Хедър Греъм
Господаря на вълците (9)

Глава осма

Едва на другата заран Конар за първи път се замисли как да постъпи с младата си жена. Съвет за това получи от Брена.

Тя му помогна да види истинското положение на нещата.

Брена беше дъщеря на най-близкия приятел на баща му, а майка й бе първата придворна дама на неговата майка. Двамата с нея бяха наследници едновременно на смелите защитници на Ейре и на войнствените норвежки мореплаватели. Съдбата им беше отредила да се родят в една и съща седмица. Израснаха заедно и се обичаха като брат и сестра.

Конар имаше много братя и сестри. Най-голям беше Лейт, престолонаследникът. След него идваше Ерик, с когото много си приличаха. Другите му братя и сестри — Брайън, Брайс, Конан, Елизабет, Меган и Дария — бяха по-различни. Семейството им беше голямо. Всички бяха жизнерадостни и трудолюбиви. Брена се чувстваше като една от тях.

Тя пътуваше навсякъде с Конар и беше дясната му ръка, макар че не обичаше войната. Когато предстоеше сражение, тя оставаше на корабите. Брена бе още малко момиче, когато Мергуин, старият гадател, я хвана за ръката и я обяви за своя ученичка.

Напоследък Конар разбра, че Мергуин пръв беше открил невероятните способности на момичето. Тя познаваше кога някой лъже и кога казва истината. Четеше мислите на хората и проникваше в мотивите за действията им. Хвърляше и руни, но това го правеха мнозина. Конар гледаше на предсказанията като на забавление и много не им вярваше. Той беше католик като баща си, който беше приел християнската вяра, за да се ожени за майка му.

Все пак понякога вярваше на гадателите. Предсказанията на Мергуин често се сбъдваха и това знаеше цялото му семейство. Мергуин виждаше в бъдещето и всички му вярваха. Той ги съветваше и ги предпазваше от опасности, когато беше възможно. Често предсказваше какво ще им се случи, но ги предупреждаваше, че съдбата им е в техни ръце. Силните духом и телом успяваха да преодолеят препятствията, заложени в бъдещето. Дълбоко в сърцето си Конар вярваше в рая и ада, независимо кой бог ги управляваше. Беше му безразлично дали хората отиваха на небето или в полята на Валхала. Той често се съветваше с Брена, но не го интересуваше дали тя хвърля руни, или гадае по звездите. Може би дарбата й да бе от бога, може би виждаше бъдещето, следвайки древните друидски ритуали, на които я бе научил Мергуин. Каквото и да бе, Конар й вярваше.

Първата сутрин в крепостта той се събуди уморен. Главата му пулсираше от болка, мускулите му бяха сковани, наболяваше го и раната на рамото от предишния ден. Обхвана го и тъга за убития граф Манон, в чието легло лежеше. Той бегло познаваше графа. Бяха се срещнали само веднъж, когато Конар беше твърде млад. Тогава той още усвояваше изкуството да плава и беше само помощник на вуйчо си. Графът много му хареса — бе интелигентен, силен и честен мъж и имаше тънко чувство за хумор. И Манон го хареса. И когато Конар получи вестта да дойде, беше сигурен, че Манон е в опасност. Не бе допускал обаче, че ще доплава толкова късно и че няма да успее да предотврати предателството.

Първото нещо, което видя като си отвори очите, беше Мелизанда. Конар имаше лек сън и може би нейното присъствие го събуди. Тя стоеше на прага и го гледаше. Лицето й беше бледо, изглеждаше измъчена. Очите й го поразиха и дълбоко го развълнуваха, както първия път, когато я видя. Много особени на цвят, те бяха големи и подчертани от гъсти, дълги мигли.

Момичето всъщност искаше да поседи в покоите на баща си. Не беше очаквала да го види.

Конар се надигна и седна в леглото. Тя пребледня още повече, след това бързо се обърна и избяга.

— Мелизанда! — извика той, но тя беше вече далеч и не го чу.

