Хедър Греъм
Господаря на вълците (5)

Глава четвърта

Лятото на 879 г.

Бреговете на Франция

— Татко се върна! — извика Мелизанда. — Татко се върна!

Всеки ден тя с часове наблюдаваше стария римски път. Баща й беше обещал да се върне за тринадесетия й рожден ден. Той винаги изпълняваше обещанията си.

Регвалд седеше на чина на ученичката си, подпрял уморено глава с двете си ръце и дремеше. Чул радостния й вик, бързо скочи на крака. В миг забрави умората от безкрайните капризи на Мелизанда. После с облекчение се убеди, че господарят му наистина се завръща. Пътищата бяха несигурни, датчаните и други викинги непрекъснато опустошаваха крайбрежието. Много барони, графове и богати земевладелци бяха започнали нов начин на живот. Регвалд бе живял достатъчно и помнеше подобни нашествия и преди. Военната сила винаги е била най-важната. Но с идването на викингите се оформиха феодални отношения. Големите барони построиха укрепления, обучаваха хората си да ги защитават. Подчиниха също не малко от съседите — васали, мъже и жени — които да обработват земята, а в замяна получаваха защита. Законът беше на страната на по-силните, на онези, които държаха крепостите. Всеки пътник можеше да попадне в засада и да изчезне завинаги.

Регвалд хукна след Мелизанда към бойниците, за да гледа приближаването на господаря и свитата му. Усмихна се. Напразно се безпокоеше. Граф Манон де Бувил е един от най-могъщите графове. Регвалд му бе слуга от малък.

Освен това граф Манон беше благородник с остър ум, който се учеше от грешките и мъдростта на другите. Изучаваше римската история и влиянието на римляните върху покорените народи. Там откри предимството на камъка. Крепостта му беше една от най-величествените в околността. Замъкът беше построен върху хълм, обграден с ров и висока каменна стена. Имаше четири кули, едната обърната към морето, другата на изток, третата на запад и последната на юг. Върху крепостната стена бяха построени бойници от камък и дърво, което даваше отлична възможност за защита и нападение. Никой от нашествениците не посмя да обкръжи крепостта. Войниците бяха обучени как да се бият при обсада. Враговете биваха посрещани със запалени стрели и отгоре им изсипваха казани с вряща лой. Военната сила беше на почит и те живееха в относителен мир зад крепостните стени. Никой от околностите не смееше да ги нападне. С лекота отблъснаха няколкото датски нападения. Викингите идваха да плячкосват. Понякога търсеха земя за синовете си, тъй като нямаха какво да им оставят. Но не можеха да сразят граф Манон и бързо се оттегляха, дирейки по-лесна плячка.

Цялото крайбрежие беше тяхно.

Регвалд заслони с ръка очите си от слънцето, наблюдавайки как граф Манон язди огромния си жребец в просеката през полята. Конят се казваше Воин. Свитата му яздеше след него, всички с дървени щитове, оцветени в синьо и червено с герба на Бувил.

Самият граф впечатляваше всеки — висок, тъмнокос, само с няколко сиви кичура в косата. Очите му бяха бездънно сини и контрастираха с бронзовия загар на лицето му. Стоеше на коня безукорно изправен и въобще бе отличен ездач. Той вдигна ръка за поздрав веднага щом забеляза нетърпението на дъщеря си и Регвалд. След това пришпори жребеца и се понесе в тръс към замъка.

— Татко! — извика Мелизанда и изтича надолу по стълбите да го посрещне.

— Мелизанда, почакай ме — викаше Регвалд след нея. — О, боже. — Вдигна раздразнено ръце към небето. — Мелизанда, ти си наследницата на крепостта. Трябва да покажеш поне малко достойнство.

Оказа се, че си говори сам. Момичето отдавна го беше изпреварило. Той забърза по южната стълба към двора.

Огромните порти бяха отворени в очакване на господаря и свитата му. Щом Манон се появи, дъщеря му се спусна право пред коня.

— Мелизанда!

Граф Манон прехвърли крак през хълбока на животното и скочи на земята право в прегръдките на малката.

— О, милата ми, толкова ми липсваше — притисна я той до себе си.

