Хедър Греъм
Господаря на вълците (15)

Глава четиринадесета

Следобед Мелизанда завари залата празна и успя да избяга бързо от къщата. Отиде в обора, където всички я познаваха. Поиска да й оседлаят жребеца, който обикновено яздеше. Младият коняр отговори, че трябва да поиска разрешение.

Мелизанда кипна. Конар е заповядал да не я пускат извън крепостните стени. Той искаше да е сигурен, че няма да избяга. Отново се бе подиграл с нея. Измами я! Необходимо е било да спи с нея, за да я прибере у дома! Тя просто му трябваше, за да задържи владенията си!

— Иди се оплачи на мъжа ми — подвикна тя на момчето. — Искам да яздя и мога да го направя и сама. Опитай се да ме спреш!

Искаше да каже последно сбогом на поточето, край което беше прекарала толкова приятни часове. Последно сбогом и на досегашния си начин на живот. Чувстваше, че е загубила нещо. Невинността си. Но беше спечелила друго. Опит. Искаше да види бистрия поток, да чуе ромона на водата. Тази нощ разбра, че всичко, за което беше мечтала, са само детски фантазии.

Преди конярчето да се върне, се появи Мергуин.

— Дайте на Мелизанда коня и доведи моята стара кранта. Аз ще я придружа.

Момчето се подчини и изтича да изпълни заповедите. Мелизанда погледна стария човек и се усмихна.

— Ти знаеше, че идва да ме отведе у дома, нали?

— Да, знаех — призна Мергуин. — Не бях определил правилно времето, но дори да те бях предупредил, ти не би ме изслушала.

Тя се засмя и прехапа устни.

— Може би. — Подвоуми се, но все пак попита: — Не видях днес Грегъри…

— Той се прибра в къщи. Тук нещата се промениха.

В това време момчето доведе конете. То подаде ръка на Мелизанда и тя се опря на него, макар че можеше да мине и без чужда помощ.

— Ела да помогнеш на мене, момче! — заповяда му Мергуин. — Господарката е сръчна като горска нимфа, а аз съм вече доста стар.

Мелизанда се усмихна, наблюдавайки как киселият старец с мъка качва хилавото си тяло на гърба на старата кранта. Гадателят се обърна към нея:

— Е, готов съм, да тръгваме.

Тя кимна и смушка коня. Прилепи се към шията му и препусна напред. След малко чу Мергуин да й подвиква:

— Казах да пояздим, не да се надбягваме — скара й се той.

Тя се обърна, видя топлината в очите му и бързо се извини:

— Прощавай, забравих, че…

— Сега всичко е наред. Ти мислиш, че ако тичаш достатъчно бързо или препускаш, ще успееш да избягаш.

— Грешиш. Не искам да бягам. Отивам си у дома!

Мергуин я изгледа продължително и въздъхна:

— Да, ти си отиваш у дома. Започва се.

— Какво започва?

— Колелото се завъртя.

— Датчаните — помисли на глас Мелизанда с отвращение. — Те винаги идват. И без да си гадател можеш да се досетиш.

— Ще имаш и други трудности, не само с датчаните.

Тя рязко се обърна към него.

— Всичките ми премеждия са свързани с Конар. Ако си пропуснал да отгатнеш това, значи си лош гадател.

— Аз не съм гадател — отрече Мергуин с достойнство.

Стигнаха до пътечката, която водеше към потока. Мелизанда слезе от коня и тръгна към водата. Наведе се и изми лицето си. Старецът я последва.

— Има една опасност! — предупреди я Мергуин меко.

Мелизанда поседна на един пън до водата. През дърветата проникваха слънчеви лъчи, които я галеха по лицето. Тя погледна Мергуин, чувствайки съсредоточения му поглед върху себе си.

— Разкажи ми за тази опасност — помоли го тя.

Той се приближи към нея, коленичи и хвана ръката й.

— Трябва много да внимаваш да не се разделяте с Конар.