В същия момент осъзна, че беше гол. Раните на рамото му биха изплашили и най-смелия воин. Всъщност това момиче никак не го харесваше. Спаси я от смърт или изнасилване, а тя демонстрираше неуважението си към него. Той я избави от участта да бъде робиня на Жерар — човекът, който закла баща й. В замяна получаваше само капризи и лошо възпитание. Но той е неин съпруг и тя ще се научи да го слуша. Конар се надигна, нахлузи панталона и ботушите, а отгоре си сложи вълнена риза и светла туника. Днес нямаше нужда от бойно облекло. Въпреки това никога не ходеше без своя нож, скрит в ръкава, и без меча на пояса си. Едно момче донесе леген за миене и младият викинг наплиска лицето си с надежда да се ободри.

Излезе от покоите на графа и огледа с радост крепостта. Харесваше му архитектурата и разположението й. Най-отдолу бяха избите, отгоре залата и над нея спалните. Всичко се проветряваше добре и отвън влизаше свеж въздух с дъх на билки. Конар беше изучавал чертежи на римски крепости и виждаше, че тук бяха взели най-хубавото от римляните. Липсваше опасващият крепостта ров с вода, от който често се разнасяха неприятни миризми. Имаше само изкоп с натрупана пръст, който при нужда можеха да напълнят с вода от морето.

В приземната зала завари Свен — червенокос, с дребни лунички по лицето, типичен ирландец въпреки норвежкото си име. Той седеше на масата, а до него се беше облегнала Брена. Бяха сами. Животът в крепостта обаче продължаваше да тече в нормалното си русло въпреки смъртта на графа. Масата бе отрупана с красиво украсени дървени чинии, чаши с бира и купи с различни ястия — пушена змиорка, пресен хляб, риба, птиче месо и големи порции сърнешко. Конар изведнъж усети вълчи глад. От вчера сутринта не беше се сетил за ядене. Събитията се развиха толкова бързо.

Брена веднага му наля малко бира.

— Е, как мина нощта, милорд? — учтиво попита тя.

Той я погледна въпросително и отмести поглед към Свен, който сви рамене. Отпи от бирата.

— Е, милорд, не смятате да останем тук, нали?

Конар поклати глава.

— Няма да оставаме! Близките ни са в опасност.

— Тази крепост също е в опасност! — възрази Брена. Тя продължи да му прислужва, като сложи пред него пълна чиния с месо. — Но домът ти сега е тук, Конар. Погледни наоколо. Виж колко е хубаво. Баща ти ще се гордее с теб.

— Баща ми би ти казал, че крепостите се напускат. Струва ми се, че тукашният капитан ще се справи добре, докато ме няма, въпреки че още не съм обсъждал този въпрос с Регвалд. Още повече, че отсъствието ми няма да е продължително.

— Никой не е в състояние да удържи крепостта, ако жена ти е тук — каза Брена.

Конар се намръщи и остави хляба. Облегна се, скръсти ръце на гърдите си и погледна очаквателно Брена.

— Кажи какво мислиш? Какво значение има къде ще е момичето?

— Нима си сляп? — попита Свен невярващ.

— За какво говорите и двамата? — възнегодува Конар.

— Нима не си видял какво съкровище е девойката? — меко попита Брена.

Конар ги изгледа един по един.

— Манон те повика, защото виждаше в каква опасност се намира крепостта. Дъщеря му расте, а ти сам видя каква хубавица е.

— Но тя няма още тринайсет години — възкликна Конар.

— Твоята жена е изключително хубава — повтори Брена.

Конар се ядоса. Удари с чаша по масата.

— За мен тя е дете. Съгласих се на този брак, защото Регвалд много настояваше и защото това беше единственият начин да се защити населението на крепостта. Разбира се, така получавам невероятно наследство. Но ще чакам хлапето да порасне. Поне по този въпрос всички сме на едно мнение.

— Да — съгласи се Брена. — Тя е много млада, но колко девойки се омъжват на тринайсет години. Ти кога за първи път пожела жена?

— Но, Брена, за какво говориш? — избухна Конар.

Брена се усмихна. Тя знаеше всичко за него. На колко ли години бяха, когато той се озова във вълшебните ръце на младата доячка?

Май бе на повече от тринайсет, но не много по-голям.

— Ще почакам да порасне — каза той твърдо. Погледна втренчено Брена. — Ти ме познаваш добре и знаеш, че не съм способен да изнасиля едно дете, когато…

— Когато удоволствията и забавленията те очакват навсякъде — продължи мисълта му тя. — Но помни, че други не биха се двоумили. Тук за нея е опасно. Присъствието й ще докара беди на крепостта, когато теб те няма.

