Хедър Греъм
Господаря на вълците (20)

Глава деветнадесета

Пролетта на 885 г.

Бреговете на Франция

Конар реши, че най-пострадала е вратата на крепостта. Поправяха я на светлината на факли по мръкнало.

Трябва да укрепим стената и да сложа ред в личния си живот, помисли той уморен. Мили боже, какъв ужасен ден. Страх изпълни сърцето му, когато видя обсадата на крепостта. Беше ужасен. Никога не беше изпитвал такъв потрес и мъка.

Този страх подклаждаше и сега гнева му.

Побесня. А когато пристигна и видя как Мелизанда едва не се предаде на Жофроа — гневът му нямаше граници. Да попадне в ръцете на Жофроа — този жалък предател, син на подлия си баща!

Ами ако беше закъснял?

Само при мисълта за това по челото му изби студена пот. Затвори очи за миг, опитвайки се да се отпусне. Ами поведението на жена му! Сега разбра колко много неща ги разделят!

Той даде последни разпореждания как да подпрат камъните за през нощта и се отдалечи от стената. Усети някой да се движи зад него, обърна се и видя Брена да го наблюдава с големите си светли очи.

— Какво има? — скръсти ръце на гърдите си.

Брена поклати глава с лек укор. Пое дълбоко въздух и го помоли:

— Не бъди твърде строг с Мелизанда.

Конар повдигна въпросително вежди.

— Брена — тихо започна той, — въпреки заповедите ми тя се завърна тук и ти видя каква беда преживяхме.

— Но крепостта е била нападната…

— Но какво е една крепост — камъни и дърво! — възрази разпалено Конар. — Ако я бяха превзели, щяхме да си я върнем.

— Но вътре е народът й — напомни му тя.

Конар й обърна гръб, без да знае какво да отговори.

— Тя ме предизвика. Не зная защо я защитаваш. Мелизанда винаги се е отнасяла с подозрение към теб.

Брена се усмихна.

— Но тя не може да разбере една истина. Тя не знае, че ти не й разрешаваш да пътува с теб, защото се страхуваш да я изложиш на опасност. А аз мога.

— Брена…

— Аз ти служа, както ти служи Свен и останалите.

Конар замълча, изчаквайки Брена да продължи, понеже я познаваше добре и знаеше, че иска да му каже още нещо.

— Нали не си я наранил?

— Да съм я наранил? — почти изръмжа Конар. — От кога се познаваме? — попита той. — Какво мислиш, че съм направил?

— Никога не съм те виждала тъй разгневен. — Тя се подвоуми. — И никога така наранен.

Конар въздъхна.

— Не, не съм я наранил по какъвто и да е начин! Признавам, че съм затруднен. Какво бих могъл да направя повече? Да я заключа в кулата? Трябва да намеря начин да я накарам да осъзнае колко е безразсъдна, в какви опасности се хвърля!

— Колко много рискува лично тя… — промърмори Брена.

— За какво говориш пък сега? — раздразни се още повече Конар и се намръщи. — Защо си така загрижена? Какво друго рискува?

Брена се опита да скрие очите си, но беше късно.

— Искам да знам още сега! — заповяда тихо.

— Нима нищо не ти е казала?

Конар разтвори ръце с чувство на безсилие.

— Брена, тя не ме посрещна с разтворени обятия…

— И ти не й отвърна с нежна целувка.

— Тя ме предизвика и наруши заповедите ми, Брена…

— Но те е предупредила, че си бил нужен тук.

— Не можех да оставя баща си, вуйчо си, братята си в беда.

— Тя не може да остави своите хора.

— Добре, Брена, кажи ми какво криеш, за какви рискове намекваш? Все още не знам дали няма да посегна на нея, толкова съм бесен. Ако ми дадеш една разумна причина да не го правя?

— Тя очаква дете от теб.

Конар замря. Беше зашеметен, в този миг всеки можеше да го духне като есенно листо. Да, винаги е искал дете, естествено. Да, децата се зачеват в любов.

Но той не го очакваше толкова скоро. Може би защото тя винаги се съпротивляваше, защото не го желаеше.

Преглътна с мъка. Не, тя не му каза, дори не намекна по никакъв начин.

Брена сякаш четеше мислите му.

— Може би още не е съвсем сигурна, може би изчаква това да се потвърди…

— А може би ме мрази толкова много, че няма намерение да ми каже.

