Хедър Греъм
Господаря на вълците (16)

Глава петнадесета

След дългото пътуване Мелизанда най-после видя крепостта. Искаше й се да скочи във водата и да заплува към брега. Почувства на рамото си ръката на Конар. Той отгатна мислите й.

— Почти стигнахме! Почакай още малко, ще се намокриш и ще развалиш хубавите си дрехи.

Тя вирна нос и се пошегува:

— А снощи кой ми развали новата рокля?

Конар я прегърна и заедно с нея скочи от кораба, носейки я на ръце към родния бряг.

От крепостта отдавна бяха забелязали платната и вече ги очакваха. В мига, в който Конар я постави на родната земя, Мелизанда се втурна към Мари де Трес. Най-добрата й приятелка я очакваше с разтворени обятия.

— О, Мелизанда, толкова си пораснала!

— Колко ми липсваше, Мари!

Всички близки я чакаха с нетърпение. Тук беше и Свен. Мелизанда го поздрави любезно, но резервирано. Не се замисли защо Брена слезе на брега сред първите и се хвърли към Свен.

— Къде е Регвалд? — попита тя нетърпеливо.

Филип се усмихна, отстъпи встрани и зад него се показа старият учител със сълзи в очи. Хвърлиха се един към друг.

— Крепостта беше пуста без теб, дете! — увери я той.

Мелизанда се усмихна и го увери:

— Нищо не можа да запълни липсата на любимия ми учител.

— Ела да се прибираме — подкани я Регвалд, разтреперан от вълнение. Времето беше влажно и студено въпреки сезона. — Ето един приятел, който ще ти помогне да се почувстваш у дома — прошепна й радостно Регвалд. Едно момче водеше Воин за поводите.

Мелизанда извика от радост. Приближи се и потупа жребеца. Той изцвили радостно, отстъпи крачка назад и я позна. Подскочи към нея и едва не я събори. Тя му подвикна с благодарност:

— Браво, Воин, не си ме забравил!

— Наистина не е — чу зад гърба си.

Беше гласът на Конар. Отново стоеше зад нея. Както винаги, откакто бяха заедно. Тя стисна зъби, спомняйки си думите му на прощалната вечеря, че няма да язди боен кон.

В очите й напираха сълзи. Завръщаше се у дома след дълго отсъствие. Искаше да живее в мир. Мечтаеше да препусне със стария кон на баща си. Конар нямаше право да я лишава от тази радост след мъките, които й бе причинил.

Тя притвори мигли, за да скрие напиращите сълзи.

— Ела, милейди, ще ти помогна да се качиш. Разрешението я завари неподготвена.

— Благодаря! — И без да го дочака Мелизанда се озова на гърба на Воин.

Жребецът на съпруга й още не бе разтоварен. Корабите бяха специално приспособени да превозват бойни коне. Конар не пътуваше никъде без Тор. Още баща му бе въвел правилото да плават с коне на борда. Това им даваше възможност да се придвижват бързо и да изненадват врага. Бяха усвоили тези навици от ирландците. Тор беше изпитан в много битки боен кон. Независимо колко трудно беше прехвърлянето от бряг на бряг, той винаги беше с Конар.

Воините на Конар извлякоха корабите на сушата и свалиха конете. След малко всички препуснаха към крепостта.

Мелизанда се загледа в замъка. Толкова малко неща се бяха променили по време на дългото й отсъствие!

Каменните стени, изградени от баща й, се извисяваха величествено около замъка и все така го пазеха от вражески нападения. Полето беше все тъй зелено и безкрайно. Всички обитатели на крепостта — перачките, ковачите, занаятчиите — се бяха събрали до отворените врати и им махаха с ръце. Мелизанда ги поздрави и пред голямата кула слезе от коня с помощта на отец Матео. В двора цареше радостна суматоха. Мили боже! Нима бяха минали шест години!