— Но ние се оженихме и това е достатъчно, всички да стоят далеч от нея.

— Ако бракът не е консумиран, може лесно да се отмени. Би било напълно законно. Ако някой поиска, ще получи съгласието на папата — предупреди го Свен.

— Тогава какво предлагаш? — ядоса се Конар. — Да спя с беззащитното сираче?

— Не, разбира се — отговори Брена, подръпвайки кичур руса коса от рамото си, — но искам да погледнеш истината в очите и да я вземеш със себе си. Тя трябва да е на безопасно място.

В това време Мелизанда влезе в залата и Конар за първи път наистина видя хубостта й.

Приятелите му бяха прави. Вчера не й беше обърнал внимание. Ризницата скриваше някои неща. Тя беше висока, грациозна и слаба, но вече се загатваха бъдещи женствени форми. Черната й коса се спускаше до коленете. Младо, но изключително нежно лице и особено…

Особено очите. Огромни, виолетови, страстни и много, много красиви. Брена беше права. Мелизанда щеше да се превърне в привлекателна жена и той не трябваше да рискува. Тя можеше да изкуши всеки, дори сега. И много мъже биха я пожелали за съпруга или наложница.

Обзе го странен трепет. Вчера не беше и помислял за собствена земя или жена, дойде в тази крепост да помогне на изпаднал в беда приятел. Но събитията взеха неочакван обрат и сега всичко тук му принадлежеше. Странното момиче също.

И въпреки че сам не искаше невръстно девойче за съпруга, не би допуснал да я притежава някой друг. Красотата й щеше да предизвика беди. Той имаше достатъчно тревоги, за да може да си го позволи. Не, налагаше се да намери някакво решение.

Брена се приближи към него и му прошепна:

— Ти можеш да оставиш тук, в крепостта, половината от хората ни. Но ако зарежеш Мелизанда и заминеш, нападателите няма да имат брой. Непрекъснато ще се опитват да превземат крепостта и ако това стане, докато отсъстваш, после няма да можеш да си я върнеш. Ще ти вземат и съпругата и тогава — край. Мелизанда е връзката ти с крепостта. Чрез брака всичко става твое, но наследницата е тя. Кръвта вода не става. Длъжен си да я държиш далеч от онези, които ще я пожелаят.

Малката графиня се приближи и Конар забеляза колко грациозни са движенията й. Крехката й момичешка хубост отново го възхити и развълнува. Мелизанда се движеше изящно и безшумно с невероятна прелест. Спря се пред него, пренебрегвайки Свен и Брена, въпреки че беше погледнала викингската жена с неприкрита враждебност.

— Нямаш право да заемаш покоите на баща ми! — отсече тя и думите й прозвучаха решително и по детски предизвикателно.

— Добре, милейди — промърмори Конар и отново я огледа. Облечена беше в мека бледовиолетова рокля и носеше наметало в пурпурночервено. Този цвят хармонираше с цвета на очите й.

— Той още не е изстинал! — прошепна тя.

В думите й той почувства презрение и се изправи заплашително. Никой не можеше да си позволи да му говори така, особено пред други хора.

— Не смятам, че това е проява на неуважение към баща ти. Мога ли да ти напомня, че съм тук по негова молба, не съм превземал и ограбвал това място, а част от хората ми загинаха, за да те спасят. И те моля за в бъдеще, ако искаш да обсъждаме някакъв семеен проблем, това да става насаме.

— Предлагам ви, викингски господарю, да не ме унижавате публично.

Това преля чашата на търпението му. Той я хвана за едната ръка и я дръпна рязко към себе си.

— Конар! — предупреди го Брена, ставайки.

— Седни, Брена, моля те! — Настъпи гробна тишина и младата жена се отпусна в креслото.

Мелизанда мълчаливо се опита да се освободи. Без да й обръща внимание, Конар се обърна към Брена и Свен:

— Извинете ме, но графинята и аз трябва да поговорим насаме.

— Нямам какво повече да ти кажа — започна Мелизанда, но той я прекъсна:

— Затова пък аз имам да ти казвам много неща!

— Няма…

— Ще!

