Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викингите Маколиф (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 144 гласа)

Информация

Разпознаване и първоначална корекция
Xesiona (22.01.2009)
Корекция
tsvetika (2008)
Сканиране
?
Сканиране
stontontina (2008)
Допълнителна корекция
hrUssI (2014)

Издание:

Хедър Греъм. Господаря на вълците

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-023-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hrUssI

Глава втора

Възседнал огромния си боен жребец, Конар Мак Олаф гледаше изпитателно Мелизанда.

Мелизанда…

Ето я, най-после. Изправена в цялото си величие на върха на кулата.

Изгаряше от нетърпение да я прегърне. Мелизанда го наблюдаваше внимателно. В погледа й прочете неодобрение. Как е възможно! След пълната му победа! Не го спря дори непревземаемата крепостна стена, след като тя затвори вратите пред войските му. Той е господарят на крепостта.

Тя не помръдваше. Изправена високо на кулата, изглеждаше недосегаема. Всъщност ги разделяха само каменните стълби. Конар трябваше просто да слезе от коня и да изтича нагоре.

Изглежда близостта му не я вълнуваше. Продължаваше да го следи с високомерен поглед. Самият той също я изучаваше. Минало бе доста време, откакто я видя за последен път. Детето, което познаваше, се бе превърнало в изключително хубава жена. Това се виждаше и оттук. Бе по-висока от повечето жени. Не би имало нужда да вдига глава, за да срещне очите му, ако стояха един срещу друг. Косата й — гъста, дълга, черна, по-черна от безлунна нощ — падаше на талази по гърба й с нежен блясък. Имаше бяло като абанос лице. Бузите й бяха обагрени в аленочервено. Сочните и добре оформени устни подчертаваха фините й черти. Божествена красотата.

А характерът й? Бе избухлива като гръцка богиня и прищевките й нямаха край. В никакъв случай не бе ангел. Поне в неговите представи. Въпреки хубостта си, тя не прощаваше и не се предаваше. Не, красотата й не е ангелска, особено с този предизвикателен поглед.

Осанката й е горда, покорството й е чуждо.

Не се бе променила. Приличаше на детето, което срещна преди много години. Тогава тя ликуваше, чувствайки се победителка! И наистина победи, но с неговата помощ. Бяха се съюзили и тя спечели битката.

А днес Мелизанда прие помощта и след това затвори крепостните врати под носа му.

Наложи се да събори каменните стени и сега тя е победената.

Той няма да позволи да му избяга отново. Решил беше да не допусне лукавството, женската й сила или гневът й да го заблудят! Нямаше да го измами, нито да му избяга!

Усмихна се, вглеждайки се в цвета на очите й. Той му беше до болка познат, както и опърничавия й характер.

Искаше тя да види лицето му и затова повдигна шлема. Надяваше се предизвикателството в погледа й да изчезне. Напразно.

Конар слезе от верния си кон и изкачи първото стъпало. Осъзна, че още стиска меча. Тя беше свалила ризницата, но мечът още висеше на кръста й. Нямаше значение. Стъпка по стъпка той се приближаваше към нея.

Мелизанда се премести малко, за да може да го наблюдава по-добре. Мантията й беше в светловиолетово, което подчертаваше блясъка на косите й.

Беше смъкнала набързо ризницата, която носеше по време на битката. Дали си мислеше, че не я е забелязал в суматохата?

Той няма да позволи тя някога отново да влезе в бой.

Единственият й изход е в подчинението.

Погледът му отново се прикова в мантията й. Платът плътно обгръщаше тялото й и повтаряше всяко нейно движение. Следеше го с поглед. Той скачаше от сгънало на стъпало. Оставаше да преодолее последното.

Брадичката й се вдигна още по-надменно.

Отблизо беше не по-малко величествена — стройна млада жена с овално лице и високи скули, с нежна и фино очертана брадичка, леко заострена, издаваща силния характер. Сочните й устни изпъкваха на фона на бялото лице. Извивката им бе благородна, макар сега да показваха подчертана сериозност. Всичко в нея бе прекрасно — стойката й, цветът на лицето, чертите му, но това, което поразяваше, беше самотата, изпълваща очите й.

Те бяха широко отворени и леко раздалечени. Той виждаше всяка подробност.

