Хедър Греъм
Господаря на вълците (7)

Глава шеста

В този миг неочаквано и за Мелизанда, старият боен кон Воин подскочи и препусна в галоп. Устреми се право към центъра на битката. За разлика от момичето, той беше свикнал с дрънченето на оръжията и стоновете на ранените.

Мелизанда си проправи път напред като кален в многобройни битки воин, а след няколко дни навършваше едва тринайсет години. Сърцето й мъчително се сви от страх и ужас. Прилепи се към шията на коня, търсейки опора. Не искаше да убива. Не искаше да чува хрущене на кости под меча си и да мушка в жива плът. Но най-вече не искаше да усети студено желязо до гърдите си или безмилостният удар на боздуган.

Воин застина, очакващ командите й. Тя стоеше с впити в меча пръсти. Не знаеше какво да прави. Видя как един от хората на Жерар полита към нея с дива ярост. Извика и насочи меча си към него. Някой се опита да я предпази, но тя го изпревари. Врагът падна прободен от острието на Мелизанда. Очите на врага се разшириха, вперени в нейните. Издъхна така, с отворени очи. И след смъртта му в тях се четеше учудване.

Ужасеният стон заседна в гърлото й. Не биваше да показва колко е потресена.

Вдясно от нея Филип крещеше:

— Заповядай да отстъпим! Трябва да те отведем на безопасно място! Остави Жерар да превземе крепостта.

— Никога! — извика Мелизанда и осъзна, че сълзите й отново напират. Жерар беше предал всички и бе убил баща й! Коварството му беше довело до толкова много кръв. Той се стремеше към власт на всяка цена.

Гастон Орлеански се приближи до Филип и се опита да помогне.

— Трябва да отведем графинята! Сега тя е господарката. Виж как я следват хората. Трябва да я спасим!

— Единственият изход е да се предадем! Опитахме всичко. Те ни превъзхождат.

Гастон беше по-възрастен и по-мъдър от Филип. Бе видял и преживял много тежки битки. Той се приближи още повече до Филип, стараейки се Мелизанда да не чува разговора, но не успя.

— О, боже, не виждаш ли, че Жерар иска да убие това дете! Тогава всичко ще е негово. Трябва да я спасим.

— Да я убие? — като ехо повтори Филип и тръсна глава. — Не, той я желае, точно толкова, колкото и земята. Трябва да се предадем и тогава той няма да посмее да я убие.

— Но ако тя продължи да се сражава… — Гастон й хвърли бърз поглед и млъкна.

Мелизанда прехапа долната си устна, за да прикрие страха. Осъзна, че са обречени.

Хората я бяха последвали, но неприятелят ги превъзхождаше. Сега забеляза и нова опасност. Тя, Гастон и Филип бяха отрязани от останалите.

Погледна към Жерар. Стана й мъчно — та нали бяха роднини! Той и баща й бяха втори братовчеди. Толкова години Жерар се бе ползвал от щедростта му. Въпреки това го уби.

Нов прилив на омраза лумна в погледа й.

Жерар беше едър като баща й, висок и мускулест, но малко по-възрастен. Устните му винаги бяха презрително свити и това често я плашеше. Усмивката му я безпокоеше още от дете, затова мразеше да го целува по бузата, когато това се налагаше. Правеше го бързо и се отдръпваше.

Сега разбра, че вътрешното й чувство не я е лъгало.

Искаше й се да вие и скимти при вида на триумфа, изписан на лицето му.

Стресна я настъпилата тишина. Нямаше викове и дрънчене на оръжие.

Всички бяха замрели, вперили очи в нея и Жерар. Гледаха и чакаха.

Изправен на белия си жребец, Жерар се усмихваше тържествуващото.

— Предай ми детето, Филип. Сложете оръжие и сте свободни.

— Ти уби баща й с измама, нима очакваш да ти предадем едно безпомощно дете? — възпротиви се смело Гастон.

Жерар посочи Мелизанда.

— Това безпомощно дете вдигна оръжие срещу моите хора и вече уби един. Освен това забравяш най-важното: просто нямате избор!

— Нима искаш още кръв, нима това не ти е достатъчно? — извика внезапно Мелизанда.

Беше видяла обезобразеното тяло на баща си на земята и сълзите отново рукнаха от очите й. Опитваше се да не гледа натам, но този път не успя. В момента й беше все едно дали ще умре. Трябваше да избоде очите на предателя.

Тя смушка с пети коня си.