— Тя не те мрази.

— Мрази ме, ненавижда ме, презира ме — това са все нейните собствени думи.

— Но омразата, милорд, е много близо до любовта, а страстта й е роден брат.

Нима Брена проникваше в собствените му чувства към Мелизанда? Да, сигурно го разбираше, дори другите да не забелязваха — тя знаеше колко много обича тази жена.

— Уверявам те, че няма от какво да се страхуваш — заключи той. — Никога не бих ударил жена си. Просто не зная как да постъпя. Но не съм мислил да я бия. А сега… — Той се замисли, завладян от нежен трепет. Дете. Бебе. Едно хубаво момче като братовия му син Гарт или красиво момиченце като бебето на Ерик. Но негово собствено… Едно дете, което да отгледат, да възпитават. Наследник. Дете, което да прегръща, да люлее, да обича. — Какво да правя с нея? — попита той Брена.

— Може би трябва да я обичаш? — предложи Брена.

Той се намръщи и я прегърна.

— Опитах се… — прошепна и сви рамене. — Навярно си права, кой знае? Може би отчуждението ще отмине. Ние имаме бъдеще, чакаме… дете. — Пръстите му се свиха в юмруци. Но какво ли мисли тя по въпроса? Защо не му е казала? Тя обича деца, той добре знае това. Виждал я е с децата на брат му, със своите племенници и братовчеди.

Но това дете е негово.

— Дете на викинг — прошепна той. — Дали ще го иска?

— Само една четвърт викинг, милорд — напомни му Брена. — Една четвърт ирландец и наполовина французин.

— Наистина ли?

— От друга страна…

— Да?

— Детето, което чакаме със Свен, ще бъде наполовина викинг и от двамата и наполовина ирландец — и от двамата.

— Ти и Свен…

— Искаме да се оженим. Ще ни дадеш ли благословията си, Конар?

Той я целуна по бузата, привличайки я към себе си.

— Ще ви благословя с радост. Чакам сватба. Желая ви щастие!

— Благодаря, милорд. Мергуин ще е разочарован, разбира се. — Тя смръщи нос. — Той се надяваше никога да не се омъжа, за да запазя силата си да предсказвам.

— Да, но той не е помислил за силата на любовта.

Брена се засмя. Конар я прегърна и я поведе назад към замъка. Свен пиеше бира в голямата зала, говорейки оживено с Филип и Гастон. Конар си взе също чаша, наля на другите и предложи тост за Свен и Брена. Всички пиха за тяхно здраве.

Конар седеше на масата и само с половин ухо слушаше как мъжете обсъждаха положението във френското кралство.

Мелизанда лежеше на горния етаж. На Конар му се искаше да отиде при нея, да я сграбчи и да изтръгне отговор защо го отхвърля по този начин. Искаше също да я притисне нежно, отново да я докосва, да се любят, да чувства топлината и огъня в тялото й.

Тя го заплаши, че няма да се върне в спалнята им. Нямаше я и в залата. Нима толкова се страхува от него? Мелизанда?

Дали пък не го очаква с нетърпение? А може би с гняв, със страх… О, ако само го чакаше!

— Да, Свен! — чу Гастон да говори. — Трудностите ви в Ейре са големи, съгласен съм. Но погледни нашата история от последните години. Откакто в 860 година викингите превзеха Жьофос, острова на Сена, Шарл Храбри се опитва да ги прогони, подкрепян от брат си Лотар. В това време другият брат Луи нападна от юг Шарл трябваше да се бие с брат си, а в това време викингите настъпват. Но викингите са хитри. Те предложиха на Шарл да освободят острова срещу пари, храна и вино. Шарл отказа да плати и сега виждаш какво става. Викингите плячкосват навсякъде. Дори крепости, което не им е в привичките.

— Да — съгласи се Филип. — Вие си имате премеждия, а нашите стават все по-тежки. Когато Алфред спечели победата в Англия през 878 година, викингите започнаха да го нападат. След това се насочиха към нас. Кралството на Лотар беше разделено между двамата Луи. Нашият Луи, владетелят на западните земи, спечели битката при Сокурт, близо до Сом, но след това се уби, преследвайки едно момиче! Брат му, Карломан умря едва миналата година и сега сме във властта на Шарл Дебели, който ни продаде на нашествениците. Само граф Одо му се противопостави и ние застанахме зад него.