— Най-после се върна! — Радостният й вик огласи двора.

Графът кимна и Регвалд забеляза как внимателно разглежда дъщеря си. Имаше защо. Мелизанда се беше променила доста през тези месеци, докато отсъстваше. След няколко дни щеше да навърши тринайсет години. Бе израснала на височина и надминаваше по ръст дори някои мъже. Косата й, гарвановочерна, се спускаше на вълни до самите й пети. Детското лице придобиваше изящен овал. Високите скули бяха абаносовобели. Красотата й можеше да се сравни с тази на древните гъркини и римлянки. Тялото й също добиваше женствени очертания. Регвалд реши, че вече трябва да напомни на графа скоро да избере годеник на дъщеря си.

Регвалд почтително изчакваше да утихне първата радост от срещата между баща и дъщеря. Графът описваше подаръците, които носи, а момичето настояваше да узнае подробности за пътуването.

След като се наприказваха, графът прегърна едновременно дъщеря си и Регвалд и ги поведе към южната кула. Приземният етаж беше вкопан в земята. Там бяха складирани оръжията и хранителните запаси. На горния етаж бяха спалните, а на средния имаше просторна зала с огромна камина и масивна маса от орехово дърво. Тук посрещаха гости или се уединяваха в тесен семеен кръг.

Всички в крепостта се радваха на завръщането на графа — от най-бедния до най-богатия. Слугите се изредиха да го зърнат и се втурнаха да подготвят най-вкусните ястия по случай завръщането му у дома. След вкусната вечеря той им разказа за Париж, за пътуванията му из страната, за аудиенцията му при краля на Бургундия.

Стана късно. Слугите се разотидоха и графът седна в един от огромните орехови столове пред камината. Наблюдаваше дъщеря си, докато тя подклаждаше огъня. Бузите й бяха румени. Радваше се на завръщането му.

— Жерар често се отбиваше, докато вие отсъствахте — заговори Регвалд.

Жерар беше графът на съседната област, която се вдаваше навътре в морето.

— Така ли? Може би се е интересувал дали всичко е наред? Сякаш не познава усърдието на Филип и Гастон. Те никога не биха оставили крепостта незащитена.

— Аз не му вярвам — отсече Регвалд и усмивката му застина.

— Е, добре, какво мислиш, че цели? — поиска да узнае графът.

— Не съм сигурен, но мисля, че се домогва до дъщеря ви — изтърси Регвалд и погледна към Мелизанда.

Тя продължаваше да хвърля дърва в огъня, но се спря и рязко се обърна. Смръщи нос. Бе вироглава за една дузина момичета.

— Но той е по-възрастен и от мен — възкликна графът и се намръщи.

— Възрастта не е от значение. Може би я иска не за себе си, а за сина си Жофроа.

— Жофроа ми е по-неприятен дори от баща си! — промърмори графът.

Мелизанда въздъхна с облекчение и погледна тържествуващо Регвалд. Той се направи, че не забелязва и продължи да говори на графа, все едно тя не беше в стаята.

— Момичето е единствената ти наследница.

— Няма закон, който да отнема наследството от дъщерята, в случай че няма законен син — потвърди графът категорично.

Регвалд бавно пое дъх и още по-бавно издиша. Благородниците винаги трудно вземаха решения.

— Исках да кажа, милорд, че това е силна крепост. Няма човек, който да я познава и да се осмели да я нападне. Чуждите нашественици, които ни атакуваха, бързо се насочиха към по-лесна плячка. Но някой ще пожелае да притежава дъщеря ви и онова, което тя ще наследи. — Най-после Регвалд изплю камъчето.

Графът наблюдаваше Мелизанда.

— Но тя е само на дванайсет години!

— Вече почти на тринайсет. Благородните девойки често биват сгодявани още при раждането им. Много момичета на нейната възраст вече са булки.

— Не, тя няма да е от тях — упорстваше графът. — Освен ако…

Мелизанда бързо скочи и застана зад стола на баща си, втренчвайки очи в Регвалд.

— Нима ти самият, учителю, не си ми разказвал, че крал Шарлеман никога не позволил на дъщерите си да се омъжат, а ги е задържал при себе си, защото не е искал да ги дели с никого.