Мелизанда влезе в кулата и бързо се качи в голямата зала. Регвалд я отведе до камината да се стоплят. Тя се радваше да види съсухреното му старо лице. Мари бързо й донесе чаша със сладко вино. Около тях постоянно се тълпяха хора, влизаха и излизаха. За всички имаше вино и бира, всички се радваха на щастливото завръщане на господарката. Нямаше време да поговори с Мари и Регвалд, които весело се въртяха около нея, готови да й утолят във всичко.

Мелизанда се огледа. След пребиваването й в дома на Рианон, топъл и подреден с вкус, гостната зала й се стори неуютна. Цветята във вазата бяха увехнали, през процепите на прозорците духаше. Но тя си беше отново вкъщи и сега щеше да подреди всичко по-добре.

Първо обаче трябваше да се укрепи външната стена. Това беше най-важното.

Тя вдигна глава. Конар отново я гледаше. Струваше й се, че той чете мислите й и очакваше нови сблъсъци помежду им. Тя предпочете да отклони поглед.

— Трябва да ми разкажете всичко, което се е случило по време на дългото ми отсъствие — помоли тя Мари и Регвалд, а също Филип и Гастон, които стояха малко настрана. — Добри ли бяха реколтите? Кой е починал?

— Уилям, който владее земята на изток, се спомина по време на последната оран — каза Гастон и направи кръст във въздуха. — Той беше трудолюбив и добър човек. Синът му, също Уилям, се закле във вярност към теб и граф Конар на младия Свен, тъй като ти беше в Ейре, а граф Конар преговаряше с граф Одо.

Тя кимна и сведе очи. Свен! Приятелят на съпруга й. Тя не изпитваше към него враждебност повече, отколкото към другите викинги.

Имаше да си кажат толкова много. Денят бавно отминаваше. Започнаха да пристигат арендатори на земя и слуги, за да поднесат почитанията си и да подновят клетвата си за вярност пред Мелизанда. Тя знаеше, че опасността от викингите беше създала феодалните отношения в християнския свят. Тези хора служеха на нея и Конар и намираха закрила в крепостта. Те й дължаха вярност, а тя трябваше да ги защитава. Три дни в седмицата работеха за нея. Земята беше нейна собственост. Тя им даваше препитание — в замяна получаваше труда им.

Когато се свечери, в залата останаха само хората, които живееха в крепостта. Арендаторите, занаятчиите, ковачите и другите слуги, след като я поздравиха, се оттеглиха. Масите бяха приготвени за тържественото посрещане. Сега, когато беше обиколила и други земи, Мелизанда виждаше крепостта с нови очи. Дъблин беше много голям град, укрепен, красив. Тази крепост трудно можеше да се сравнява с него, но бе по-добре укрепена и по-здрава.

Огънят в камината догаряше и беше вече късно, когато Мелизанда усети, че е много уморена.

— Мисля, че е време да помогнеш на господарката си да си легне, Мари — намеси се неочаквано Конар и Мелизанда отново се стресна от втренчения му поглед, който не беше забелязала, улисана в разговори.

— Още не съм много уморена — започна тя и забеляза, че той е седнал между Свен, Гастон и Филип и обсъждат как да укрепят по-добре стените на крепостта. Днес Конар й беше разрешил да язди Воин. Сега обаче отново се опитваше да я командва в собствения й дом. Това я разгневи. Реши, че от утре тя ще му покаже кой е господарят. Но сега наистина бе уморена. Утре ще започне деня с нови сили.

— Да, аз ще си лягам наистина — съгласи се тя, спускайки ниско мигли, за да прикрие истинските си мисли от мъжа си. Мари бързо се изправи заедно с нея. Какво щастие, че отново си е у дома. Още веднъж пожела лека нощ на мъжете, които служиха вярно на баща й и на нея, прегърна Регвалд и напусна гостната.

— Мелизанда!

Конар тихо я повика и тя се обърна, прехапвайки устни. Тя нарочно не го прегърна като останалите. Сега се пребори със себе си, върна се обратно и го целуна нежно по челото. Той вдигна очи и я погледна.