Конар се усмихна учуден от отношението на франките към собствените им крале. Те ги наричаха с различни прякори Шарл Дебелия, преди него Шарл Храбри. Радваше се, че в неговото семейство нямаше такива подигравателни прякори. Дядо му го наричаха Ийд Справедливия. Баща му и бащата на баща му бяха Господари на вълците както викаха и на него.

Добре че не им измисляха имена с някои от недостатъците им. Спомни си няколко викингски прякора — Родир Плешивия, Хек Куция, Роп Еднокракия.

А как ли го нарича Мелизанда, когато го няма? Викингът. За нея той винаги е бил викинг, помисли с горчивина. Никога не би се отказал от предците си, от любимия си баща. Толкова години не можа да я научи, че за човека трябва да се съди по постъпките му, по начина му на живот, по идеалите, които защитава. Не по произхода му. Но може би беше трудно да го иска от една жена, чиято земя непрекъснато бе нападана от викинги.

В същия момент Конар забеляза, че Филип му говори нещо и го гледа.

— Извини ме, Филип, изморен съм. Не те чух.

— Радваме се, че се завърна, милорд. Липсваше ни много. На всички нас и особено на графиня Мелизанда.

— Благодаря ти. И аз се радвам, че съм тук — отговори Конар. Знаеше, че хората около него не са глупаци и стисна устни. Сигурно им беше ясно, че макар Мелизанда да се нуждаеше от неговата помощ, тя се страхуваше от завръщането му.

— Наистина, милорд — продължи Гастон. — През цялото време господарката се тревожеше за вас и сега се радва да ви види у дома.

У дома. Да, това е неговият дом. Земята на Мелизанда. Не, тяхната земя.

Тя беше постигнала своето. Ако той я защитава, тя е негова и той ще живее тук. Молеше се бъдещето да му позволи това. В това време влезе Регвалд. Изглеждаше притеснен.

— Какво се е случило? — попита Конар и вътрешно въздъхна. След като Брена знаеше за състоянието на жена му, то не е тайна и за Регвалд. Старецът се радваше да го види, Конар бе сигурен в това.

— Не зная… — прошепна Регвалд и се засмя притеснен. — Не зная, но… от часове усещам, че става нещо! — Той се подвоуми и се намръщи. — Милорд, къде е Мелизанда?

В този момент Брена извика и се сви на две. Свен и Конар скочиха уплашени.

— Добре ли си? — попита Свен.

— Дали е от бебето? — попита я Конар.

Тя поклати отрицателно глава. Свен я привлече към себе си.

— Добре съм, но имам лошо предчувствие също като Регвалд…

Конар подскочи. Чак сега се стресна от тишината на горния етаж. Изтича по стълбите. Отвори вратата. Стаята беше празна!

Дявол да го вземе! Мелизанда трябваше да е там. Той й каза, че ще се върне и тя отговори, че няма да го чака.

— Дявол я взел! — побесня Конар. — Тази жена…

Почувства пробождане в сърцето като от нож. Нима се опитваше пак да избяга?

— Не, не, Конар! — извика Брена. Тя го беше последвала в стаята. — Погледни леглото, всичко е разкъсано, имало е борба.

Той се приближи и видя, че Брена е права. Стисна остатъка от чаршафа в ръката си. Отпусна глава на гърдите.

— Мелизанда! — извика горчиво. Викът му проряза нощта и дори стените потръпнаха от мъката му.

Той отстъпи крачка назад и се олюля. Помисли, че ще падне, толкова много се уплаши от това какво може да й се е случило. Трябваше да е силен в този момент, да се владее. Но как? Как да я намери? Днес беше пристигнал навреме, за да я спаси. Победи врага и когато останаха сами, той я прегръщаше и целуваше, както преди. Вчера се страхуваше, че никога няма да е отново негова, но днес всичко изглежда се оправяше. Държеше я в ръцете си, своята любима Мелизанда.

Как да я намери и освободи?

Да, той измами Мелморден в Ейре, а ето че сега някой беше изиграл него. Кой е този човек? Не, не е бил сам — никой не можеше сам да отвлече Мелизанда оттук. Тя се е борила като лъвица.

— Тя не е тръгнала доброволно, главата си залагам за това — заяви развълнувано Регвалд.

Конар наведе глава, опитвайки се да овладее страха и яростта си. И двете чувства в този момент му пречеха да мисли трезво.