Той чу как тя пое дълбоко въздух и беше готов за атаката й. Мелизанда заби нокти в ръката му. Усмихвайки се на Брена, той метна момичето през рамо, без да обръща внимание на виковете й.

Трябваше да я научи веднъж завинаги.

Понесе я по стълбите към спалните на горния етаж. Влязоха в покоите на графа. Конар седна на леглото и сложи Мелизанда в скута си.

Не беше сигурен какво иска да направи. Не беше истински ядосан, защото я беше видял в параклиса и разбираше мъката й по убития баща. Но независимо от всичко, той не можеше да допусне такова поведение.

Намерението му беше да й обясни тези неща. Нужен й бе урок, за да разбере веднъж завинаги кой е господарят. Той отвори уста, но вместо да заговори, изрева. Мелизанда бе забила зъби в бедрото му.

— Малка вещице! — извика той.

Търпението му се изчерпи. Не беше възнамерявал да й причинява болка, но грешката си беше само нейна. Удари я по дупето два-три пъти. Това го успокои и той я пусна. Очите й бяха широко отворени и влажни. В тях обаче не се четеше съжаление. Само ярост и омраза.

— Как смееш!… — изсъска тя.

— Ако не млъкнеш веднага, не отговарям за последствията!

— Милорд!

На вратата се появи Регвалд. Той се спусна към девойката, обгърна раменете й и я притисна до себе си, за да я защити.

— Тя не искаше да ви обиди — започна той.

— Исках да го вбеся… — възрази Мелизанда.

Конар скръсти ръце пред гърдите си, невярващ на това, което ставаше пред очите му. Всичко беше толкова просто. Беше се оженил за едно дете. Тя беше твърде красива и твърде своенравна. Това беше в нейна вреда. Той нямаше време да се занимава в този напрегнат момент с капризите й. Нужно бе да приведе крепостта в добро състояние. Не беше решил и колко хора ще остави да я бранят. Трябваше да прецени и докога може да си позволи да отсъства. Вместо това той се занимаваше с едно капризно хлапе. Страхуваше се да й обърне гръб, защото можеше да очаква всичко.

Тя е моя жена, помисли си Конар и видя колко е странно всичко. Не биваше да влиза в унизителни дрязги с нея. Тя трябваше да се научи да се подчинява.

— Момичето е опасно, Регвалд. Яростта й е опасна. Най-добре ще е да ни оставиш сами — каза Конар студено. — И щом свършим, тя ще знае как да се държи.

— Милорд, моля ви, помислете колко неща й се струпаха. Проявете търпимост и я съжалете.

— Не искам да ме съжалява. Искам да напусне дома ми! Да напусне леглото на баща ми и тази крепост — изстреля Мелизанда.

Конар се насочи към нея с вдигната ръка. Гневът му бе неудържим. Сграбчи я за ръцете и я повдигна така, че краката й не докосваха пода. Очите им бяха на едно ниво.

— Сега си моя, графиньо! Моя, нима не разбираш? А сега, гадателю, вземи това нежно и невинно съкровище и го отведи в стаята му, преди да съм го вързал и напердашил, както заслужава.

Дори и в безпомощното положение, в което се намираше, Мелизанда не се подчини на заповедта му.

— Тази стая ще бъде моя. Тя принадлежеше на баща ми и сега аз ще живея в нея.

Конар понечи да изпълни заканата си и да я занесе в стаята й вързана, със запушена уста, за да размисли на спокойствие. Но в този момент нещо в нея го трогна. Това момиче се бореше не толкова с него, колкото със собствената си болка. Тя обичаше баща си и току-що го беше загубила. Дързостта й беше непоносима, но все пак Конар се възхищаваше на куража й. Може би просто бе много млада и глупава. Нима не беше глупост да се хвърля срещу Жерар по този начин. Ако тогава имаше възможност, би я напляскал хубаво.

Конар остави съпругата си на пода и я предаде на Регвалд.

— Ето ти я, драги, погрижи се за нея. Съветвам те да я научиш на малко здрав разум, защото ако продължава така, не отговарям за себе си. — Той се обърна и решително напусна стаята. Още кипеше от възмущение, когато прекрачи прага на залата. Тук бе пълно с хора: Брена и Свен, Филип — капитанът на крепостта, Гастон — съветникът, както и много слуги. На масата бяха разгърнати плановете на крепостта и Конар бързо се насочи натам. След като внимателно ги разгледа, отново се възхити от конструкцията на съоръжението. Наистина бе в състояние да издържи дълга обсада. Кулите бяха разположени така, че всяка опасност да се вижда отдалеч. Единственият недостатък, който забеляза, бяха самите стени. Те можеха да бъдат пробити.