Невероятни очи. Не бяха точно сини. Имаха виолетов оттенък, контрастиращ с цвета на мантията й. Виолетово — диво и буреносно. В него бяха застинали страшни мълнии. Тези очи можеха да разгневят дори и Один. Очи, които предизвикваха и заплашваха. Те не се страхуваха от смъртта. Сееха бури и винаги побеждаваха.

Но не и този път.

Сега той, Конар, бе победителят.

А тя? Тя не е нищо повече от наградата. Решителността й нямаше значение.

Той стисна зъби. Близостта й му причини болка. Беше жена, на която мъжете винаги се покоряват. Старият Регвалд не беше глупак, като я постави начело на войските преди толкова години. Конар бе убеден, че не е виждал по-хубава жена в целия християнски свят, а и извън него. Но не бе само красотата. Мелизанда притежаваше притегателна сила, скрит магнетизъм. Трябваше да я затвори в манастир още първия път, когато я видя. Сега бе късно. Често я беше сънувал и се бе събуждал облян в пот, тръпнещ от копнеж. Мислил бе за нея и по време на най-тежките битки.

Когато разбра, че се е прибрала в крепостта без негово съгласие, му се искаше просто да я напляска като малко дете.

В очите й имаше предизвикателството. Може би нещо, което тя самата не осъзнаваше — едва сдържаната сексуалност, която изпълваше всяко нейно движение, поглед, дори омразата в очите й.

Може би защото я бе имал и познаваше всяка извивка на тялото й. От тогава бе започнала треската, която го караше да се чувства вечно неудовлетворен.

— Мелизанда! — тихо произнесе той. — Какво топло посрещане след дългата раздяла.

— Съжалявам, милорд, можеше да бъде и по-топло. Жалко за напразно похабените стрели. Нито една не успя да улучи студеното ти норвежко сърце.

— Аз съм ранен, Мелизанда. Право в сърцето.

— Бих се радвала, ако е така — прошепна тя.

— Мелизанда, можеш поне да си по-учтива. Раздялата беше дълга. И след всичко, което направи без мое разрешение… Просто искам да те прегърна и…

— Но битката продължава!

— … да докосна ръката ти. Имам право поне на това. Ще се опиташ ли да бъдеш по-учтива?

Милата й усмивка прикри гневния огън в очите й.

— На вашите заповеди, милорд.

Той се засмя, облягайки се на меча си.

— О, не мога да повярвам на ушите си. — Очите му я преценяваха внимателно. — Отсега нататък господарят тук съм аз.

— Самонадеян си като истински викинг.

— Чуй ме, Мелизанда. Когато реша нещо, винаги го изпълнявам. И ти напомням, че съм роден в Дъблин.

— Но корабите ти са викингски.

— Повярвай ми, те са най-добрите. — Очите му се присвиха. Тонът му стана по-твърд. — Разбрах, че си искала да се предадеш в ръцете на стария ни враг Жофроа?

Тя застина. Хората й я бяха предали, бяха му казали. Те го обичаха и му вярваха.

— Аз… — Тя замълча, почувствала гнева му. Поклати отрицателно глава. — Всъщност нямаше да го направя. Нима не разбираш? Исках да спася хората си и да спечеля време…

— Да не си помислила за такова нещо отново…

— В противен случай?

— Няма да се поколебая. Ще получиш десет тояги на голо.

— Никога няма да посмееш.

— Само ме предизвикай.

— И какво ако се предам на Жофроа? — попита тя студено с гневни очи.

— Е, тогава ще си помисля дали да те спасявам. Но ако те спася, то ще е, за да си получа заслужената награда. Ти си моя жена, не негова. Затова съм дошъл. Никога не отстъпвам онова, което ми принадлежи.

— Не искам услуги от теб — каза Мелизанда, все още с искри във виолетовите очи. — Ако се беше вслушал в молбите ми, това нямаше да се случи.

— Ако ти беше обърнала внимание на предупрежденията ми, нямаше да се окажеш в такава опасност.

— Но крепостта щеше да устои…

— Тази крепост е от дърво и камък.

— Да, от дърво и камък, но бранена от храбри хора.

— Все пак пристигнах навреме, госпожо — каза той ядосано. Опита се да потисне гнева си. Не й дължеше никакви обяснения.

— Бих искала да знам колко ще останеш?