Мелизанда поклати глава при откровените му думи и си помисли, че той я обича. Освободи ръката си и докосна бузата му.

— Ще ми липсваш — увери го тя. — Ще ми липсваш. Сърцето ми го казва. Освен ако не тръгваш с нас?

Той поклати отрицателно глава.

— Брена ще дойде с вас.

— Да, Брена. — В гласа й прозвуча студенина и тя се загледа отново във водата.

— Мелизанда, повярвай ми… — започна Мергуин.

При споменаването на Брена тя се обърна към него с неочаквана болка в очите.

— Не трябва да се разделяме с Конар, нали така каза? — попита тя. — Мергуин, никога не съм искала да напусна земята на баща си. Конар ме омота в един чаршаф и ме качиха на кораба като някакъв вързоп!

— Там ти беше в опасност.

— Но сега иска да се върна.

— Този път ще трябва да бъдете двамата, за да браните крепостта.

— Да — прошепна тя. — Сега той разбра, че съм голяма и не може да я задържи без мен.

Мергуин поклати тъжно глава.

— Мелизанда! Ти беше толкова млада, когато се ожени! Как бихте живели заедно? Той те чакаше да пораснеш, за да…

Мелизанда въпросително вдигна вежди. Мергуин трепна.

— До тази нощ.

Тя се изчерви.

— Нима знаеш всичко? — попита раздразнено.

Той отново трепна и внимателно се усмихна.

— Дори сляп гадател би се досетил, Мелизанда.

Младата жена се изчерви цялата, сви колене и се загледа отново във водата.

— Ти си толкова опърничава! — предупреди я той. — Но заради вас самите, заради двамата, заради вашето щастие, моля те, запомни думите ми — не се разделяйте.

Мергуин беше толкова откровен, че тя докосна отново бузата му и леко го прегърна, задържа го така за миг. Когато погледна над рамото му, видя Конар, Дария, Брайс и Брайън. Почувства погледа на Конар върху себе си, бързо се изправи и помогна на Мергуин да стори същото.

Конар мълчеше. Дария се приближи бързо към тях със светнали красиви очи и срамежлива усмивка. Мелизанда я прегърна нежно, а след това и Брайс и Брайън, с които беше станала много близка.

— Ще липсваш на всички ни! — каза й Дария. — Но на мен най-много! Няма да има с кого да яздя, да чета книги и поеми, да пея неприлични песни.

— Дария! — въздъхна Брайс.

Дария поклати глава.

— Ще липсваш и на Рианон, а и на децата. Те така свикнаха с теб. Мелизанда затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Тримата я заобиколиха и тя почувства тяхната топлота и обич.

— И вие ще ми липсвате — произнесе тя дрезгаво. — Безкрайно.

После вдигна очи и забеляза, че Конар продължава да я наблюдава внимателно. Очите им се срещнаха и тогава той се обърна и се отдалечи.

Дария заговори развълнувано:

— Но ти не отиваш толкова далеч. Конар казва, че първо ще попътувате из Франция и след това ще се приберете в крепостта. Нали знаеш, че всички сме добри моряци и скоро ще ви дойдем на гости.

— Ще ви чакам с нетърпение! — обеща й Мелизанда. — Благодаря ви за всичко. Надявам се наистина да дойдете. Тук е чудесно, Дъблин също е невероятно красив! Но трябва да видите нашата крепост! Ще чакам да ни посетите.

Брайън също се обади.

— Обстоятелствата често ни събират. Не се бой. Макар да живеем далеч един от друг, никога не сме разделени.

Докато те си говореха Мергуин си бе тръгнал. Мелизанда не го видя да се отдалечава. Сигурно е последвал Конар, помисли си тя. Надяваше се старият човек да е предал и на съпруга й тайнственото си предупреждение.

Свечеряваше се, а те все още бяха край потока. Когато се наканиха да тръгват обратно и Мелизанда отиде при коня си, там, освен старата кранта на Мергуин, имаше още един кон.

Мергуин беше все още някъде из гората. С някого.