Регвалд неопределено махна с ръка във въздуха:

— Да, госпожице! Но те са били нещастни, защото никога не са се омъжили, а имали само любовници и раждали незаконни деца.

Мелизанда се намръщи.

— Регвалд, мене са ме възпитавали, както се възпитава син.

— И си мислиш, че имаш мъжка сила?

— Не, господине! Аз ще бъде по-силна от всяка жена — усмихна се малката. — Ти си ме учил как да използвам женската сила, Регвалд. Спомни си Фредегунд, жената на крал Чилперик. Тя намислила да го раздели с първата кралица и я умъртвила, а след като получила властта, извършила много убийства.

— Да, наистина. Спомням си. Но е свършила живота си на ешафода.

— Ти не ме разбираш. Тя е извършила толкова поразии, колкото и един мъж.

Регвалд поклати уморено глава. Графът наблюдаваше дъщеря си с обич.

Тя беше весело младо създание, при това доста схватливо, и въпреки младостта си разбираше, че хората очакват от нея да се омъжи и властта да премине в ръцете на съпруга й.

Но въпреки това, твърдо бе решила да отстоява независимостта и богатството си.

— А какво казват звездите, звездоброецо? — подкачи Манон стария учител.

Астрологията беше древна наука и понякога графът й се доверяваше, но често гледаше на предсказанията с насмешка, както и на древните римски легенди, като оная за Юпитер, който се превръщал в различни животни, за да съблазнява жените.

Тази вечер, за разлика от друг път, Регвалд не защити астрологията. Струваше му се, че напоследък звездите не му се доверяват. Дълги години наблюдаваше луната и познаваше кога приливите ще са големи; разчиташе кога хората ще са щастливи и доволни. Знаеше кога ще се роди дете, кога някой ще полудее. Но сега не можеше да предскаже нищо. Виждаше само тъмнина и това го плашеше.

— Звездите казват, че дъщеря ти ще се омъжи, за да се спаси — упорстваше той.

— Може би. Но за мен тя все още е дете. Освен това ще има право да избира измежду мъжете, които сметна за достойни. — Той се усмихна мило на дъщеря си.

— Ще искате мнението на едно дете? — предизвика го Регвалд.

— Мнението на едно умно дете. — Виолетовите очи на Мелизанда блестяха весело и победоносно.

Регвалд й се закани с пръст, но бързо стисна ръцете си зад гърба. Възпитаничката му беше надраснала възрастта си.

Графът наблюдаваше огъня, фантастичната игра на цветове и изчакваше момента, когато дървата се разпадат и стават на пепел.

— Бих искал Мелизанда да се омъжи по любов — замислено произнесе той.

— Любов! — възкликна Регвалд толкова учуден, че чак се завъртя и мантията му се развя като в дивашки танц. — Любов! Ти, боже, който си там горе! Кой е измислил толкова глупаво изискване за успешен брак?

Граф Манон се намръщи и отмести поглед от дъщеря си към стареца и отново към огъня.

— Аз обичах майка й — възрази той с тъга в гласа. — Обичах я толкова много, че никога не съм помислял за друга жена, след като я загубих. Любовта е чудно нещо, Регвалд. Опитай и ти.

— Вие се шегувате.

— Татко говори сериозно — увери го Мелизанда.

Регвалд поклати глава и объркано вдигна ръце.

— Граф Манон, спомнете си, че се оженихте за лейди Мери заради баща си. Любовта дойде по-късно. — Той прочисти внимателно гърлото си. — Вярвам, че съвместният живот създава чудото на любовта.

— Все пак, това е, което желая на дъщеря си.

— Милорд…

— Да не говорим повече. Уморен съм от пътуването и искам да ви раздам подаръците. — Графът се надигна от креслото и се отправи към купчината вързопи, нахвърляни в ъгъла. С камата си преряза връвта на единия. Първо извади кожена чанта и я подаде на Регвалд.

— Това е за теб, гадателю. Ще имаш много работа.

— И каква ще бъде тя, скъпи графе? — попита Регвалд.