— Няма да се бавя дълго, скъпа.

— Моля, милорд, виждам, че имаш работа. Можеш да останеш, ако трябва и цялата нощ.

— Не, мила! Не бих издържал. Идвам след малко.

Тя стисна зъби, усмихна се и избяга.

Мелизанда влезе в покоите на баща си. Те бяха просторни и топли. До камината бяха приготвили корито с топла вода. Тънка нощница я чакаше върху леглото. Мари й помогна и след миг тя беше вече във водата, разказвайки на приятелката си за далечните земи, където беше живяла. Стараеше се обаче да не споменава името на Конар.

Но мислеше за него.

Всичките й вещи вече бяха подредени. Неговите също.

След като се изкъпа, тя стана от ваната. Мари държеше мека кърпа и тя се уви в нея, разглеждайки прозрачната нощница, която я очакваше. Не я беше виждала преди.

— Откъде е? — попита тя Мари.

— Граф Конар я донесе при едно от пътуванията си — отговори Мари.

— Виж ти — въздъхна Мелизанда и застана неподвижно, докато Мари й помагаше да я облече.

Приятелката й я прегърна и целуна по бузата. Мелизанда се радваше на присъствието й и искаше вече никога да не се разделят. Мари се оттегли. Сама в бащината си стая, Мелизанда се чудеше кога ли Конар е купил нощницата и дали беше предназначена за нея.

А може би за Брена или за някоя друга от любовниците му. Понечи ядосано да я съблече, когато чу стъпките на Конар и се метна на леглото, преструвайки се на заспала.

Конар се надвеси тихо над нея. След това тя усети, че се съблича.

Отхвърли чаршафа и легна до нея.

— Погледни ме, Мелизанда.

Тя не помръдна.

— Зная, че си будна.

Той я прекрачи и тя почувства как по тялото й премина топла вълна. Очите й се вдигнаха и блеснаха. Опита се да не гледа привлекателното му, мускулесто тяло.

Тази вечер в очите му нямаше насмешка. Те бяха тъмни и изучаващи. Гледаше право в нея.

— Защо отново се опитваш да се бориш с мен? Къде искаш да избягаш? Защо влагаш такова упорство?

— Не се боря с теб…

— Правиш го! Не зная само защо. Аз не съм те наранил. Щастлив съм с теб. Ти си красива и страстна жена.

Доволен е от лекотата, с която ме възбужда, помисли тя. Преглътна с усилие и тогава отговори, гледайки го в очите.

— Боря се с теб, защото ми отне всичко, което имах.

Той поклати отрицателно глава.

— Взех само онова, което не би могла да задържиш.

— Ти си само един викинг, свикнал да граби — извика тя.

— Е, добре, отново ще си моя, независимо дали го искаш или не!

Тя се опита да се освободи, но безуспешно. Той не я насили. Само отново я възбуди. Докосваше я и я галеше. Целуваше я. Докато тялото й спря да се съпротивлява и тя го прегърна.

Конар отново победи, за кой ли път.

На другия ден Мелизанда разбра колко е хубаво да си у дома. Навсякъде звучеше родният й език, виждаше как посевите израстват пред очите й, разхождаше се с Регвалд, Мари, Филип и Гастон. Те всички бяха чудесни. През деня гледаше да избегне срещи с Конар, който и без туй бе зает с укрепването на крепостта.

Мелизанда спореше с него и ожесточено защитаваше построеното от баща й. Той й обясни, че на места времето е повредило стените и те бързо трябва да се подсилят. Не се знаеше какво може да стане по време на отсъствието им.

Мелизанда все още не знаеше кога ще тръгнат за Руан. Конар не я осведомяваше за хода на преговорите с граф Одо.

Двамата почти не разговаряха. Мелизанда го избягваше, а той често разговаряше с Брена. Това я вбесяваше.