Той се усмихна:

— О, Мелизанда! Нима е толкова трудно да изречеш: „Благодаря ви, милорд, че дойдохте в такъв момент“. Само: „Колко дълго ще останеш? Дано да бъде за малко“. Да, зная, че щеше да си по-щастлива, ако някоя вражеска стрела бе пронизала сърцето ми, но тогава пък нямаше да съм ти от полза.

Очите й се присвиха.

— Да, жалко — прошепна и след малко добави: — Благодаря ти, че дойде навреме.

Отново го погледна в очите. Сега те горяха още по-предизвикателно.

— Но, милорд, бихте ли ми казали каква е разликата между двама викинги?

Проклета да е, помисли Конар. Тя винаги избягваше прекия отговор и знаеше как да го нарани.

Той отново стисна зъби. Наложи си да се усмихне.

— Е, ако се случи след време да преговарям с Жофроа или с някой от противниците си, ще знам, че няма да имаш нещо против да те разменя срещу друга плячка.

Беше негов ред да я уязви. Тя не можа да се овладее. Мечът й още беше под ръка. Вдигна го внезапно и замахна. Само бързите рефлекси му позволиха да отбие удара. Двата меча иззвънтяха със страшна сила, очите им се срещнаха, изпълнени с гняв. Мелизанда извика, изгубвайки почва под краката си. Изпусна меча, опитвайки се да се задържи за нещо, но наоколо имаше само голи камъни. Конар хвърли меча и успя да я хване в последния момент, преди да падне на земята. Ръцете му я обвиха през кръста, повдигайки я. Тя пое въздух, отхвърли назад глава и той отново видя омразата да гори в очите й.

Усмихна се. Колкото и пъти да я спасява, тя пак щеше да го мрази.

Но усети топлината на плътта й, спомни си податливостта на тялото й. Изпълни го горещо, непреодолимо и болезнено желание да я има. Изнемогващ от желание, той заговори бързо, за да отклони мислите си:

— Малка глупачка, едва не се уби. Е, добре, госпожо, днес е само началото и нека господ ми е на помощ. Тук аз заповядвам.

— Но ти не вярваш в господ, нали?

Ръцете му затегнаха прегръдката. Тя се опита да се освободи. Стисна зъби.

— Време е да покажем на хората нашия съюз, любов моя. Имаш половин час да се приготвиш. Чакам те на входа да приветстваме войските си. Стига кръв. Не ще позволя да продължиш да я лееш.

— Никога не съм жертвала хората си — ядно отвърна тя. — Всъщност аз съм жертвата!

— Бедната ми мъченица. Какво да се прави, такава е божията воля, Мелизанда.

— Пусни ме! — заповяда тя.

— Колко умно! Да те оставя да се изтърколиш по каменните стъпала! Да погубя такава сияйна красота — и толкова сладка. Не, Мелизанда, запомни! Винаги ще си само моя.

— Не се ли опасяваш, че ще те намушкам някоя нощ! — попита го тя студено.

О, тя беше топла и тръпнеше в желязната му прегръдка. Гръдта й предизвикателно се повдигаше и спускаше. Дори хриптенето на гласа й бе съблазнително, когато се бореше за глътка въздух.

Конар се наклони още повече над нея, все още с усмивка.

— Когато си легнем довечера, няма да ти е до бягство, кълна се.

При тези думи тя пребледня. Осъзна какво щеше да стане и го ритна силно по пищяла. Мъжът извика от болка, но успя да се задържи на крака и подскочи заедно с нея на горното стъпало. За негово учудване тя се притисна към него, за да не падне.

С няколко големи крачки, влачейки я със себе си, той стигна до стаята й. Хвърли я на леглото. Тя бързо скочи. Сърцето й биеше учестено.

— Но, Мелизанда, нима се страхуваш? От един викинг? Не може да не си спомняш нашата нощ. Но дали не бъркам страха с желанието? Не се страхувай, прекрасна моя! Нямам време за ласки точно сега. Но нищо, очаква ни дълга нощ.

— Лукав си като дявол! Ти… — Яростта й почти я задуши. Мелизанда спря задъхана. Разбра, че е дошъл заради нея.

Той я притисна към себе си.

— Какво избираш, рая или ада? А може би по малко и от двете? Аз съм господарят тук и ще постъпвам както си искам.

— О! — извика тя вбесена. — Копеле такова! Ти…

— С нетърпение очаквам пак да ме прегърнеш — увери я той. — Довечера няма да ми избягаш, Мелизанда!