Постъпката й беше детинска, но така и така всичко бе загубено. Тя беше добър ездач, по-добър от врага си. Стигна го с един скок на коня. Всички зяпнаха от удивление. Яростта и мъката й даваха сила. Тя се хвърли от своето седло върху Жерар и успя да го събори. Той изруга гневно. И от двете страни на бойното поле се чуха смаяни възгласи. Това момиче успя да повали могъщия воин!

Мелизанда впи нокти в гърлото му и гневно започна да го души.

— Помогнете ми, дявол да го вземе! — извика Жерар.

Той я гледаше слисан. Мелизанда го удари отново, но в това време, някой я сграбчи за ръцете и успя да я отдели от предателя. На лицето на Жерар липсваше обичайната презрителна усмивка. То беше опръскано със собствената му кръв. Избърса се озлобен.

— Ще ми платиш за това, скъпа ми братовчедке — обеща й той. — Нещастна малка вещица!

Жерар с усилие успя да се изправи. Пречеше му тежката ризница, която го притискаше към земята.

— Убийте всички — заповяда на хората си. — Да не остане нито един жив от тази пасмина.

— Ти се закле, че ще ги освободиш, ако се предам — извика Мелизанда.

Кафявите му очи й хвърлиха бърз поглед, изпълнен с подигравка. Усмихна се.

— Сега няма да се пазарим, малка проклетнице. Ти сама се хвърли в обятията ми. Всички да минат под ножа! Всички! — Той я посочи с пръст. — А ти ще се научиш да ми се подчиняваш, иначе те чака бавна и мъчителна смърт.

— Няма да посмееш. Кралят ще те обезглави!

— Ще видим! — Той я сграбчи за косата и я привлече към себе си. Беше по-силен. Преди момичето да се усети, той я метна на коня си и сам скочи на седлото зад нея.

— Хубаво дете! — подигра се той. — А може би трябва просто да те оставя на датските си приятели? Дали ще те оставят да пораснеш, или ще предпочетат да се забавляват с теб веднага? Мисля, че не са свикнали да чакат. А и каква е разликата между хубавата жена и сладкото дете? — Той отново се засмя. — Баща ти не пожела да те даде на мен или някой от синовете ми. Все ми е едно дали си жена или си още дете. — Жерар повиши глас: — Всички сте свидетели, че момичето е мое! — извика той триумфално. — Бъдете свидетели — момичето е мое и крепостта е моя!

Внезапно настъпи тишина. Мъртва тишина, изпълнена с очакване.

Мелизанда усети как земята се залюля под нея. Ръцете на Жерар, които я притискаха здраво, й пречеха да се обърне. Въпреки това беше сигурна, че нещо става.

Земята се тресеше от конски тропот. Приближаваха конници.

След миг ги видя на хребета. Той беше начело.

Яхнал черния си жребец, Конар Мак Олаф препускаше към тях. Човек и животно бяха изваяни като древна статуя, устремени напред. Мъжът седеше на седлото гордо и естествено. Падащият плащ подчертаваше широките му рамене. Отдолу се виждаше желязната ризница, която предпазваше гърдите му. Върху нея проблесна самотен слънчев лъч, пробил тъмните облаците.

Носеше островръх шлем със сребрист цвят. Под него се виждаха само проблясващите очи и брадичката, от която струеше воля и устременост. Изглеждаше ядосан.

Очите му искряха зад шлема. Бяха изключително красиви — дълбоко сини като безоблачно лятно небе, сини като безбрежния океан. Синьо, което пронизва и търси, което преценява и завладява. Очи, които забелязваха всичко и умееха да го преценят.

Момичето потръпна, когато той спря на петдесет стъпки от нея. В този момент се страхуваше повече от него, отколкото от Жерар. Да, убиецът на баща й бе жесток, но не притежаваше тази огромна сила на характера. Викингът излъчваше нечовешка мощ, която завладяваше, покоряваше и пречупваше всяка съпротива.

Въпреки това и преди сме побеждавали викинги, помисли си тя разтревожена. Всеки френски граф щеше да се справи с малобройното му войнство.

А може би нямаше да може? Мелизанда прехапа долната си устна. Мразеше всички викинги. Откакто се помнеше, датчаните ги нападаха постоянно. Убиваха, грабеха, пленяваха, изнасилваха и плячкосваха. Сега се бяха съюзили с Жерар, за да убият баща й. Не знаеше какво щяха да получат. Те всички бяха сган.