— Отвори я, вътре няма змии — обеща графът. — Пълна е с билки, купени от гръцки лекар, служещ при принцесата на Бургундия — много умен човек. Събрани са от цял свят.

Регвалд се усмихна, зарадван на ценния подарък. Алхимията беше една от страстите му. Лечебните свойства на различните растения го смайваха и той търсеше най-сполучливите комбинации. За миг забрави тревогите си за бъдещето на Мелизанда.

— А това е за теб, скъпа — възкликна графът и извади една ризница.

Регвалд остави настрана билките и погледна ризницата. Беше прекрасна. Изтъкана от фина мрежа, през която трудно можеше да премине каквото и да е. В същото време беше красива и женствена, инкрустирана със злато. То блестеше на светлината на огъня.

— Татко! — благодари Мелизанда. — Възхитителна е!

— Тя е само за официални случаи — каза той.

— За церемонии — повтори тя, вземайки ризницата с благоговение.

— Ще ти трябва скоро, защото смятам да ме придружиш при обиколката на крепостта. Трябва да се учиш как се управлява.

— О, татко! — Тя го прегърна и очите й светнаха.

Графът я целуна по челото.

— А сега си лягай. Много съм уморен.

— Веднага, татко, веднага! — бързо отвърна тя, страхувайки се, че и тя го е преуморила. — Ти ще си с мен и утре и още много, много дни, седмици и…

— Мисля, че баща ти спомена за лягане — обади се Регвалд.

Момичето се усмихна. И го целуна.

— Обичам те, Регвалд. Лека нощ. — Тя отново целуна и прегърна баща си и побърза към спалнята си, стискайки здраво ризницата.

Регвалд спря поглед на граф Манон и дълбоко въздъхна.

— Милорд, много хора смятат, че рухването на римската империя е причинено от това, че са дали права на жените.

Граф Манон се засмя от сърце.

— Тези, които го мислят, са слаби мъже.

Регвалд се наведе напред.

— Ние живеем във феодално общество, граф Манон. Тази твърдина се крепи на твоята сила, на твоето умение. Задачата на жената е да ражда деца и да ръководи домакинството.

— Мелизанда държи добре меча. Наблюдавал съм я как се учи.

Регвалд отново беше затруднен. Ако седнеше да слуша графа, слънцето изгряваше и залязваше само заради Мелизанда.

Нима графът не разбира? Регвалд също я обичаше и затова бе тъй разтревожен.

— Тя е умна и талантлива. Но колкото и да е добра в боя, един силен мъж ще я победи. Нима си купил тази позлатена ризница, за да я изведеш да се бие заедно с мъжете? Нима ще преживееш да я видиш посечена с меч или поразена от боздуган? Да споменавам ли, че някоя стрела, неуспяла да пробие ризницата, може да уцели гърлото й.

— Нямам намерение да я правя воин! Тази ризница е само за церемонии. Оръжията са за мъжете — настоя графът. — Но дъщеря ми е права в едно. Някои жени са управлявали доста успешно. Жените вместо мъжете си, майки за синовете си. Но най-често…

— Но най-често са имали жесток край!

— Невинаги. И двамата познаваме историята достатъчно добре.

— Каква съдба би пожелал за Мелизанда? — продължи да спори Регвалд. — Нима искаш да прекара живота си сама, защитавайки наследството си?

— Не, възпитавам я да бъде силна и решителна, за да направи сама своя избор. За жена тя се бие чудесно…

— Добре тогава. Ние всички ще се осланяме на нея, докато някой по-тежък от нея мъжага я смаже в боя.

— Но всеки по-слаб ще бъде победен.

— Не забравяй, че тя мрази войната.

— Ние всички я мразим.

Регвалд се облегна на стола и въздъхна.

— Милорд, нали остана малко от отличното бургундско вино, което пихме на вечеря? Чувствам нужда от още някоя и друга чаша.

Графът се засмя.

— Наистина, Регвалд, да пийнем още. — Той се надигна, разбута огъня и сам наля вино на стария си приятел и съветник.

— Не съм толкова самонадеян, колкото изглеждам, Регвалд. Нарочно говоря така. Много мислих и съм избрал няколко млади мъже, които са достойни за дъщеря ми.

