Хедър Греъм
Господаря на вълците (1)

Пролог
Вълча кръв

865 г.

Брега на Ейре, Ирландия

Високото момче не помръдваше, изпълнено с негодувание. Косата му бе златисторуса. Изглеждаше по-силно от връстниците си. Поемаше поривите на вятъра, сякаш черпеше от тяхната сила.

Майка му беше сърдита, защото той се бе държал като викинг.

Да, той беше викинг!

— Погледни морето, сине! — заповяда баща му и постави кралските си ръце на раменете му. — Погледни как се разбиват белите гребени на вълните. Представи си, че това са нашите кораби! Много кораби, леки и бързи, които разсичат вълните и изпреварват всяка буря! Виж огромните им носове във вид на дракони, зиналата паст, оголените зъби! Виж как умело са изваяни и с какво майсторство са изработени! Ние сме господари на моретата и всички знаят това.

Момчето се усмихна на баща си:

— Ние сме викинги, татко. Викинги. Кръстосваме моретата с корабите си надлъж и нашир.

— Доказахме на света, че нашите кораби са най-добрите. Нужни са ни яки, здрави кораби, за да се бием с враговете и да помагаме на съюзниците си.

Кралят се замисли.

— Да, ние сме викинги, норвежци в едно отношение, а ирландци в друго. Все пак не е много разумно да го припомняш непрекъснато на майка си.

Младежът се усмихна. Майка му беше ирландска принцеса до мозъка на костите си. Тя ги възпита в духа на ирландските традиции и законите на Брехон. Получиха добро образование. Тя държеше на уроците по изкуство и история, езици и религия. Не се бе замислял дали майка му не съжалява, че баща му е викинг, въпреки че той беше велик човек. Завоювал тези брегове, кралят бе останал тук и добре бе защитавал земята и хората.

Сега майка му му каза, че баща му иска да го види.

Лошо. За да го ядоса, Лейт беше откраднал новия му дървен меч, изработен от дядо им специално за него.

Лейт винаги беше имал всичко. Той беше първородният син, наследникът на баща им. Щеше да управлява тази земя, богата, зелена и толкова красива, която те обичаха. Той знаеше това и го приемаше. Обичаше брат си, който беше възпитан да бъде крал, защото бе по-големият.

Но днес Лейт го бе предизвикал, като се опита да вземе меча му!

Най-лошото бе, че свадата започна в параклиса по време на служба. Майка му го издърпа за ръката навън. В смарагдовозелените й очи се четеше неописуем гняв.

— Лейт ми взе меча! — започна да й обяснява той със стиснати устни и пламтящи от гняв очи. След това съжали. Обичаше силно майка си и му бе мъчно. Не искаше да я разочарова. Но и нямаше да се даде на брат си.

— Земята е негова! Дъблин е негов! — Той вдигна високо малкия дървен меч, който държеше в ръката си. — Ще защитавам до последна капка кръв неговата власт над тази земя срещу всеки завоевател! — закле се пламенно момчето. — Но, майко, този меч е мой!

Кралицата почувства страстта в думите му. Да, нейният син беше горд и решителен!

Мъка обхвана сърцето й. Внезапно осъзна, че той прилича твърде много на баща си. Наистина обича братята и сестрите си, почита родната земя, но на него ще му е нужно още нещо — ще жадува за още нещо, ще воюва за още нещо.

Тя прехапа устни. Той наистина беше умалено копие на Норвежкия вълк, никой от синовете й не приличаше на баща си колкото него. Косата му беше от чисто злато, веждите му — високо извити, лицето му вече имаше чертите на хубав мъж — фино и сурово.

Очите му съдържаха онова студено норвежко синьо, характерно за народа на баща му — светлосиньо, ясносиньо, пронизващо синьо. Той беше момче, но човек трудно можеше да устои на погледа му. Имаше стойката на баща си, беше висок почти колкото него, широкоплещест.

И волята му…

От желязо.

Той размаха дървения меч, който така решително си беше възвърнал.

— Аз съм по-малкият син, майко — обясни той нетърпеливо. — Но няма да позволя да ми отнемат всичко.