Но с този викинг трябваше да внимава. От него трябваше да се пази повече, отколкото от останалите!

Никога не беше виждала толкова силен и пленяващ викинг. И тази руса коса. Яздеше естествено, сякаш се е родил на кон. Изправената му стойка беше безупречна. Той я привличаше. Ако трябваше да опише норвежкия бог Тор, великия покровител на битките, достатъчно бе само да си спомни за него.

— Кой си ти, дявол те взел? — заплашително изгърмя гласът на Жерар.

Очите под сребърния шлем изпуснаха син пламък.

— Конар Мак Олаф от Дъблин. Приятел на Манон де Бувил, убит на бойното поле. Отсега нататък твой враг.

Мелизанда усети как ръката на Жерар се стяга още по-силно около нея. После той я блъсна напред, за да извади меча си.

— Още един враг, така ли? — попита той. — Ти сам реши съдбата си. Ще умреш заедно с френската свиня, която си избрал за приятел.

— Пусни момичето! — заповяда Конар и Мелизанда усети как очите му я вледениха.

Жерар я стисна още по-силно.

— Само през трупа ми, пирате!

За миг всичко стихна. Чуваше се дори движението на вятъра, сякаш беше живо същество. Викингът се усмихна, ала в очите му нямаше топлота. Заговори тихо, но тонът беше суров и заплашителен:

— Искаш да използваш момичето като щит, така ли?

— Ако аз умра, и тя ще умре.

— Лъжеш, предателю!

Викингът полетя към тях с учудваща бързина изпълнен, с гняв и застрашителна решимост.

Жерар дори не успя да посегне към гърлото й. Опита се да се брани с нейното тяло, държейки я като щит пред себе си. Мелизанда виждаше ръцете му, с които я притискаше през гърдите. Бяха зачервени от напрежение и ярост. Задушаваше го собственото му безсилие. Тя разбра, че е настъпил моментът да действа. Цялото му внимание сега беше насочено към викинга. Успя да забие зъби дълбоко в дясната му ръка. Жерар извика и неволно разхлаби хватката. Мелизанда се освободи бързо от другата му ръка, скочи от коня и хукна. Чу се предупредителен вик. Тя се обърна и видя как един от хората на Жерар насочи камата си към нея. Не успя дори да я хвърли. С учудваща бързина викингът отсече ръката му.

И все пак мъжът на огромния черен кон не се поколеба и нападна Жерар, застрашавайки живота й.

Жерар нададе боен вик, смушка коня си и препусна към Конар. Студена, безучастна усмивка разкриви устните на викинга. Сините му очи се заковаха във врага и той посрещна нападението.

Схватката им изглеждаше като сцена от Валхала. Беше притъмняло и двамата се сблъскаха в облаци сива мъгла. Изглеждаха сами на бойното поле. Тропотят на конски копита едва се чуваше. Кръстосаха се мечове, конете се удариха гърди в гърди.

Мелизанда затвори очи, не издържайки на напрежението. Чу се вопъл на ужас и вик на победа. Тя се опита да се обърне, но в този момент верният Филип я грабна от земята и двамата хукнаха към крепостта.

— Какво стана? Искам да видя! — извика тя.

— Недей да гледаш! Ужасно е!

— Кой победи?

— Викингът — каза Филип и след кратко двоумение продължи: — Жерар е обезглавен.

— О! — Мелизанда въздъхна с облекчение. Повдигна й се. Запуши устата си с ръка. След всичко, което преживя този ден, това й дойде много. Трябваше да е горда и силна. Домът й беше спасен.

— Бързо, графиньо, качвайте се на Воин! — Филип й помогна да яхне жребеца.

Побиха я тръпки. Обходи полето с поглед. Хората на Жерар чакаха края на двубоя чак на хребета. Страхуваха се дори да избягат.

Викингът не беше сам. Воините му стояха строени зад него. Чакаха командите му. Там бяха и нейните хора. Противниците също чакаха. Не се чуваше тропот на копита. Дори и конете сякаш се страхуваха да мръднат!

Всички бяха обвити във валма сива мъгла като в приказка. Мелизанда си помисли, че сега вражеските войници са им в ръцете и могат да ги избият до един. Изкушението беше голямо.

Мъглата продължаваше да се стеле на талази. Земята беше постлана с трупове. Някъде там беше и тялото на баща й. Сърцето й се сви от мъка. Останките от касапницата я ужасяваха.