На четвъртата вечер след завръщането им Мелизанда напусна залата рано и се прибра в стаята им. Минаха часове, а Конар го нямаше.

Тя слезе по стълбите долу, любопитна да разбере какво стана там.

И разбра. Съпругът й седеше пред камината и разговаряше с Брена. По русите им глави пробягваха червеникави отблясъци от огъня. Мелизанда реши да влезе и да поиска чаша вино, но се оттегли обзета от гняв и безсилие.

Когато Конар се прибра в стаята, тя се престори на заспала. Не успя да го заблуди.

Той се съблече бавно и се мушна под завивката. След малко й заговори студено:

— Ако искаше да чуеш какво си говорим, можеше да влезеш.

Мелизанда не отговори и той продължи:

— Не е необходимо да подслушваш, Мелизанда.

— Не съм имала такова намерение — отговори тя накрая. — Мислех, че няма никой и исках да постоя до камината.

— И къде бих могъл да бъда, ако не в гостната?

— Навсякъде, където поискаш — отвърна тя.

Той й обърна гръб. Не я докосна през цялата нощ. Това я учуди.

На другата сутрин Мелизанда се почувства неспокойна и реши да поязди сама. Във владенията на Ерик най-много бе обичала местенцето при потока близо до замъка, но в нейната крепост също имаше подобно прелестно кътче.

Конар не се виждаше наоколо и тя реши, че няма да има нищо против да поязди сама. Забрави да се обади на Регвалд или на Мари къде отива.

Само младият коняр видя, че потегля с Воин.

Мелизанда не виждаше опасност. Просто се събуди с тревога в сърцето и искаше да се успокои с една хубава езда. Стигна до поточето, което търсеше, скочи от бащиния си кон и ловко скачайки от камък на камък, стигна на другия бряг. Воин остана да пасе кротко от другата страна на потока. Господарката му си събу обувките и потопи крака във водата, опитвайки се да подреди мислите си.

Преди години често идваха тук с баща й. Тогава беше едно безгрижно дете.

Местенцето беше спокойно, макар че честите набези на викингите винаги ги държаха нащрек. Разбойниците идваха по море и корабите им се виждаха от крепостта. Никога не бяха мислили, че ги грози опасност от вътрешността на страната, докато не се появи Жерар.

Мелизанда обичаше това кътче и може би затова толкова бързо намери онзи поток в Есекс.

Спомни си как Конар я завари преди време с Грегъри и я обля топлина. Намокри ръце във водата и ги сложи на бузите си, за да изгони огъня от тях. Не можеше да забрави страстта в очите на викинга и трепета, който предизвикваше в нея.

Замисли се и разбра, че се вълнува, защото обича Конар.

През всичките изминали години тя се беше молила, пазарила и хитрувала, за да бъде далече от него. Но истината бе, че още от първия миг тя го харесваше. Знаеше, че рано или късно ще го обикне и той ще бъде нейният господар.

Ето че сега го ревнуваше.

Искаше всичките му любовници да пропаднат вдън земята. Влюбена беше в него!

Изправи се и обгърна раменете си с ръце. Искаше й се да не изпитва такива силни чувства. Една графиня, господарка, трябваше да бъде свободна и силна.

Сърцето я болеше. Той не я докосна цялата нощ. От него вееше студенина. Но какво можеше да направи? Мисълта, че идва при нея, след като е бил с Брена или с някоя друга, я вбесяваше. Нима можеше да промени нещо? Нямаше никаква власт над него. Не трябваше да му се отдава, а още по-малко да го обича. Животът й беше станал ад.

Дори тук, в родния й дом, където всички я обичаха, не се чувстваше спокойна. В душата й бе пусто. Тази пустота я нямаше, когато беше в Дъблин или в Есекс. Там любовта между мъжа и жената беше различна. Имаше смях и щастие.

Тя не смееше да признае чувствата си, бореше се с тях, за да съхрани себе си.

— Мелизанда!

Чу името си и един глас, който й беше странно познат. Погледна нагоре и сърцето й изстина.

