— Заклевам се. Но те моля и ти да направиш нещо в замяна.

— Искаш утре да вляза с теб в църквата и да ти се закълна във вярност — тъжно каза Мелизанда. — Ще го получиш.

— Не е достатъчно.

— Какво искаш?

— Това, което винаги съм искал — теб.

Мелизанда не го разбра.

— Каза, че ще ме имаш винаги, когато пожелаеш…

— Да, и така ще бъде. Но една нощ, само една нощ искам това да стане без борба, без съпротива. Искам ти да ме желаеш. Да ме докосваш, да ме целуваш, да ме възбуждаш.

— Шегуваш се!

— Това е, което искам. Зная, че няма да има равна на теб в любовта.

Тя отново се опита да се откъсне от него, но той я привлече към себе си.

— Изкъпана и благоуханна — тихо продължи той. — Желаеща и очакваща… и нетърпелива! Готова за ласки, предизвикваща и съблазняваща.

Бузите й се зачервиха.

— Закълни се, Мелизанда.

— Знаеш, че не изпълнявам дадената дума…

— Но не и към мен — припомни й той отново и се усмихна. След това внезапно й се поклони и преди тя да проговори, си отиде.

Мелизанда бързо сложи резето на вратата. След това се отпусна на леглото и забеляза, че цялата трепери.

Божичко, какво я беше накарал да обещае?

В този момент обаче й се искаше да е вече утре. А после да се спусне нощта, когато няма да е сама.

Сутринта църквата беше празнично украсена със свещи и цветя.

Много хора се бяха стекли специално за церемонията.

Дори и Жофроа беше тук. Мелизанда го мярна, докато Одо я водеше към олтара, за да я предаде в ръцете на Конар.

Когато излезе най-отпред, усети как сърцето й подскочи. Конар изглеждаше като бог с черен панталон и ботуши, снежнобяла риза и туника, украсена с бяла лисица. Наметалото му беше небесносиньо и поръбено със същата кожа.

Когато му я предадоха, тя залитна от слабост, но точно в този момент двамата трябваше да коленичат. Епископ Льоклер обяви бавно и внушително, че днес те, вече мъж и жена, са дошли да повторят брачната клетва пред господ и пред насъбралото се множество.

Никой смъртен няма право да наруши свещения съюз между мъж и жена.

Епископът започна литургията и на Мелизанда й се стори, че церемонията няма да има край.

Внезапно почувства, че се пренася в миналото. След всичките тези години, епископът отново искаше от Конар да потвърди брачната клетва. Той го стори със силен и ясен глас.

Конар прошепна нещо на Мелизанда и тя видимо се развълнува.

Той стисна зъби и я погледна. За кой ли път бе останал поразен от красотата й, когато преди малко Одо я поведе към него.

Мелизанда беше облечена в сребристо. Роклята й плътно обгръщаше красивите й форми и при всяко движение подчертаваше грациозността й. На главата й имаше воал с дълги ленти. Пищните й черни коси контрастираха на сребърната наметка. Лицето й под воала изглеждаше тайнствено, очите й бяха смарагдовозелени и блестяха.

И сега, когато цяла Франция чакаше, тя коленичи до него. Настъпи гробна тишина.

Той стисна пръстите й.

Тя пое дъх.

Най-накрая от устата й се откъснаха думите, потвърждаващи клетвата й.

Конар смъкна старинния си пръстен-печат от палеца й, където беше стоял през всичките тези години и го върна обратно на ръката си. В замяна надяна на средния пръст на лявата й ръка един нов пръстен, златен и изключително красив. Очите им се срещнаха и Мелизанда видя в неговите радост и триумф, докато нейните се свиха, изпълнени с гняв.

Конар се усмихна и поклати доволно глава, мислейки за нощта, която му бе обещала.

Дългата раздяла с Мелизанда предизвикваше у него желание да стисне стария епископ за гушата, преди божият човек да е изпълнил небесната воля.

Но сега всичко беше минало. Трябваше просто да дочака нощта.

Душата му бе изпълнена с радостен трепет и изгарящо желание. Трудно му беше да остане на колене. С крайчеца на окото си погледна към Мелизанда и красотата й го завладя отново. Сега тя беше негова. Изминали бяха няколко години, изпълнени с различни премеждия, но той все така я обичаше.

Не, чувството му беше дори по-силно, много по-силно.