— Ти си по-малкия син на краля, когото познава целия цивилизован свят — напомни му замислено тя. — И…

— И за мен ще говорят всички! — каза той предизвикателно.

Тя му се закани с пръст.

— Твоето поведение днес беше ужасно! Ти се държа като викинг…

— Но моят баща е викинг, майко.

Тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да обуздае гнева си.

— Истински ирландски викинг, сине. Покорил се на земята, покорил се на…

— На теб? — дяволито предположи той.

Тя трепна и изумрудените й очи гневно се разшириха, но после се засмя:

— Не, не мисля така! И никога не му казвай това! Той е викинг, но е цивилизован. Чете, размишлява, преценява и е справедлив. Той разбира хората.

— Все пак е викинг.

— Добре, млади Господарю на вълците! Баща ти те чака при скалите, иди да му се оплачеш!

Той се отдалечи, все още гневен, висок и строен.

— Сине! — повика го пак тя. Той се обърна. — Обичам те! — промълви тихо майка му.

Щом чу думите й, гневът му премина. Момчето се усмихна в отговор и побягна навън от дома през зелените поля към скалите, където баща му го очакваше.

Там, на скалите, стоеше един истински воин. Стъпил на надвисналата над морето канара, той бе вперил поглед в хоризонта.

— Липсва ли ти морето, татко?

Кралят се обърна.

— Не, сине. Аз намерих своето място в живота. — Той въздъхна. — Всички обвиняват нас, викингите, в много смъртни грехове и да си призная, често сме били виновни. Но, сине мой, аз никога не съм опустошавал земята. Превземал съм я, но винаги, за да градя върху нея. Аз й давах сила и тя ми отвърна със същото…

— Как така, татко?

— Тя ми донесе красота и мир. Тук открих мястото, онова кътче, което нарекох свой дом. Даде ми майка ти.

Младежът се усмихна. Той стоеше до баща си, опрял обутия си във велурен ботуш крак високо на скалата, с ръце скръстени на гърдите, вперил сините си очи в морето. Спомни си често повтаряните легенди за бащините му богове, голямото празненство на воините във Валхала, гневният Один, яхнал осмокракия си кон на небето.

— Хубаво е да плаваш — каза баща му меко. — Хубаво е да търсиш. Прекрасно е да си викинг. Да замахваш с меча, да предизвикваш смъртта.

Момчето срещна очите на баща си:

— Аз ще плавам! — закле се той пламенно, като отметна назад глава и вдигна дървения си меч към небето; закле се пред боговете на бащиния си народ, пред Один и Тор, пред бурите, гръмотевиците и светкавиците. Вятърът развяваше плаща на гърба му. Момчето затвори очи и усети мириса на морето.

— Аз ще кръстосвам моретата — повтори той по-тихо. — Ще намеря истинското си място на тази земя и ще стана негов владетел! Аз ще бъда законът и ще нося мира. Не мога да бъда крал на Дъблин като баща си, но ще бъда негов достоен син. Ще ме наричат Господаря на вълците, татко, като великия Норвежки вълк! Наистина, ще се бия в името на правдата и доброто…

— И кое е твоето добро, коя е твоята правда? — подразни го кралят, макар че знаеше отговора.

— Земя се добива в битка, нали така, татко?

Кралят се усмихна:

— Да, сине, така е. Но може да я получиш и чрез женитба.

— Чрез война или чрез женитба… — Момчето изглеждаше озадачено.

Кралят се засмя:

— Понякога наистина е едно и също, сине.

Златокосият младеж огледа отново морето.

— Аз ще бъда викинг, ще открия своята земя и ще се сражавам за нея. А може би ще срещна и жената, която да ми стане съпруга.

Светкавица прониза небето. Кралят вдигна поглед и си помисли, че Мергуин ще го нарече знамение. Почувства безпокойство. Без да се обръща, усети, че зад него наистина е застанал Мергуин и мести втренченият си поглед ту към младежа, ту към тътнещото небе.

Кралят въздъхна:

— Е, добре, магьоснико. Какво имаш да кажеш?

Оскърбен, Мергуин се вторачи в краля. Дългата му побеляла коса и брадата му се вееха на вятъра.