— И кои са те?

Граф Манон поглади брадичката си.

— Единият е племенник на мой стар приятел, ирландски принц…

Регвалд издаде едва сподавен вопъл.

— Синът на Норвежкия вълк?

— Синът на човека, който завладя и построи Дъблин и поиска дъщерята на Ард-Рий, Високия крал — продължи Манон тихо. После се облегна назад, наблюдавайки внимателно реакцията на Регвалд. — Зная, че имам врагове и те са коварни и силни. Жертва сме на непрекъснати нападения. Кой може най-лесно да победи един завоевател? Разбира се, друг завоевател. Те са обучени и възпитани по един и същи начин.

Регвалд поклати глава смаяно.

— Мисля, че правите грешка… — Той спря насред изречението. Двамата с Манон бяха най-добри приятели, но дори и той не можеше да каже на господаря си, че това е лудост. Само поклати глава. — Преди малко споменахте за любов? Мелизанда от малка е свидетел на всички варварски нападения, чула е цялата история. Нима мислите, че може да се влюби във викинг?

— Той е ирландец. Принц на Ейре. Всичко зависи от какъв ъгъл гледаш каната с вино, нали, Регвалд? За един тя е полупразна, за друг — полупълна. По-добре да преценяваме каната в зависимост от качеството на виното, отколкото да мислим дали е празна или не. Е, поне това вино е изключително добро.

— Логиката ми убягва.

Граф Манон отново се намръщи.

— Е, ще видим. Това е всичко. Времето ще покаже. Много мислих. Познавам всички благороднически семейства наоколо и съм виждал синовете им. Не съм глупак. Жерар ми се кълне в приятелство, но зная, че се стреми към дъщеря ми, за себе си или за сина си, не е важно. Постоянно ме учиш, че ми трябва мощ, затова се спрях на този принц, който е полувикинг. Дори съм му пратил покана да ни посети и така те ще се срещнат. Ако не се харесат, ще трябва да помисля отново.

— Но нима едно дете може да прецени мъж? — Регвалд се изсмя.

— Конар от Дъблин е млад, почти на двайсет и една. Вече е показал способностите си в битки заедно с баща си, братята си и чичовците си. Известен е с ловкостта и смелостта си.

— И това непременно ще покори Мелизанда, наистина ли го вярвате?

— Всъщност той вече ни е гостувал веднъж заедно с чичо си, който редовно ни посещаваше, по-често като търговец, отколкото като завоевател. Тогава подписахме мирен договор и Конар ще се чувства задължен в името на честта да помогне на дъщеря ми в случай на нужда.

— Честта на един викинг — изсмя се отново Регвалд.

— Този викинг е различен от другите. Вече го казах. Брат му се сроди с Алфред от Есекс чрез брак. Ще е чест за всеки дом да приеме такъв викинг. Досега не съм видял равен на него, приятелю.

Регвалд потръпна, стана му студено.

— И кога ще пристигне този ирландски викинг?

— Скоро. Разбира се, за женитба ще стане дума чак след години.

Регвалд отново потръпна от студ. Не можеше да се стопли.

— Години, доста години. Вие сте прав, тя е още дете — съгласи се той. — Дете, което се превръща в съблазнителна девойка, но все пак дете…

Графът се засмя.

— Регвалд, няма да ме убедиш в противното. Сигурен съм, че съм прав.

— Моля се да е така — съгласи се Регвалд.

И двамата погледнаха към пламъците на камината. Въпреки че беше топло, Регвалд усещаше студ.

Какво ли ги очакваше? Звездите не го бяха предупредили за опасност. Навярно напразно се притесняваше.

Той погледна с благодарност към графа. Радваше се, че приятелят му се върна. Графът му отвърна с усмивка.

— Колко е хубаво човек да си е у дома.

— Наистина — потвърди Регвалд.

И двамата не предполагаха, че това е последната им нощ заедно.

Графът не беше прав.

Плановете им щяха да бъдат променени от съдбата, която им носеше смърт.

И Мелизанда щеше да се омъжи преди рождения си ден.

Тя щеше да бъде омъжена, преди да изтекат дори двадесет и четири часа.