От мъглата изплува Конар. Огромният му жребец изцвили победоносно. Викингът размаха меча си и даде сигнал да се приберат в крепостта. Това се оказа достатъчно. Нападателите — и датчаните, и хората на Жерар, като един обърнаха конете си и хукнаха да се спасяват.

Викингът спря, размаха високо меча си, търсейки сила от бога на Гръмотевиците. Конят му се изправи на задните си крака и острието сякаш докосна небето. След това животното се завъртя и викингът се озова лице в лице с Мелизанда.

Тя изтръпна цялата. Почти не виждаше лицето му под шлема, но и така викингът бе по-различен от останалите мъже. Въпреки разстоянието и мъглата очите му искряха и я привличаха.

Какво бяха направили Регвалд и хората й, за да получат тази победа? Дали се бяха продали на дявола? Дали се бяха съюзили с варварите?

Каква ли е цената, която ще заплатят?

Конар се приближи. Изгарящият му поглед се спря върху нея и я прикова на място.

Тя изправи рамене. Спомни си, че баща й е мъртъв. Сега тази земя беше нейна. Преглътна с усилие, опитвайки се да не трепне пред този решителен мъж. В жилите й течеше благородническа кръв.

Беше достойна дъщеря на баща си.

— Благодарим ви за помощта, приятелю, приветстваме ви с добре дошъл и ви предлагаме нашето гостоприемство.

Той не отговори веднага и Мелизанда си помисли, че не я разбира, защото не говори езика им. Но нещо трепна в погледа му, сякаш се забавляваше.

— Вие ни приветствате? Но коя сте вие? — попита той.

— Графиня Мелизанда! — осведоми го момичето. — Благодаря ви за помощта и ви приветствам с добре дошъл.

— Заслужавам нещо повече.

— И какво е то?

— Подчинение, момиче.

Той я оглеждаше жадно и сините му очи заблестяха. Мелизанда избухна:

— Подчинение, на вас? Какво нахалство! Дори не ви познавам и никога не бих се подчинила на един викинг!

Филип се опита да я възпре.

— Мелизанда, спомни си моля те какво направи той!

— Той е викинг! — изсъска тя.

— Милорд! Милорд! — викаше Регвалд, приближавайки се на кон. Мелизанда знаеше, че старецът мрази да язди. Изглеждаше странно на бойния кон. При всяко движение мантията му рязко подскачаше в синхрон с дългата коса и бялата брада.

— Регвалд! — възкликна викингът.

Мелизанда усети, че двамата се познават добре. Спомни си, че Регвалд го посрещна и помоли за помощта му.

Мелизанда си помисли, че двамата ги свързва и друго нещо. Сигурно Регвалд знаеше нещо за него, което не й беше известно.

— Мелизанда! — предупреди я той. — Този мъж е принц Конар Мак Олаф от Дъблин. Ние сме му безкрайно задължени.

— Тогава да му платим — отговори тя.

Викингът с християнското име се направи, че не я забелязва. Той гледаше право в Регвалд.

— Тази значи е графиня Мелизанда! — Изглеждаше направо поразен.

— Да, така е, милорд. Вижте колко е хубава!

— Но тя е още дете! — възкликна викингът.

Това вече беше непростимо. Дете! След всичко, което видя и направи днес! Първо, убиха баща й пред очите й. След това поведе воините си в битка на живот и смърт.

Е, все пак, се беше справила добре.

— Както казах, милорд, ще ви се отплатим достойно — продължи тя.

Но той не я гледаше. Зяпаше объркано Регвалд.

— Дете! — повтори замислен.

Регвалд се намеси бързо:

— Желанието на баща й беше да се съюзите. Разбира се, той имаше предвид в бъдеще. Вярваше, че ще я харесате. За съжаление, сполетелите ни нещастия промениха нещата. Тази крепост се нуждае от господар.

— Какво? — възкликна Мелизанда, но никой не й обърна внимание. А само преди малко всички вярваха в нея и я следваха.

Регвалд продължи:

— Милорд, сватбата трябва да стане веднага, но моля ви да изчакате известно време с брачната нощ. Нека съпругата ви поотрасне. Вижте, земята ще е ваша. Погледнете крепостта, тя е истинско съкровище. Земята е плодородна, уверявам ви.

— Крепостта е моя! — извика Мелизанда. Задушаваше се. Погледна Регвалд — луд ли беше! Та те бяха победилите! Защо учителят се опитваше да задържи този викинг тук?