— Аз не съм магьосник, Олаф Норвежки.

— А жрец и гадател, така ли? — попита Олаф уморено.

Момчето се обърна и се усмихна на стареца. После пак се вторачи в морето.

— Надсмиваш ли ми се, кралю на Дъблин? — попита Мергуин. — След всичките тези години?

Олаф се усмихна:

— Веднъж ти пророкува, че Лейт ще живее дълго и честито, че ще управлява мъдро. Ти предрече, че при раждането на Ерик ще бушува буря. Сега… какво ще кажеш за Конар?

— Не зная какво искате да направя? Да заколя овца и да се моля на древните норвежки богове? Но и момчето, и аз сме наполовина ирландци, наполовина норвежци. Обаче днес виждам в него норвежеца. Затвори очи, велики кралю. Представи си го вече пораснал!

Олаф не знаеше дали беше затворил очи, но за момент видя сина си като голям мъж, царствено висок, златокос, със стегнати мускули, истински непобедим воин, готов да се бори с всеки враг, бил той смъртен или безсмъртен.

— Синът ти ще пътува — предсказа тихо Мергуин. — Той ще бъде могъщ, здрав и силен. И ще плава…

— Къде? — попита кралят.

Мергуин се поколеба дали да отговори и смръщи вежди.

— Той ще пътува на юг, ще прекоси морето и бързо ще намери това, което търси…

— А после? — поиска да узнае кралят.

— После ще се сражава, за да го запази. Да запази и земята, и нея! Няма да е лесно. Ще нахлуят огромни орди, ще започне невиждана битка.

— Мергуин, но коя е тя?

Мергуин сви рамене, поглеждайки момчето — изправено и гордо, с вперени в морето сини очи. Въздъхна и премигна, гледайки краля.

— Без жертвена овца, така ли, милорд? Не, не, няма да е справедливо! — Той сграбчи торбата с руни, която висеше на пояса му, и леко я разклати. — Запомни, кралю, че аз съм като момчето наполовина викинг, наполовина ирландец. За викинга трябва да хвърля руната на викингите.

Викинг! Олаф затвори очи, внезапно осъзнал, че момчето ще бъде викинг. Далеч, отвъд морето в непознати земи.

И там ще открие една жена, за която ще се бие и която ще му стане съпруга, и животът им често ще е застрашен, защото те ще се карат и ще се бият един срещу друг…

Кралят искаше синът му да живее в мир, но светът не обичаше мира.

Погледна момчето и видя себе си. Знаеше, че колкото и да му е мъчно, ще го пусне да върви по своя път.

Мергуин внезапно разклати торбата и изсипа фино издяланите руни на земята.

Чу се воят на вятъра. Отново светкавица прониза небето.

— Да, ще го наричат Господаря на вълците, с името на баща му — каза Мергуин.

Олаф се втренчи в сина си, след това отново в земята, гледайки знаците върху всяка от малките дървени плочки. Мергуин се усмихна.

— Да, така ще бъде и светкавицата го потвърди, като че ли сам Один го изписа на небето.

— Ох — въздъхна Олаф, скръствайки ръце на гърдите. — Моля те, старче, кажи ми какво друго написа Один? Къде ще плава? Коя е тази жена!

— Търпение, милорд, търпение! — посъветва го Мергуин и се усмихна лукаво. Повдигнал вежди, той хвърли поглед към високото момче на скалата, после отново към Олаф. — Нека погледнем плочките, Норвежецо, нека погледнем плочките! По викингски, за викингския принц…

— Жената? — повтори отново Вълкът.

— Да, и за жената! — съгласи се Мергуин. — Тя е много красива…

— Но носи беди, предполагам.

— Като бурята — съгласи се Мергуин, смеейки се. Но после усмивката изчезна от лицето му и гласът му стана замислен и тъжен. — Да, наистина, ще бушуват бури, враговете ще са хиляди и за да ги надвият, те трябва да устоят на…

— На какво?

Мергуин потърка брадата си.

— Да устоят на самите себе си, навярно…

— Продължавай! — заповяда кралят.

И там, на обруления от вятъра бряг, бе предсказана съдбата им…