Отсреща стоеше Жофроа Сюр ле Мон, синът на Жерар. Беше вече голям мъж, наедрял, силно приличащ на баща си, с тъмна коса и кафяви очи. Същите тези очи, който едно време горяха със злоба и страст.

Мелизанда бързо се изправи.

Жофроа стоеше неподвижно от другата страна на потока и я гледаше.

— Не се страхувай — каза той бързо.

— Не се страхувам — излъга Мелизанда. Тя стоеше в студената вода и единствената й мисъл беше, че е боса, а Воин е далече.

— Чух, че си се върнала — продължи подкупващо Жофроа. Беше висок като баща си, добре сложен, с продълговато и слабо лице. Истински хубавец.

Но усмивката му беше опасна и очите му блестяха лукаво. Това я караше да се чувства неудобно, като че ли я разсъбличаше с поглед.

— Да, както виждаш, върнах се — промърмори тя, чудейки се как да се измъкне.

— Много си се променила, Мелизанда.

— Така ли?

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Не може да бъде, Жофроа.

— Но е вярно.

— Сигурно рядко виждаш жени — прошепна тя.

Той направи крачка към нея и едва не падна във водата, спъвайки се в един камък.

— Не, не се лъжа — продължи той, — познавам достатъчно жени.

Мелизанда посегна към обувките си, готова да ги нахлузи и да побегне, ако се наложи.

— Не се страхувай — продължи той тихо, — няма да ти сторя нищо. Искам само да поговорим.

Тя спря и той продължи:

— Знаеш, че преди време за малко не ни ожениха.

Мелизанда поклати глава.

— Прощавай, Жофроа, но ти нямам доверие. Твоят баща безмилостно подмами моя и го уби. Всички знаят истината.

— И на свой ред беше убит от викинга.

— Той не е викинг — чу се да го опровергава Мелизанда.

Жофроа смръщи вежди и злобна усмивка изкриви устните му. Приближи още една крачка към нея.

— Ти не можеш да бъдеш щастлива с него, Мелизанда. Бащата на мъжа ти е от рода Вестфорд и макар че те претендират да са християни, при това много образовани, в сърцата си са викинги и убийци. Конар уби баща ми, за да получи земята ти. Викингите могат да дойда отново. Ти не ги познаваш. Те са като побеснели кучета.

— Жофроа, виж какво…

— Винаги съм те харесвал, Мелизанда. Преди години баща ти те беше определил за мен.

— Църквата никога не би позволила такъв брак…

— Църквата винаги е на страната на по-силния!

— Жофроа — открито продължи Мелизанда, — не зная какво всъщност искаше тогава баща ти — дали да ме направи своя жена, дали да ме даде на теб, или просто беше готов да ме убие, което и почти успя да стори.

— Винаги съм те желал, Мелизанда. И запомни, ще те изтръгна от ръцете на викинга и то много скоро! Или ще те пленя, или ще те отвлека. Какво избираш, Мелизанда?

— Баща ти уби моя баща! — извика тя. — Не искам да имам нищо общо с теб!

Той направи още една крачка към нея. Искаше да прекоси потока. В този момент и двамата чуха конски тропот. Жофроа замръзна. Мелизанда с облекчение видя Конар да изскача откъм дърветата, яхнал Тор и придружен от Свен и Гастон.

Беше без ризница и шлем. Косата му светлееше на слънцето. Кобалтовосините му очи пронизваха Жофроа.

— О, великият Господар на вълците се е върнал! — каза Жофроа безстрашно. Той се поклони дълбоко на Конар, вдигна очи и погледна отново в посоката, където стоеше Мелизанда. — Разбрах, че сте се върнали и когато видях Воин до потока, се притесних за нейната безопасност. Но както виждаш, тя се чувства отлично и косъм не е паднал от главата й.

— Да, дойдохме точно навреме! — гневно отвърна Гастон.