Освободи я. Тя падна на леглото, но бързо скочи и се отдалечи от него.

— Никога не съм искала да избягам — възбудено прошепна тя. — Крепостта беше в опасност. Имаха нужда от мен тук, а ти все си намираше работа другаде.

— Трябваше да защитавам родния си дом — напомни й той ядосано. — Запомни, че макар за теб да съм само един викинг, както ме наричаш, аз съм принцът на Дъблин и имам задължения, които изпълнявам.

— А моите задължения бяха тук! — разпалено отвърна тя.

— Сега това са наши общи отговорности и аз ще се погрижа за всичко — Той се обърна да си върви. — След като свърши церемонията, искам банята да е готова. Мисля, че и ти се нуждаеш от малко топла вода след битката. Погрижи се за това.

— Няма да… — започна тя, молейки се устните й да не треперят.

— Конар!

И двамата се стреснаха. На прага стоеше Свен от Линдзор, верният приятел на Конар, който при нужда винаги беше до него. Висок, с огненочервена коса и приятно луничаво лице, той беше изключително силен и ловък в битките.

Свен се поклони на Мелизанда.

— Госпожо!

Тя прие любезно поздрава му.

— Конар, очакваме заповедите ти. Какво решаваш за пленниците?

— Идвам — отвърна Конар, все още втренчен в Мелизанда.

— Почакай. — Тя се поколеба. — Какво смяташ да правиш с тях?

— С пленниците?

Тя едва преглътна:

— Не можеш просто да ги убиеш!

Той леко сведе глава. Не искаше да убива, но те бяха опасни. Оставаха си врагове.

— Конар…

— Чакам те след половин час — нареди й той.

— Пожелавам ти бавна смърт — изсъска тя след него.

— Казах половин час и ако държиш на хората си, не ме предизвиквай повече.

Обърна се рязко, при което мантията му се развя. Сложи ръка на рамото на Свен и го изведе. Вратата се затвори след тях.

— Проклет да съм, но тази жена е най-голямата вещица, която съм срещал! — изруга Конар яростно.

— Хайде, милорд! Не бъдете толкова строг.

Конар му хвърли смразяваш поглед.

Свен пое дълбоко дъх.

— Но тогава защо се оженихте за нея? — подхвърли той. — Все пак…

— Какво все пак?

— Все пак тя е най-красивата вещица в целия свят. Когато иска е очарователна! — Свен се засмя.

— Към другите може би, но не и към мен — промърмори Конар.

— Не разбрах добре, милорд.

— Тя ми донесе голяма зестра наистина — отвърна ядно синът на Олаф и се закани с пръст във въздуха. — Беше си още дете и всичко стана заради онзи нещастник Регвалд. — Той се подвоуми и допълни: — Чувствах се виновен, че не успях да спася баща й. Моят вуйчо им беше обещал да им се притечем на помощ, ако има нужда. Пристигнахме твърде късно. — Той се втренчи в Свен с горящи очи. — Тя беше още девойче и тогава не можех да си представя, че…

— Че ще хване вълка за опашката? — подсказа Свен с усмивка, но побърза отново да стане сериозен. Конар не беше в настроение за шеги.

Тогава в негово отсъствие, Мелизанда беше успяла да се качи на един от собствените му кораби и се беше върнала тук.

Тя беше излъгала всички, че това става с негово съгласие.

И когато той се върна и разбра, побесня.

Виждайки мрачното настроение на господаря си, Свен реши да не се меси. Тя винаги е вълнувала Конар — винаги, откакто откри, че съпругата му е независимо същество, решено да се грижи за себе си и за наследството си.

Тази нейна независимост винаги ги разделяше. Мелизанда порасна и не можеше да се примири, че Конар е дошъл, за да остане тук. Преди години я беше пратил в манастир, а сега бе дошъл, за да запази нея и крепостта.

За момент Свен се запита: „Коя ли битка щеше да бъде по-трудна за Конар, тази с датчаните или тази със собствената му жена?“.

Денят се очертаваше дълъг и тежък за Конар. Всъщност чак сега осъзна, че се е влюбил в Мелизанда. Това го караше да беснее, защото тя въобще нехаеше.

— Намери Регвалд. Накарай го да събере хората си. Ще реша какво да правя със затворниците и ще се срещна с Мелизанда тук, в двора, за да излезем пред войниците заедно.