Дария почувства загрижеността й. Тя се качи на коня си и тихо й обясни:

— Брена ще пътува с вас и двамата с Мергуин се сбогуват.

Мелизанда учудено сви вежди. Сигурна бе, че красивата млада жена, която винаги беше около съпруга й, едва ли е любовница на стария друид.

Дария махна към гората и се усмихна.

— Те обсъждат съдбата на света. Опитват се да предскажат бъдещето ни — каза тя. — Хайде да побързаме. Рианон вече е подготвила прощалната гощавка.

Когато всички се върнаха в къщата, Рианон и Ерик ги очакваха в гостната зала.

Ерик беше прегърнал красивата си жена. Внезапен пламък от камината проблесна в огненочервената й коса, когато тя се облегна на гърдите му.

Мелизанда се опита да ги подмине, но Рианон я беше видяла да влиза и бързо се освободи от прегръдката на мъжа си.

— Толкова се радваме, че ни гостува, Мелизанда. Винаги сте добре дошла.

— Благодаря ти. Сигурно ще се върна пак. И се надявам, вие също да ни посетите.

— Разбира се! Ще дойдем. Винаги има начин да се срещне — отговори Рианон усмихната. — Децата са горе и те чакат да се сбогувате. Те толкова те обичат.

— Веднага се качвам.

Тя се обърна и изтича по стълбите. Гарт я очакваше на вратата.

— Мама каза, че няма да си тръгнеш, преди да ми кажеш довиждане.

— Никога не бих си тръгнала, без да те видя.

Мелизанда го повдигна от земята и седна на ръба на леглото, като го сложи в скута си. Залюля го, сякаш беше малко бебе.

— Скоро ще се храня заедно с големите в залата — повери й той своята тайна. — Вече съм достатъчно голям и също ще яздя заедно с татко и чичовците си.

— Защо бързаш толкова? — попита го тя.

— Ти си жена. Не можеш да разбереш.

— Да, аз съм жена, но имам опит в битките. Моля те, не бързай толкова — настоя тя.

— Нима наистина заминаваш? — попита момчето.

— Да, трябва. Отивам си в моя дом, както тук е твоят дом. Нали разбираш това, Гарт?

Погледът му я развълнува. Беше като на баща му.

И като на чичо му Конар.

Тя потръпна и Гарт го почувства.

— Нима трепериш от страх?

Мелизанда поклати отрицателно глава.

— Не, това е от нетърпение!

Той скочи на крака.

— Е, предполагам, че искаш да подържиш и сестра ми.

— Да, така е — Мелизанда стана и побърза към прекрасната люлка на бебето. Тя повдигна гугукащото пеленаче и го залюля нежно.

— Толкова е красива, Гарт. Трябва да се грижиш за нея.

— Ще се грижа — обеща той. Мушна ръка под лакътя й. — Когато и ти си имаш деца, ще се грижа и за тях. Те ще са ми братовчеди.

Деца…

Тя отново забеляза, че трепери. Погледна нагоре към стълбите.

Там стоеше Конар. Сините му очи бяха вперени в нея. Полазиха я тръпки.

Гарт се обърна и също видя Конар. Извика и се затича към чичо си, който го вдигна и го хвърли във въздуха. След това го прегърна силно.

— Е, ще се видим на брега, нали, момко?

— Да, чичо! — съгласи се Гарт. — Винаги, когато ти потрябвам, съм готов.

Мелизанда остави бебето в люлката и го погали по бузката. След това бързо се измъкна от стаята. Конар остана с момчето. Тя вече беше се сбогувала с него и се опита да го заобиколи.

— Мелизанда! — повика я Гарт.

Момчето се втурна към нея и я прегърна толкова силно, че тя едва успя да се задържи на крака. Наведе се, повдигна брадичката му и го целуна по бузата.

— Довиждане, Гарт — каза тя, след това бързо се изправи и излезе от стаята, оставяйки го сам с чичо му.

Изтича надолу по стълбите.