— Ако ме обвиняваш за греховете на баща ми, Конар, тогава и ти трябва да отговаряш за греховете на своя. Да, сега той е крал на Дъблин, но заграби ония земи с цената на много кръв! Признаха го само заради брака му с дъщерята на Ард-Рий, нали?

— Още една дума и си мъртъв — изръмжа Конар.

Мелизанда видя как Жофроа пребледня, срещайки студения пронизващ поглед на викинга. Обаче продължи да се усмихва, сякаш знаеше нещо важно и тайно, което щеше да го спаси.

— Ще убиеш невъоръжен човек? — попита Жофроа, повдигайки ръце, за да покаже, че не носи оръжие. — Това няма да се хареса на френските барони, нали? — продължи той.

— Тогава върви си — предупреди го Конар. — Но ако те видя около жена си още веднъж…

— А ако видиш нея около мен? — подразни го Жофроа.

Конар внезапно пришпори Тор. Огромният черен жребец подскочи напред и Гастон извика с тревога.

— Боже мой! Недей, господарю. Той не го заслужава!

Конар спря коня точно до потока, на крачка от противника си.

— Махай се! — нареди той заплашително.

Жофроа скочи от камъка, на който бе стъпил, обърна се и дълбоко се поклони на Мелизанда. След това се качи на коня си и извика:

— Приятен ден, графиньо!

Мелизанда проследи с поглед конника. Опитваше се да избегне гневните очи на Конар, впити в нея. Обърна се към него, учудена защо й е толкова ядосан.

— Ти си виновна за това, Мелизанда! — обвини я той.

— Аз?

— Качвай се на коня си.

— Но…

— Не искам да се разправяме тук! — отсече той.

Мелизанда погледна към Свен и Гастон. И двамата, единият млад и червенокос, а другият стар с прошарена коса, я гледаха осъдително.

Реши, че няма да позволи Конар да я командва пред хората й. Скочи на два камъка и премина на другия бряг. Потърси Воин. Пришпори вярното животно и то препусна окрилено обратно към крепостта. Конар се опита да я настигне. Скъсяваше дистанцията все повече и повече.

Тя скочи от коня при входа на южната кула и хвърли юздите на един слуга. На един дъх изкачи стълбите до залата и продължи нагоре към стаята си. Затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Конар натисна вратата с тялото си и тя едва успя да отскочи. Погледът му срещна нейния, а след това се спусна към гърдите й. Те се надигаха и спускаха задъхано, а сърцето й биеше лудо.

— Това място не е най-подходящото да се скриеш от мен! — пошегува се Конар.

— Ако искаш да не те избягвам, моля те, не разговаряй така с мен пред други хора. Няма да позволя да ми викаш, да ми заповядваш и непрекъснато да ме кориш, сякаш съм дете!

Той пристъпи към нея и Мелизанда отскочи назад, не знаейки какво е намислил. Но той я подмина и прекоси стаята. В ъгъла имаше стар сандък с дрехи. Конар го отвори и започна да търси нещо.

Разхвърчаха се дрехи.

— Трудно е да не ти говоря като на дете, когато се държиш толкова глупаво — рече той, тършувайки.

— За какво говориш?

— Да излезеш сама, без охрана, така че никой да не знае къде си!

— Но… — Тя си пое дъх възмутено. — Аз не съм затворник!

— Няма да излизаш извън крепостната стена!

— Нямаш право да ми заповядваш какво да правя! — поклати упорито глава Мелизанда, застана зад сандъка и го погледна. — Ти ме държа като затворник отвъд морето, но не можеш да ми забраниш да яздя в собствените си земи…

Конар най-после се изправи, но тя беше така хипнотизирана от погледа му, че в началото не видя какво е извадил.

— Мелизанда, няма да яздиш друг път сама. Аз съм този, който ще реши това.

— Но… — започна тя, ала видя нещо да проблясва в ръката му и погледна надолу. Той държеше желязната ризница, подарена от баща й преди много години.