Знаеше, че никога няма да я остави да си отиде, защото беше невъзможно да живее без нея. Не би допуснал някой да я нарани или да я види в ръцете на друг мъж.

Наистина не би могъл вече без нея. Тя направи живота му ад, но му показа и рая.

Той я обичаше. През всичките тези години тя владееше сърцето му. Дори когато го ядосваше и го караше да излиза извън себе си от ярост, духът и смелостта й го привличаха.

Отново си помисли колко опасна беше смелостта й.

Сега вече нямаше от какво да се страхува. В крепостта тя беше в безопасност, дори Жофроа да бродеше наоколо. Конар винаги щеше да я придружава, но щеше да й позволи да усети свободата. И щеше да дойде време, когато двамата ще тръгнат заедно по моретата.

Време, помисли той, имаха толкова много време пред себе си. Усети и леко безпокойство, макар че нямаше причина. Тя беше негова жена и той винаги ще я държи в обятията си, ще я обича и закриля.

Навярно ще дойде и денят, когато ще може и да й го каже.

На Мелизанда? Не, не, това би било грешка. Тя винаги търсеше начин да го победи. Той никога няма да й каже колко я обича.

Погледна я с нежност и желание, очакващ предстоящата нощ.

Дали ще изпълни обещанието си? Той вече изнемогваше от нетърпение. Тази вечер Мелизанда трябваше да бъде отново негова. Той целият гореше от желание, болка и очакване.

Конар почувства вина, задето й даде едно обещание, което не му струваше нищо. Учуди го ревността й към Брена, но му беше приятно да я открие.

О, мила, как бавно се влачи времето, помисли той, срещайки виолетовите й очи. Почувства силен копнеж да я има.

Церемонията най-сетне свърши.

Конар и Мелизанда се изправиха, тълпата ги приветства. Той я прегърна и я целуна с цялата страст, изпълваща душата му. Времето минаваше и той не можеше да се спре. Усети ръцете й да го прегръщат с удоволствие. Най-накрая се отдели от нея. Видя жадните й устни и широко отворените й очи.

— Довечера — прошепна той тихо и почувства как тя тръпне от желание.

Но Мелизанда се направи, че не го чува и двамата тръгнаха, през множеството, приемайки поздравления от приятели и съюзници. Конар разбра, че Одо е бил прав.

Разделиха се за малко по пътя към къщата на домакина си. Конар беше заобиколен от хората на Одо, които се интересуваха от строежа на корабите му, от начина му на водене на битките и как да се бият на коне. Колкото пъти поглеждаше към жена си, тя беше заобиколена от барони, които искаха да я видят отблизо и разменят няколко думи с нея. И тъй като много от тях бяха приятели на баща й, говореха й за Манон, за добротата и смелостта му. На моменти бяха толкова близо, че Конар чуваше разговора и бе заинтригуван. Бароните я уверяваха, че все още разчитат на тяхната крепост за закрила в случай на нужда. Радваха се, че тя имаше за съпруг един толкова храбър воин, който щеше да ги защитава.

— Сега трябва да разчитаме само на себе си, защото кралят в Париж е слаб.

Мелизанда слушаше внимателно и с разбиране коментираше стратегията и слабите места на датчаните.

По-късно Конар я видя да говори само с Одо и Жофроа и почувства ревност. Тя мразеше Жофроа, той не се съмняваше в това. Знаеше от собствен опит колко студена и високомерна може да бъде Мелизанда.

Отново се увери, че тя се отнася към Жофроа с по-голяма ненавист, отколкото към него.

Най-после дойде време за вечеря и двамата заеха почетните места на трапезата. Все още не бяха успели да разменят нито дума, защото трябваше да обърнат внимание на десетките гости. Одо беше подготвил различни забавления, включително един ирландски певец, който разказа историята на двата им рода. Имаше певци, фокусници, дори една опитомена мечка.

Най-сетне настъпи време гостите да си тръгват. Мари де Трес застана зад стола на господарката, която скоро се изправи и излезе с нея. Конар реши да я последва след малко.

Когато влезе в общата им стая, тя тънеше в сенки. Единствената светлина идваше от огнището.

Мелизанда я няма, помисли той с болка в душата.

Усети раздвижване пред огъня. Тя седеше в креслото със скръстени ръце и го очакваше.

Той сложи резето и по този начин оповести пристигането си. Облегна се на вратата.