Твърдината можеше да се превземе и чрез измама, както почти беше станало вчера.

— Това е изключителна крепост! — прошепна му Свен.

Конар вдигна поглед. Филип го гледаше с възхищение. Викингът кимна в знак на съгласие. Прецени трезво и реши, че Филип е най-добрият командир за крепостта, защото я познава по-добре от всеки друг. Зад гърба му обаче трябваше да сложи някой от своите хора.

— Свен — каза Конар, — трябва ми време внимателно да разгледам плановете. Моля те иди заедно с Гастон и Филип да видите как върви ремонтът на стената. Всички разрушения трябва да се поправят, и то бързо. Обещах на баща си да бързам. Той ме чака.

Свен кимна, Брена се надигна след него. Конар остана сам пред плановете.

След миг почувства хлад и вдигна очи. Мелизанда се беше върнала. Стоеше на площадката пред вратата на разстояние от него. Той стисна зъби, учуден, че не беше чул стъпките й.

— Извинявай, че нарушавам празника на душата ти — каза тя враждебно, въпреки спокойния си тон. — Но отец Матео попита кога ще бъде погребението. Уверих го, че сега е най-подходящият момент. Отивам в параклиса.

Пръстите на Конар се свиха в юмрук. Какво ставаше пак? Отново неподчинение. Идеше му да я стисне за гърлото.

— Ще отидеш, когато аз реша, милейди.

— Става дума за погребението на баща ми.

— Аз ще реша кога ще бъде.

— Не можеш да отлагаш погребението на моя баща само защото е християнско.

— Нямам такова намерение… — той избухна. Тя отново го въвличаше детински в спорове.

Не, тя нямаше да успее да го предизвика отново. Конар стана внезапно и й се поклони. Бе овладял чувствата си.

— Сега ли е погребението? Тогава да тръгваме.

И пристъпи към нея. Мелизанда се обърна, за да избяга. Той протегна ръка и я сграбчи за косата. Притегли я към себе си и срещна виолетовите й очи.

— Ще те придружа, Мелизанда. Питам се само дали в бързината си поканила приятелите на баща си?

Тя стисна устни и освободи косата си от ръцете му.

— Регвалд отиде да съобщи на всички, които са в крепостта. Ще го направи от бойниците.

— Отлично! Да тръгваме!

Той я подхвана за лакътя. Мелизанда потръпна от отвращение при допира му, но се въздържа да се отдръпне или да каже каквото и да е. Двамата закрачиха мълчаливо към северната кула с параклиса. Вътре бе пълно с хора. Филип и Гастон стояха най-близо до дървения саркофаг, където лежеше граф Манон, покрит с тънък бял саван. Регвалд беше коленичил в краката на графа. Мелизанда се освободи от ръцете на Конар и коленичи до него.

Викингът остана прав.

Отец Матео започна опелото. Манон бе един обичан от поданиците си владетел. В думите на отеца имаше много мъка. Той говореше за смелостта и добротата на господаря. Конар видя сълзи в очите на много от присъстващите. Дори най-коравите воини не останаха със сухи очи този следобед. Конар съжаляваше за смъртта на човека, замислил и построил тъй майсторски своята крепост. Този човек го беше поканил тук. Собственият му дядо, Ард-Рий Ирландски, почина наскоро. Конар си спомни собствената мъка от загубата на Ард. Мислите му се върнаха към Мелизанда, малката му булка.

Всичко щеше да е наред, ако тя престане да се бори с него.

Опелото свърши. Най-близките приятели на Манон вдигнаха ковчега и го понесоха към семейната гробница, която се намираше в подземието. Дотам водеше двойна врата. Долу беше тъмно като в рог, въпреки че навън денят още не беше угаснал. Само факлите осветяваха пътя на процесията до мястото, където граф Манон щеше да почива в мир под белия си саван.

По време на опелото Мелизанда сдържаше мъката си. Дори да беше плакала, никой не беше чул. Когато Отец Матео произнесе последните прощални слова и всички се обърнаха, за да напуснат гробницата, момичето спря.