И двамата я погледнаха.

— Моя е! — повтори тя. — Регвалд, аз съм графинята!

— Това дете е невъзпитано! — обърна се викингът към Регвалд.

— Какво! — извика Мелизанда.

— Да, вярно, че все още е дете, но вече е красавица! — продължи да се пазари Регвалд.

Сините очи я огледаха с безсрамна безцеремонност. Почувства се гола и обладана.

— Да, и си представям какви неприятности ще ми донесе! — възкликна викингът примирено.

— Милорд, уверявам ви…

— Е, поне да видим крепостта — студено отсече варваринът.

Застинала върху коня, Мелизанда почувства яростта чак в петите си. Регвалд се опитваше да я омъжи за този дивак. Предлагаше му нея и цялата крепост. Викингът не я беше харесал и сега искаше да се убеди дали поне крепостта си струва.

— О, не мога да повярвам, това е невероятно! Какво безочие…

— Наистина — прекъсна я меко викингът, — поведението ти е непростимо, девойче. — След това се обърна към Регвалд: — Аз ще се погрижа за по-нататъшното й възпитание. Зная къде могат да я опитомя поне малко.

— Регвалд! — извика Мелизанда тихо. Чак сега забеляза, че са заобиколени от много хора. Тук бяха и нейните войници. Всички се бяха били за Конар Мак Олаф.

Тя не можеше да си позволи да се разправя пред тях.

— Никога няма да се съглася, чуваш ли? Никога! Бъди проклет! — тихо изсъска тя на Регвалд, обърна коня си и подкара Воин към крепостта.

Не беше успяла да измине и половината път, когато чу конски тропот зад гърба си. Обърна се точно когато една мускулеста ръка се пресегна и я сграбчи. Опита се да се задържи на коня, но в миг се озова на седлото пред викинга. Той я прегърна здраво, при което Мелизанда пребледня и цялата пламна. Усети топлината на гърдите му дори през двете ризници.

Портите тържествено се отвориха. Двамата влязоха заедно в крепостта.

Викингът препусна към конюшнята.

— Ти, варварин такъв! — извика тя, опитвайки се да се освободи от прегръдката му. — Нямаш право! Пусни ме, иначе ще те ухапя! Измъкнах се от Жерар, на теб ли няма да избягам!

Внезапно млъкна. Той беше скочил на земята, протегна ръце към нея и я задържа във въздуха. Краката й висяха безпомощно.

— Ухапи ме, девойче, и обещавам, че ще те натупам здравата.

— Как смееш да ми говориш така!

Той присви очи и се усмихна.

— Какъв съм глупак! Да се сгодя с едно дете! — възкликна той.

— Никога няма да стане! — закле се Мелизанда. — И не смей да ми посягаш, защото…

— Въобще не съм сигурен, че си заслужава — промълви той тихо. — Колкото до годежа, ще си помисля.

И я пусна на земята. В това време пристигнаха и останалите.

Мелизанда си спомни за баща си. Той лежеше мъртъв някъде отвън.

— Пусни ме — помоли тя. — Можеш сам да разгледаш крепостта. Аз трябва да…

— Какво?

— Трябва да се погрижа за баща си — каза тя тихо, едва сдържайки сълзите си.

Конар я пусна.

— Върви!

Тя тръгна, но той отново я спря:

— Мелизанда! Независимо от чувствата ти, няма да допусна още веднъж да ме излагаш пред хората ми.

— Аз съм господарката тук! — извика тя.

Той направи крачка към нея.

— Нека опитаме отново, графиньо! Ако не се държиш както подобава на положението ти, аз ще се погрижа да усвоиш подходящи маниери.

Очите й се свиха и тя прехапа устни.

— Няма да допусна да ме поучава един викинг!

— Не се заблуждавайте, малка госпожице! Кълна се, че ще те накарам да се държиш прилично.

— Нямаш права над мен!

Златните му мигли трепнаха. Огледа замъка.

— Е, тогава ще се наложи да се сгодим и ще имам всички права — обясни й той с усмивка.

Мелизанда понечи да тръгне. Той я хвана за ръката и я задържа.

— Сега върви, но все пак мисля, че годежът ще се състои. А след това…

— След това какво? — попита тя предизвикателно.

— Ще бъдеш моя. Напълно. И ще се научиш как да се държиш, независимо дали по собствена воля или чрез моите методи.

Тя се отскубна и побягна, заклевайки се никога да не му се подчини. За нищо на света.