Наблюдаваше как тя се изправя. Все още беше облечена в сребриста дреха, но тази беше различна, през нея прозираше голата й плът. Мелизанда остана неподвижна за момент, стори му се, че трепери.

Изви се назад и повдигна косата си. Конар наблюдаваше безупречното й тяло. Тя дръпна някаква закопчалка на шията си и остави дрехата да падне бавно на земята.

Прекрачи сияещата купчинка и започна бавно да се приближава към него. Спря на една педя разстояние. Голото й тяло почти го докосваше. Изправи се на пръсти и докосна устните му.

В този момент Конар я пое в прегръдките си. Тя миришеше на сладко вино.

— Колко вино трябваше да изпиеш, за да го направиш? — прошепна нежно той.

От очите й изхвръкнаха виолетови искри.

— По-малко, отколкото очаквах.

— Е, тогава продължавай.

— Да продължавам?

— Да ме събличаш.

Тя пребледня, но не се отдръпна. Той реши да й помогне и свали ножницата, наметалото и ризата си. Пое я в ръцете си, цялата тръпнеща от желание. Тя целуваше раменете, шията му и еротично притискаше гърдите си към него. Дъхът му секна. Сърцето му биеше като камбана. Той полека свали ботушите и панталоните си. Мелизанда стоеше пред него в очакване.

— Изкъпана и благоуханна. Изпълнена с желание. Съблазняваща и търсеща… — прошепна нежно той.

— Не мога…

— Но ти вече го направи!

Тя пристъпи напред. Пръстите й се впиха в раменете му. Тя отново го целуна по гърдите.

Пръстите й го галеха все по-надолу и по-надолу.

Чу се тих вопъл на удоволствие, когато тя погали най-интимното му място. Започна да движи пръстите си и да го предизвиква. „О, боже…“ — молеше се той и полека се облегна на вратата, омаломощен от възбуда.

Тя наведе ниско глава и коленичи. Той отново пое дъх, разтреперан, когато устните й го докоснаха.

Удоволствието се превърна в сладостна болка да я има. Взе я на ръце и я подпря на вратата. Очите й бяха широко отворени, уплашени от силата му. Той я вдигна още по-високо и след това я привлече, за да я обладае.

Тя обви краката си около кръста му.

Никога в живота си Конар не беше преживял толкова силна възбуда. Никога не бе изпитвал такова бурно желание. Отчаяно се стремеше да я докосва, да я гали, да я целува, да я има. Разтърси го заслепяваща буря. Той влезе в нея сред сладостни стонове. Никога не беше изпитвал такова удоволствие, държеше я между себе си и вратата, чувствайки как семето му я изпълва цялата.

Тя го прегръщаше, без да издаде ни звук. Той се молеше да не я е наранил. Занесе я на леглото. Очите й бяха затворени.

— Никога вече няма да се съмнявам, че изпълняваш обещанията си! — прошепна той нежно.

Тя най-после отвори очи.

— А ти ще изпълниш ли своето?

— Ще изпълня всички обещания, които съм ти дал, Мелизанда. Никога няма да те оставя да си отидеш.

Тя отново затвори очи. Той дори помисли, че леко се усмихва.

Докосна устните й. Искаше му се да прошепне в ухото й: „Обичам те“.

Не, това е все едно да се предаде в ръцете на датчаните.

Не можеше да й го каже. Отново намери устните й. Искаше да й даде това, което току-що получи от нея.

И започна бавно и полека да я докосва. Да я гали. Съвсем леко. Езикът му я дразнеше, пръстите му я възбуждаха. По нея не остана недокоснато и непогалено място. Той слизаше все по-надолу. Целуваше гърдите й, галеше бедрата й…

Коленичи, хвана ръцете й. Разтвори я нежно с пръсти и влезе в нея с език. Не спря дори, когато тя се задъха и заизвива в екстаз.

— Кажи ми, че ме желаеш, Мелизанда.

Очите й бяха влажни от преживяното, но някак диви.

— Аз…

— Не можеш да го кажеш, така ли! — горчиво възкликна той. — Зная, че можеш.

Потърси очите й. Тя го погледна разярена:

— Желая те! — прошепна най-накрая.

— Кажи името ми, Мелизанда.

— Желая те, викинг!

Той се засмя и отново повтори в ухото й:

— Искам да чуя името си, Мелизанда.

— Желая те, Конар — извика тя и заби нокти в раменете му. Той отново се изправи над нея.

— И ме имаш, господарке моя, имаш ме.