— Какво ще правиш с нея? — извика тя.

— Да ми е под ръка. Следващия път като отидеш да яздиш, ще трябва да те намеря и да ти я облека.

— Не, не! — викаше Мелизанда. Тя внезапно връхлетя върху него с дива ярост. Сви юмруци и го заудря по гърдите с такова настървение, че той отстъпи крачка назад, за да не падне. — Не!

Конар пусна ризницата и хвана китките й, приближавайки я към себе си. Тя го гледаше с дива ярост в очите.

— Не можеш да сториш това! Това беше последният му подарък, последният подарък от баща ми. Не можеш да го вземеш. Ще те намразя за цял живот, кълна се!

— Но ти вече ме мразиш! — подразни я той.

— Ти никога не си чул такава клетва! — изсъска Мелизанда.

Конар поотпусна хватката си. Изглежда премисляше.

— Ще ти оставя ризницата, ако ми обещаеш нещо.

Тя замръзна, проклинайки се, че сама се вкара в капана. Той нямаше намерение да я кара да язди с ризницата. Опитваше се да се пазари.

— Какво обещание?

— Да не напускаш крепостта без мое разрешение. Ще излизаш навън само заедно с мен или с човек, когото аз одобря.

— С някой друг викинг, нали? — студено попита тя.

— Обещай ми, Мелизанда.

— Аз не държа на думата си — напомни му тя.

— Не и когато я даваш на мен. Знаеш, че ще се погрижа и този път да я удържиш.

Тя сведе очи. Освободи китките си и се наведе, за да повдигне ризницата. Залюля я в ръцете си. Бавно отиде при сандъка и я остави вътре.

— Чакам — настоя Конар.

Тя стоеше с гръб към него, изопната като струна.

— Обещавам, господарю викинг — тихо отвърна. Мелизанда помисли, че най-накрая Конар ще я остави на спокойствие. Постигнал беше своето. Но когато се обърна, той все още продължавайте да стои на вратата.

— Е, следващите няколко дни това няма да има значение, тъй като утре заран заминаваме за Руан.

Сърцето й подскочи. Тя се усмихна.

— А, Руан — повтори тя. — Да, милорд, нали там очакваш малодушно да повторя брачната си клетва пред бога и пред хората?

— Да, това очаквам.

— Е, там ще видим — промърмори тя шеговито.

— Да, ще видим — съгласи се Конар и ниско й се поклони, след което напусна стаята.

И тази вечер той стоя до късно в залата. Мелизанда лежеше будна, чакаше го и размишляваше. Чувстваше се изоставена.

Тя гледаше как догаря огънят в камината. Очите й се затваряха и тя задряма.

Сънят й беше продължение на мислите й. Почувства най-нежен допир на устни. След това нечии пръсти бавно се плъзнаха по рамото и надолу по ръката й, погалиха гърдите й. Целувките се спуснаха по корема и между краката й. След това някой се опита да проникне в нея. Тя отвори очи. Не беше сън.

Видя русата му коса на светлината на огъня. Рус, мъжествен, с очи, които проблясваха като на вълк в нощта.

— Събуди ме! — запротестира тя слабо. Опитваше се да скрие радостта на тялото си от неговия допир, трепета, завладял я цялата.

Копнежът по него бе проникнал във всяка нейна фибра, в сърцето, в душата, в цялото й същество.

— Конар! — прошепна тя отново. — Аз спя! Моля те, бъди мил и ме остави на мира.

— Да, тази нощ спеше. Друг път бих се замислил дали да те събудя. Но нали знаеш, че не съм мил, аз съм викинг и мисля, че тази нощ е особено важно да ти го напомня — каза й той.

— И какво трябва да ми напомняш? — попита тя нетърпеливо.

— Че си моя жена. Чуваш ли, моя!

— Не…

— Да!

Устните му докоснаха нейните. Ръцете му я привлякоха към топлината на неговото тяло.

В такива моменти тя не се съмняваше, че му принадлежи.