— Жофроа е! — каза той.

— Но как…? — попита Филип.

— Станало е след битката. Имаше толкова хора наоколо. Стената е разрушена, всички бяхме погълнати от работа. Той ме е видял да напускам кулата и е влязъл при Мелизанда.

Гастон се прекръсти. В очите му имаше сълзи.

— Как да го намерим, как…

Конар се обърна към Свен.

— Изпрати бързо някой при пленените датчани. Те може да се досетят къде са я отвели. Нека наш човек се преоблече като тях и да разпита. Бързо, веднага!

Свен се втурна да изпълни заповедта. Конар не посмя да остане в стаята.

Не можеше да гледа празното легло. Леглото, от което я бяха отвлекли.

Дали Жофроа й беше посегнал? Отново го задави бесен гняв. Трябваше да запази ума си бистър.

В ъгъла му се мярна позлатената ризница и малкият меч на Мелизанда.

Не можеше да остане повече в стаята. Слезе в голямата зала и се опита да се успокои, чакайки нови вести. Скоро хората му се върнаха. Свен му обясни:

— Датчаните скоро ще обсадят Париж — тихо каза той. — Те са много и Жофроа им плаща в сребро, за да се бият за него. Лагерът им е разположен до останките на старата римска крепост. Жофроа я е отвел там. Има катакомби и стари гробници. Мястото е уединено и не се нуждае от много стражи.

— Отивам да я взема — реши Конар.

— Колко човека ти трябват? — попита Филип.

Конар поклати глава.

— Отивам сам.

— Това е лудост, милорд! Тук не е необходима безразсъдна храброст — извика Филип и добави бързо: — Каква ще е ползата, ако умрете?

— Жофроа е дошъл сам и се е смесил с нас. Ние използвахме тази хитрост в Ейре. Жофроа не очаква да постъпя по същия начин срещу него. Познавам развалините. Още преди години съм ходил там с граф Манон и с чичо си.

Конар се приближи към масата, бързо отстрани чашите и посочи мястото на картата.

— Това тук е старата кула. Отдолу има проход към гробниците. Има и друг коридор към катакомбите. — Той се замисли. — Сигурно са я затворили тук. — Той постави една чаша на предполагаемото място. — А зад тези стени сигурно са датчаните. Оттук могат да наблюдават пътя. А вие ще ме чакате ето тук. Когато ни видите с Мелизанда, трябва веднага да нападнете.

— Малко сме — безпокоеше се Гастон.

Чу се радостен вик. Конар се обърна и видя Регвалд да стои на вратата. Той беше останат без дъх. Косата и брадата му бяха разбъркани, лицето му сияеше.

— Не, граф Конар. Не сме малко.

Регвалд се обърна и ги поведе по стълбите. Заинтригувани, Конар и другарите му го последваха.

Нощта беше тъмна, но морето се виждаше добре. Беше осеяно с хиляди факли.

Те осветяваха армада от кораби.

— Господи, още датчани! — извика съкрушен Филип.

Конар се усмихна ведро.

— Не, приятели. Регвалд е прав. Сега наистина сме много.

— Но как така?… — смая се Филип.

— Това е моето семейство! — съобщи им Конар радостната вест.

След победата над Мелморден всички се бяха завърнали по домовете си.

Така както Конар винаги се бе отзовавал на помощ, сега всичките му роднини идваха да помогнат на него.

— Да, моето семейство! — повтори той. — Те пристигнаха. — Той сочеше корабите, приближаващи се в тъмнината.

В това време се показа луната.

Да, те идваха. Ерик, баща му, Лейт, Брайън, Брайс, братовчеди, зетьове, чичовци. Конар се обърна.

— Свен, посрещни ги. Аз ще избързам да спася Мелизанда. Може да й се случи нещо лошо. Разкажи им всичко. Те знаят какво да правят. Няма да е за първи път.

— Конар! — повика го Свен от стълбите.

Конар го изчака.

— Как ще се облечеш?

Той се засмя.

— Като тях!

— Какво имаш предвид?

— Ще отида облечен като викинг, Свен. Като викинг.

Той бързо излезе. След миг препусна в тъмнината.

Беше благодарен. В този момент наистина се нуждаеше от помощ.

Но първо трябваше да я намери. Сам. И то много бързо. Това беше единственият начин да я спаси.