— Филип, дай ми факлата. Ще остана още малко при него.

Това не се хареса на Конар. Беше тъмно и светлината от пламъка хвърляше мрачни сенки. До Манон беше гробът на жена му. Конар виждаше още няколко гроба. Беше страшно за едно младо момиче да остане тук само.

— Мелизанда — каза той. Всички спряха. Момичето се обърна, сякаш чак сега го забеляза. — Не можеш да останеш тук сама.

Филип се намеси:

— Позволете да остана с нея, милорд. Няма да трае дълго, ще се погрижа за това.

Конар се поколеба и въздъхна.

— Не, скъпи приятелю, аз ще я почакам. Ти върви с другите.

Мелизанда стоеше права до краката на баща си. Отново го порази колко е стройна, както и тази нейна вродена грация, чувството й за лично достойнство. Тя стоеше с наведена глава и той не виждаше очите й, само дългата черна коса, обгръщаща я като с плащ.

Конар чакаше, факлата догаряше, ставаше късно. Най-накрая той направи крачка напред.

— Трябва да тръгваме.

— Той остава в мрака.

— Очаква го раят.

Тя замълча. Погледна го.

— Раят или в полетата на Валхала?

Отново го предизвикваше. Не мирясваше дори на това свято място. Той се въздържа да приеме хвърлената ръкавица.

— Може би това е едно и също място — студено отговори той.

Мелизанда отново замълча.

— Хайде — настоя Конар, — време е да тръгваме.

— Само още минутка — прошепна тя и той осъзна, че бузите й са облени в сълзи и просто не й се иска той да ги види.

Прегърна я. За първи път тя не го отблъсна. Сгуши се в него ридаеща. Сълзите й намокриха ризата му. Той я изведе решително от гробницата и затвори тежката желязна врата зад тях. Откъм стълбите се процеждаше оскъдна дневна светлина.

Държейки я в ръцете си, изпита странно чувство. След всичко, което се беше случило между тях, нежността, която изпита, го учуди. Поиска му се да я прегърне, за да я защити, успокои и приласкае. Седна на едно стъпало и погали гъстата й, мека коса. Почувства нежното ухание, което се разнасяше от нея. Залюля я, усещайки как раменете й потръпват от плач. Шепнеше успокоителни слова. Вярваше, че времето лекува болката. Оставаха само спомените.

— Откъде знаеш? — попита Мелизанда.

— Загубих един човек, когото много обичах. Приличаше на баща ти и всички го почитаха.

— Някой викинг? — прошепна тя.

— Не — отговори развеселен Конар. — Ард-Рий, великият крал. Той е баща на майка ми. Беше един от най-могъщите мъже на Ейре. Мирът, който царува в земите ни, е дело на волята и мъдростта му.

Тя замълча, не знаейки какво да отговори.

— Това е друго, ти виждаш смърт всеки ден.

— Не е точно така. Не съм кръвожаден, напротив… — Гласът му замря за миг, задавен от вълнение. Тя го погледна въпросително.

Той въздъхна.

— Майка ми мрази войната. Тя искаше синовете й да останат в Ирландия и да живеят в мир. Но баща ми я научи, че мирът се постига със сила и синовете й трябва да бъдат добри воини, за да живеят в мир. Така и стана. След смъртта на дядо, моя чичо Нийл трябваше да стане крал. Но започна война. Налагаше се да се борим за мира в собствената си земя. Мисля, че това беше най-голямата сила на дядо ми. Той знаеше кога да се бие и кога да преговаря за мир. Знаеше, че мирът не идва от небето.

— И баща ми разбираше от тези неща — прошепна Мелизанда. — Датчаните ни нападат откакто се помня. Норвежци и шведи — също. Затова баща ми построи тази непревземаема крепост. Викингите идват и си отиват, защото не могат да ни победят. Но най-накрая успяха да го измамят. — В този момент осъзна, че седи в неговия скут и се е опряла на гърдите му. Главата й лежеше на рамото му и сълзите й мокреха ризата му. — Вече съм добре. Няма да плача повече.

Изправи се на крака. Отдалечи се заднешком, преглъщайки с мъка. Дори на тази оскъдна светлина очите й бяха светли и красиви.