— На вашите услуги. — Свен кимна.

Конар се усмихна.

— Сигурен съм, че ще ме чака в уреченото време. Няма да рискува хората си. Това е в нейна полза.

Свен се отдалечи, за да изпълни заповедите. Конар го проследи с поглед, разкърши плещи и изсвири с уста към Тор. Черният жребец се подчини веднага на повика.

— Защо жените не бяха така добре възпитани като теб, приятелю?

Той пошушна нещо на коня, качи се на гърба му и бързо препусна навън.

Пленниците чакаха строени, общо двадесет и пет. Половината бяха датчани, които го гледаха с убийствена враждебност, а другата половина — хора на Жофроа, проклетия глупак.

Трябва да се обезглавят, помисли си Конар. Никой от тях не заслужаваше да живее. Един от французите се хвърли в краката му и целуна ботуша му.

— Милост, велики господарю на вълците! Моля за милост! Бяхме подведени.

— Убий го, Конар от Дъблин — извика един от датчаните на родния му език, — или го остави на нас.

Конар погледна тримата, които охраняваха пленниците — Абъл, Брион и Зигфрид.

Бе раздвоен. Помнеше молбата на жена си, да не убива. Тя не разбираше, че той мрази кръвопролитията, но нима досега не е проумяла колко опасни са хората на Жофроа и особено датчаните. Въздъхна дълбоко.

— Засега ги отделете. Пратете датчаните в подземието на източната кула, а останалите затворете в обора. Да бъдат добре оковани, защото не можем да мислим за тях сега. Охранявайте ги, докато реша какво ще ги правя.

— Има ранени — съобщи му Брион.

— Пратете някоя жена да ги превърже, но добре ги пазете.

— По-добре да ги обезглавим и да приключим с тях — обади се Зигфрид.

— Засега ще останат живи. След като ги затворите, стройте се пред крепостта. Трябва да отпразнуваме победата. Двамата с жена ми отново сме заедно и тази прекрасна земя е наша. Предстоят нови битки, но тази вечер смятам да се веселим. Заедно с всички.

Той влезе в крепостта през разбитата стена и си помисли, че бързо трябва да я поправят. Беше потеглил от Ейре изпълнен с ярост от бягството на Мелизанда, но сега нейната близост сякаш го успокои.

Дългата раздяла бе мъчение за него. Той беснееше при мисълта, че може да й се случи нещастие. Освен това изгаряше от копнеж по нея.

Най-после бяха заедно. Тази нощ бе тяхна и той нямаше да я пропусне за нищо на света.

Когато прекоси двора, Мелизанда го чакаше на оседлания Воин. Огромният жребец подсилваше свойствената й величествена осанка.

Конар си помисли също като стария Регвалд: „Мъжете й се подчиняват“.

— Ела — нареди й той.

Виолетовите очи го погледнаха. Той смушка Тор напред. Тя го последва.

Излязоха на брега. Воините им бяха строени. Неговите морски ястреби и нейните стражи, селяни, ковачи, занаятчии с жените и децата си. Свещеникът и жена му с босоногата си челяд. Всички бяха там, чуваше се странна смесица от ирландски, норвежки и френски.

Конар хвана Мелизанда за ръката. Тя се опита да се освободи. Усети напрежението в ръката й, но не я пусна.

— Днес отново сме заедно, както пожела съдбата — извика той високо. — Успяхме да отблъснем далеч враговете, но ни очакват нови битки, защото нашествениците искат да плячкосат земите ни чак до Париж. Ние трябва да се обединим и да ги победим. Както се съюзихме ние двамата, така и вие трябва да се побратимите. Тази вечер ще празнуваме всички заедно.

Разнесоха се одобрителни възгласи. Хората го подкрепиха с викове. Той повтори същото и на майчиния си език, а след това започна на френски, но Мелизанда го изпревари и повтори думите му гладко и мелодично.

Той замълча. Много пъти го бе водила за носа, успя дори да покори душата му, но от днес всичко ще бъде както той реши.

След като свърши, тя го погледна с метален блясък в очите.

— Усмихни се, скъпа. Поздрави хората и се усмихни.

На лицето й изгря прекрасна усмивка. Направо ангелска, помисли си той развеселен. Хората я приветстваха. Косата й се спускаше върху ризницата и по гърба на коня. Лицето й беше чисто и ясно, очите й искряха.