Приближавайки залата, чу нежните звуци на лютня. Натам бързаха слуги с големи подноси, пълни с храна. Виждаха се цели диви прасета и пъстропери фазани, диви ягоди украсяваха ястията.

Рианон я видя да се връща и повдигна питащо вежди. Усмихна се потайно. Чак сега Мелизанда забеляза, че Конар вървеше след нея.

Чу скимтене и погледна надолу. Една от хрътките на Ерик се въртеше около масата. Името му бе Даг. Кучето я подуши и тя леко го погали.

— Трябва да кажа довиждане и на теб, нали? — прошепна тя нежно.

Кучето се завъртя, махайки радостно с опашка и отиде при Конар.

Мъжът й я поведе към масата. Тя се чудеше как да се освободи от допира му. Но засега трябваше да си дава вид, че нищо не се е случило.

— Да сядаме! Рианон и Ерик вече са заели местата си.

Тук бяха всички. Ерик и Рианон, Дария, Брайън, Брайс, Мергуин, Брена, приближени на Ерик англичани и норвежци. Мелизанда пак трябваше да дели чашата си с Конар. Тя му се усмихна студено и я пресуши наведнъж.

Той й позволи да го направи няколко пъти. Мелизанда разговаряше разгорещено с Брайс за коне. Описа му с какво нетърпение очаква да яхне Воин, големият кафяв жребец на баща си.

— Сигурно е остарял, но Филип и Гастон се грижат добре за него. Надявам се да ме помни.

— Едва ли — предупреди я Брайс. — Когато те е видял за последен път, ти си била момиченце. Внимавай, когато го яхаш за първи път.

— Надали ще имаш нужда от кон — внезапно се намеси Конар и тя се обърна учудена към него.

Нима й казва, че няма да язди коня на баща си в собствените си земи?

— Воин е боен кон. Ти няма повече да воюваш.

— Нима си участвала в битки? — възкликна Брайс. По лицето му се четеше възхищение и Мелизанда потръпна.

— Убиха баща ми и хората ни бягаха уплашени. Трябваше да ги поведа…

— Колко си била смела! — извика Дария.

— Беше прекрасна — намеси се отново Конар. — Нима никога не съм ви разказвал как се запознах с Мелизанда? Тя беше пленена от човека, който уби баща й.

— Но, Конар, понякога човек няма избор — защити я Рианон. Внезапно настъпи тишина и Мелизанда се изчерви. Чувстваше как всички я гледат.

— Жена ми е чудесен стрелец — весело се намеси Ерик. — Дори веднъж ме улучи със стрелата си.

— Моля те, не давай опасни идеи на Мелизанда — подхвърли Конар.

Всички се засмяха. Но Брайс продължи ентусиазиран:

— Мелизанда е най-добра с меча. Виждал ли си я как го върти, Конар?

— Все още не, братко, но ти вярвам.

— Тя тренираше почти всеки ден — продължи Брайс.

— И сега ли?

Пръстите на Мелизанда стиснаха чашата и тя се вторачи в нея. Чувстваше погледа му и усети как той се приближи към нея.

— Нима искаш отново да се биеш, скъпа?

— Винаги съм се надявала да живеем в мир — измъкна се умело тя от клопката.

— И защо тогава толкова се стараеш да си добър воин? — попита Конар.

Тя мило му се усмихна. Виното й помогна да се преструва.

— Надявам се да те промуша в съня ти, милорд — пошегува се тя с любезна усмивка.

Отново всички се засмяха, но Мелизанда чувстваше студенината в усмивката на Конар и леда в очите му. Отново отпи от виното.

Конар взе чашата от ръката й и попита тихо:

— Нима се нуждаеш от още смелост?

Тя поклати отрицателно глава и вирна брадичка.

— Не, милорд. Тази вечер ще поискам нещо от теб.

— Сега ли? — попита той.

— Да.

— И какво ще е то?

— Ти получи всичко, което пожела. Но трябва да ми дадеш нещо в замяна.