— Благодаря ти, че почете баща ми, но трябва да ти кажа истината. Не одобрявам избора му и държането на Регвалд. И твоето също, но ти си викинг, докато той е християнин и…

— Мелизанда — започна Конар. — Ирландия е християнска страна…

— Приятелите на баща ми са и мои приятели. Искам да знаеш, че ти благодаря задето ме избави от Жерар, но не мога да се примиря с женитбата, която ми наложихте. Ти си викинг, един от тези, които ни нападат от години, така както баща ти е завладял земите на майка ти. Точно това не мога да приема. Казах каквото мисля, а сега ще се оттегля, докато решиш да си тръгнеш.

Колко нетърпимост имаше в думите й! Той мълчаливо я наблюдаваше, присвил очи, докато тя изтича покрай него и изчезна по стълбите. Можеше да я спре, но реши, че е излишно. Остави я да си отиде.

— О, какъв съм глупак! — прошепна тихо на студените стени, които го заобикаляха.

Закле се, че няма да позволи още веднъж тя да го предизвика по този начин.

След миг стана и я последва навън.

Графът беше убит. Мелизанда бе негова наследница. Хората го оплакваха, но те трябваше да работят, за да преживеят. Деца гонеха гъските по двора, ковачите бяха запалили пещите, отнякъде идваше миризма на печено месо.

Живите трябваше да продължат да се борят.

Конар се отправи към южната кула, за да проучи по-подробно плановете на крепостта.

Спря се, когато видя Мелизанда наведена над един от кладенците, заедно с едно младо момче, навярно страж.

Докато ги гледаше, нещо го бодна в сърцето. Момъкът я утешаваше. Той галеше косата й и тихо й говореше. Мелизанда го гледаше с големите си красиви очи, в които все още проблясваха сълзи, на устните й имаше усмивка, макар и печална. Тя одобрително кимаше с глава. Конар видя нещо интимно в тази сцена. И двамата бяха толкова млади. Младостта им говореше за невинност, но дали беше така, попита се той. Видял беше красотата на девойката, но не и страстта, която беше забелязала у нея Брена. Гласът на Мелизанда беше игрив и приятно мелодичен. Походката й — гъвкава и чувствена.

Конар стисна юмруци и се върна назад към южната кула. Вътре масата бе сложена и той седна да се нахрани. По-късно дойдоха Филип, Свен и Гастон. Заеха се да обсъждат състоянието на крепостта и защитата й.

След малко и Регвалд се присъедини към тях. Той гледаше в чинията си и едва се осмели да попита Конар къде е Мелизанда. Тя не бе яла нищо от два дни.

— Когато огладнее, ще дойде — отвърна хладно Конар.

— Но…

— Струва ми се, че тя не желае да седне на една маса с мен. Всъщност дори не иска да ме вижда. Едва ли ще можем да се разберем и в бъдеще. — Говореше така, защото беше усетил как Мелизанда се промъква по стълбите, опитвайки се да мине незабелязано и да се прибере на спокойствие в своята стая.

Или може би в покоите на баща си?

Реши, че сега трябва да изясни кой командва тук. Незабавно.

— Но, милорд — безпокоеше се Регвалд. — Разбрах, че ви чакат в Ирландия. Сега крепостта е в добро състояние и можем да се справим сами, а аз лично ще поема грижата за Мелизанда. Винаги съм го правил.

— Мелизанда заминава за Ирландия. Избрал съм мястото, където ще живее.

Конар почувства, че Мелизанда спря, за да чуе продължението.

— И къде е това място? — попита нетърпеливо Регвалд.

— Една от лелите ми е монахиня. Засега Мелизанда ще остане при нея.

Всички чуха възклицанието на Мелизанда. Тя влезе в залата, но застана далеч от него.

— Няма да позволя да ме изпратиш в манастир! — извика възмутено.

— Мисля, че така ще е най-добре. Всички се съгласихме, че бракът засега няма да бъде консумиран. Затова се страхувам да те оставя тук сама.

— Но тук е моят дом! — настоя тя.

— Вече казах. Отиваш в моята родина.

Шокирана, тя все още не разбираше сериозността на положението си.

— Манастир! — възкликна и се обърна към Регвалд. — Обеща ми, че ако се омъжа за него, той ще замине и няма да го видя много години. А сега какво? Изпращате ме в манастир!