Тя го погледна усмихнато и помаха с ръка на тълпата. Тихо му каза:

— Ти си негодник!

Той също вдигна ръка за поздрав.

— Ласкаеш ме, Мелизанда. Жалко, че стрелите ни не са остри колкото бодлите на езика ти — отвърна той студено. — Ти ни превъзхождаш всички — и датчани, и норвежци, и ирландци, и шведи. И най-добрият воин може да бъде сразен от острия ти език.

— Така е — съгласи се тя, махайки на хората. — Внимавай сразеният да не си ти.

Конар се засмя.

— Ще трябва да премеря сили с езика ти, графиньо!

— Предупреждавам те, опасно е.

— Обичам опасностите.

— По-скоро обичаш властта!

— Може и така да е. Аз съм победител и господар на тази земя, а също и твой. Ела, целуни ме, мила ми вещице — не се оставяше той.

— Предпочитам да целуна магарешки задник, отколкото теб. — Двамата продължаваха да се усмихват на тълпата, приветствайки я ръка за ръка, потвърждаващи съюза си.

— Любима Мелизанда! Искам да ме целунеш пред народа.

— Да те целуна тук? — попита тя. — Не смей дори да помислиш за такова нещо, защото бодливият ми език ще те разкъса.

— Но, Мелизанда, аз мечтая да бъда разкъсан от теб.

Дори през шума на овациите той чу скърцането на зъбите й.

Тя приближи коня си и подаде устни.

— Обещавам ти да гориш в ада! — увери го тя.

Той се наклони и докосна устните й. Съвсем леко, но усети дъхът й.

Тълпата одобри бурно целувката.

— Виж как се радват! — промълви той.

— Възхитително — усмихна се Мелизанда. — Мразя те.

— По-внимателно, мила. Сигурен съм, че нощта ще е по-приятна, ако устата ти е запушена.

— Нали търсеше опасностите, дори от езика ми?

— Ще рискувам и ще ги вкуся — обеща той меко.

— Ти си самият дявол.

— А ти си вещица!

Великолепните очи се обърнаха към него.

— Е, милорд, а сега, след като направих всичко, което поискахте, бих предпочела да остана сама.

— Направила си всичко, което искам? О, скъпа жено, едва сега започваме. Не вярвам да си забравила, че си моя законна съпруга. Смята се, че викингите изнасилват и аз не трябва да изоставам по отношение на собствената си жена. О, виж свещеника. Помахай му. Покажи на всички колко се радваш на завръщането ми.

Тя помаха с ръка, все още с нежна усмивка на уста.

— Господарю на вълците! Ти не си нищо повече от господар на драконите и лайната — продължи да се усмихва тя.

Конар въздъхна отново.

— Брат ми е англичанин, роднина по женска линия на Алфред Велики. — Той говореше тихо, но усети как отново кипва. — А дядото на майка ми е бил един от най-великите ирландски крале.

— Е, да. И затова ти си морски разбойник.

— Не отричам. Другият ми дядо беше пират. От него съм усвоил морските дела.

— Велики завоеватели, убийци…

— И победители, госпожо. Не забравяй това. В мен тече и тяхна кръв, не отричам.

— Ти не си завоювал нищо.

Той се усмихна още по-широко и приближи коня си до нейния.

— Ще видим. Ти сама ще прецениш. Заклевам се. — В този момент той внезапно я прегърна и целуна. Този път устните му я изгориха. Езикът му навлезе в устата й и когато тя се опита да се отдръпне, той я притегли още по-близо. Конете се сблъскаха и Конар я прехвърли от Воин при себе си. Тя хвана ръката му, опитвайки да се освободи. Но беше късно. Той продължи да я целува. Вкусът на устните й го накара да си спомни миналото. Успя да проникне в устата й. Почувства топлотата на тялото й, гръдта й, дъха й. Той продължи да я притиска в обятията си. Тълпата ги приветства възторжено.

Пръстите й се отпуснаха. Тялото й се постепенно се поддаде. Тя престана да се съпротивлява. Конар откъсна устни от нейните и погледна лицето й. Устните й бяха все още влажни. Огън обхвана цялото му същество.

— Ще ме имаш, мила, без значение какво представлявам — викинг или нещо друго — обеща той.

За последен път размаха меча си. Тор подскочи и тя се вкопчи в него. Конят се обърна и се понесе към крепостта и към кулата.