— Досега разбрах, че единственото ти желание е да ме промушиш с меча си. Какво ще поискаш още?

Мелизанда се опита отново да вземе чашата, но той я държеше здраво.

— Ако ще се пазарим, мила, по-добре е да си трезва и да забавиш темпото.

— Искаш да се пазарим?!

— Първо трябва да помисля! — отвърна й той. — Кажи какво искаш.

— Не тук, не сега! Снаха ти организира такова сърдечно изпращане. Същата, която е толкова добър стрелец…

— Да, но стана и добра съпруга.

— А може би брат ти е разбрал урока и е станал по-мил с нея.

— Може би… — Конар се забавляваше. Очите му се присвиха. — Но може би не!

Внезапно той бутна назад стола си и стана, хващайки ръката й. Тя го погледна изненадана, но той я повлече към вратата.

— Конар… — започна тя.

Той вече обясняваше на снаха си:

— Рианон, както винаги ти си чудесна домакиня. Благодарим ти за сърдечното изпращане, но трябва да ни извиниш — утре потегляме в зори и трябва да станем рано. Време е да лягаме.

Рианон се изправи, а след нея и Ерик.

— Разбира се — каза бързо Рианон, — трябва да си лягате.

— Наистина — съгласи се и Ерик, гледайки ги учудено, леко прехапал устни. Рианон го прегърна и това му достави удоволствие. Той сложи ръце на раменете й. — И аз мислех да си легна рано.

— Ние ще ви изпратим в зори — увери ги Рианон. — Трябва да ви пожелаем попътен вятър.

Сбогуваха се и Конар изведе Мелизанда от залата, здраво държейки я за лакътя. Преди тя да успее да се обади, вече бяха горе.

— Но какво правиш! Не успях дори да опитам вкусните гозби.

— Извинявай, скъпа — каза той, ала в тона му нямаше и капка съжаление, — но ти си причината за внезапното ми решение.

— Аз…

— Ти ме предизвика и хвърли въдицата. И аз захапах стръвта.

— Не зная какво…

— Знаеш много добре.

— Наистина не разбирам за какво говориш! Ти си невероятно груб и невъзпитан, както всеки… — избухна тя.

— Искаш да кажеш викинг? — завърши Конар. Стигнаха пред стаята й. Нейната стая! Там, където тя спеше, преди той да пристигне.

Мелизанда го изпревари и блъсна вратата в лицето му с все сила.

Но не успя да я затвори.

Той нахълта вътре и блъсна с все сила вратата. Мелизанда подскочи от трясъка.

— Изплюй камъчето, Мелизанда. С какво искаш да ме изнудваш? — заповяда Конар. Гласът му беше студен. Стоеше със скръстени на гърдите ръце. Наблюдаваше я, облегнат на затворената врата.

Мелизанда разбра, че с него трябва да се държи решително, както постъпваше и той с нея. Заговори тихо и овладяно:

— Ти никога нямаше да дойдеш при мен, Конар, ако не ти трябвах.

Той се намръщи.

— За какво говориш?

— Ти се ожени за жена, която не обичаш.

Конар махна нетърпеливо с ръка.

— Разбира се, аз съм просто викинг! Лош, защото се ожених за тебе, не по-малко лош, задето те оставих на мира толкова години.

Мелизанда се направи, че не го е чула и продължи:

— Сега аз съм ти нужна. Ти си се срещнал с граф Одо и той те е предупредил, че трябва да укрепиш брака си, за да получиш признание от бароните. Затова дойде — защото ти трябвам, за да повторя брачната клетва отново.

— Така… — промърмори той. — И искаш да се пазарим по този въпрос ли?

— Аз не съм вече дете, Конар. Ти не можеш да ме накараш насила да потвърдя брачната клетва, нито пък Регвалд има такова влияние върху мен. Няма да закрепиш положението си, ако влезем в църквата и аз се отрека от думите си.

— Това ли измисли като похлупак на всичко?

— Искам да се разберем предварително — каза направо тя.