Регвалд виновно погледна първо нея, после Конар.

— Милорд, помислете…

— Няма за какво да мисли — твърдо отсече Мелизанда, гледайки го с прекрасните си очи. Те блестяха непокорно. — Просто аз няма да замина.

Обърна се и напусна залата.

Конар бе забил поглед в масата. По дяволите! Пое дълбоко въздух и бавно го издиша, опитвайки се да потисне гнева си. След това решително стана.

Нямаше да се остави да го командва собствената му съпруга, която беше още дете.

Да, тя е красива и виолетовите й очи закачливо се усмихваха на хубавия младеж.

— Мелизанда заминава утре, Регвалд! — повтори той. — Искам да останеш в крепостта. Нужен си ми тук.

— Но…

— Вие, млади приятели, й се подчинявате твърде много — обърна се той към Филип и Гастон, които го гледаха в очите. — Няма по-мила, грижовна и умна от леля ми, уверявам ви. Тя ще се грижи добре за Мелизанда. Там ще бъде на сигурно място, както ме помоли Регвалд. Иначе всичко ще е загубено. Утре потегля.

Той се обърна и напусна залата. Всички разбраха, че отива при Мелизанда. Тя се беше заключила в стаята на баща си.

Подвоуми се, а след това изруга високо. Удари с рамо вратата. Тя се разтресе, но не поддаде. Знаеше добре, че всички в залата чуват какво става.

Нямаше друг изход, освен да разбие вратата. Отново се засили и я блъсна. Усети, че при следващото усилие ще успее. Мелизанда извика.

Вратата се разклати и се отвори. Мелизанда се беше скрила зад голямото легло и той видя, че се готви да бяга. Беше се наметнала с плащ и носеше торба.

Конар разтърси глава. Това момиче беше трън по пътя му, божие наказание.

— Знаеш ли къде си тръгнала?

— Навън — прошепна тя. — Ще се върна, когато си отидеш. Аз съм графинята на тази крепост.

— Утре заминаваш за Ирландия!

— Никога!

— Заминаваш! — Той тръшна счупената врата зад себе си и седна пред нея, сложил ръце на главата си.

— Какво правиш?

— Ще те пазя до утре. При първи петли ще се качиш на един от корабите ми, дори ако трябва да те занеса на рамо. Ще пътуваш, без да създаваш неприятности, или ще те завържа за мачтата. Няма да се поколебая. Престани да ме предизвикваш.

— Няма да го направиш. Ще викам. Моите хора ще се вдигнат срещу теб.

— Почакай и ще видим кой кого ще слуша.

Конар си помисли, че е крайно време тя да се предаде.

Обаче не позна. Въпреки късния час те дълго стояха неподвижни един срещу друг. Минаха часове, преди тя да остави чантата си и още толкова, преди да се подпре на стената от умора.

През нощта той беше задрямал за малко, но усети как тя се опитва да се промъкне покрай него.

— Ела тук! — извика той.

Тя се върна и отново седна до стената.

— Моля се да умреш от бавна смърт и боговете да те изгонят от полетата на Валхала.

— Може и това да стане, но след време. Аз съм добър воин.

— Но не си всесилен.

— Вярно. Никой не може да накара магарето да замълчи.

— Ще ми платиш за всичко.

— Графиньо, и досега ми струваш твърде скъпо.

— Не искам да замина.

— Вече е решено.

— Промени решението си.

— Никога. Не мога да дочакам утрото.

— Няма да замина.

— Ще заминеш, все едно по какъв начин.

Когато слънцето наближаваше зенита си, Конар стоеше и наблюдаваше отплаването на четири от своите кораби. Той се усмихна и поклати глава.

Мили боже, волята й е от желязо. Но все пак Мелизанда отплава.

Представи си как сега хората му развиват памучния чаршаф, в който я бяха увили, за да я качат на кораба.

Тя толкова му се присмиваше, че е викинг, но по ирония на съдбата Конар беше използвал ирландското си упорство, за да пречупи волята й.

Засмя се. Спомни си как се почувства, когато я видя с момъка до кладенеца. Потръпна и се замисли как ли ще изглежда, когато я види отново.

Какво ли ще му кажат хубавите виолетови очи?