Конар пристъпи към камината. Нощта беше влажна и студена. Дървата догаряха. Загледа се в пламъците, обърна се и се приближи към гърба й. Повдигна кичур коса от рамото й и го загледа. Мелизанда се разтрепери. Топлият му дъх докосна рамото й, шията и ухото й. Той дори не я допираше с устни. Шеметната вълна на желанието се надигаше у нея.

— Права си. Има за какво да се пазариш. И какво искаш?

Тя се обърна, неспособна повече да издържа близостта му, този допир, който я караше да потръпва от страст. Погледна го в лицето, но не можа да се отдръпне. Той все още държеше кичура коса в ръката си.

— Свобода — каза тя тихо.

Конар повдигна вежди.

— Ако потвърдиш брачната си клетва пред тълпа от хора, това не те освобождава от нея. Сега разбирам, че единственото, което желаеш, е да се освободиш от мен.

Мелизанда заговори бързо и нервно, против волята си, внезапно объркана:

— Искам свободата да остана сама. Утре ще отплавам с теб, за да се прибера у дома.

— Но е вярно, че и тук имаш приятели! — напомни й той.

— Всички знаят, че очаквах с нетърпение да се върна вкъщи.

— Продължавай.

Устата й отново пресъхна. Конар беше все още твърде близо до нея и това я вълнуваше. Бедрото му почти допираше нейното, продължаваше да гали косата й.

Мелизанда се опита да издърпа черния кичур, но пръстите му го стиснаха още по-здраво.

— Продължавай — подкани я той и в гласа му прозвуча заплаха.

Тя отново облиза устни, опитвайки се да бъде твърда, и внезапно избухна, когато най-малко го искаше.

— Глух ли си? — извика тя. — Ще се върна с теб, ще повторя клетвата си пред всички, но искам да ме оставиш сама. Искам да спя сама. Стаята на баща ми ще е моя. Ти ще се изнесеш оттам веднъж завинаги.

Той мълчеше. Измина цяла вечност. Мелизанда чакаше, останала без дъх. Сърцето й щеше да изскочи. Задушаваше се под изгарящия син пламък на очите му, чиято сила и страст не можеше да издържи.

Той повдигна цялата й коса и здраво я дръпна. Гласът му беше и дрезгав, и мек. Без гняв.

— Казах ти, че никога няма да те пусна да си отидеш.

— Аз и не искам това от теб! — Тя отново се опита да измъкне косата си от ръцете му, но пръстите му се свиха в юмрук. — Боли ме!

Той леко поклати глава.

— Ти сама се нараняваш. Стой мирно и няма да те боли.

Тя спря да се дърпа, гледайки го в очите. Разбираше, че той искаше да й каже нещо за съвместния им живот. Ако му се подчинеше, тя нямаше да страда. Ако отново го предизвика, щеше да е безмилостен.

— Да, аз съм слаба. Къде мога да се меря с теб! — извика тя. — Не мога да ти дърпам косата, да те подхвърлям както си искам! Но мога да предизвикам голяма бъркотия в Руан и кълна се, ще е безполезно да…

— Е, стигнахме и до заплахите!

— Ти си този, който ме заплашва от години.

— Мислех, че ще се пазарим.

Мелизанда продължи отчаяно:

— Наречи го както искаш и на какъвто език искаш! Мога да бъда най-щедрата наследница, мога да ти дам…

— Нищо не можеш да ми дадеш, Мелизанда. Спечелих правата си върху земята ти не чрез женитба, а защото пристигнах, когато баща ти ме повика, избавих те от убиеца и победих враговете ти.

— Наречи го както искаш! — викаше тя. — Сега си тук само защото Одо те е предупредил, че аз ти трябвам.

Внезапно Конар пусна косата й и се върна при огъня, протегна ръце и дългите му пръсти застинаха над пламъка. Искаше й се да е извоювала поне малка победа.

Той се обърна с язвителна усмивка. Очите му горяха.

— Ще повторя думите ти, за да съм сигурен, че не греша.

— Много добре знаеш какво казах…

— Глухите викинги понякога се нуждаят от повторение — подигра й се той.

Той отново тръгна към нея, ръцете му бяха отзад, крачеше леко и унило.

— Ти обещаваш в Руан да ми се закълнеш във вечна любов и подчинение при условие, че те оставя сама. Ако те разбирам правилно, сега трябва да напусна тази стая, утре да отплаваме, да изнеса вещите си от стаята на баща ти и ти да живееш там сама в смирение и непорочност.

Мелизанда не отговори, но не хареса тона му.

— Така ли да те разбирам, Мелизанда?

Гневът й отново избухна, може би защото той я караше да се чувства притеснена.

— Да, така е. Явно наистина си глух.

В мига, в който произнесе предизвикателните думи, Мелизанда вече съжаляваше.

Конар отново замълча. След това протегна ръце и я привлече към себе си, до гърдите си. Тя отметна назад глава и срещна очите му.

— Не — отсече той остро.

— Ще направя живота ти в Руан малък ад — извика тя, дърпайки се от прегръдката му.

— В Руан прави каквото щеш, Мелизанда.

— Проклет да си, проклет да си! — викаше тя и се опитваше да го ритне. — Нарочно непрекъснато ме предизвикваш…

— Напротив, това е твоята тактика. — За да не го ритне, Конар я вдигна във въздуха и тя се хвана за врата му, за да не падне.

— Пусни ме! — отчаяно викаше Мелизанда.

Той я послуша и я хвърли на леглото. Беше готова да скочи, ала Конар се обърна и отиде до огъня, протегна дългите си пръсти, като че ли не можеше да ги стопли. Дълго мълча и когато накрая се обърна с уморена въздишка, дойде отново при нея. Тя се надигна, но той седна кротко на ръба на леглото.

— Ти не можеш да промениш нищо, Мелизанда — заговори накрая Конар. — Повторната клетва в Руан ще бъде само едно представление. Ти си моя жена и аз никога няма да се отрека от това.

— Но ти искаш…

Той сложи пръст на устните й.

— И преди ти казах, Мелизанда, обичам те.

Погали с пръсти устните й.

— Как посмя да ме използваш по такъв начин!

— Безразсъдство! Дързост може би.

— Безскрупулност! — извика тя.

Той се усмихна и погали бузата й. Миглите й се сведоха, тя отклони поглед и той спря да я гали. Мелизанда погледна към вратата. Повече от всичко на света й се искаше да избяга. Преди малко беше толкова сигурна в победата си.

— Свобода… — промърмори той.

Погледите им се срещнаха и сякаш изхвръкнаха искри.

— Ами ако избягам? — попита тя.

— Ако избягаш, ще се наложи да те хвана, да те довлека обратно за косата, да те насиля — подразни я той.

— А ако не избягам? — попита тя, сама учудена от вълнението си.

— Е, тогава… — Внезапно тя усети пръстите му да мачкат меката й памучна рокля. Опита се да хване ръката му, но той я бе разтворил. Долната й риза беше почти прозрачна и гърдите й бяха оголени. Той ги погледна и след това отново потърси очите й.

— Защо не легнеш и не се отпуснеш. Ще се опитам да те съблазня — предложи й той.

— Това е още по-лошо! — отказа тя.

— Не, мила, не. Много по-добре! — увери я Конар. Устните му потърсиха нейните, тежестта му я притисна към възглавницата. Езикът му успя да проникне през стиснатите й устни навътре, галещ, възбуждащ.

— Отпусни се — помоли я той.

— По-добре да избягам.

— По-добре е да останеш.

Започна да целува гърдите й, езикът му обходи зърната й, докато те се втвърдиха и след това ги засмука. Тя простена и зарови пръсти в косата му. Устните му се вдигнаха най-накрая от гърдите й и той отново я помоли:

— Отпусни се…

Ръката му се промуши под полите и разголи краката й. Пръстите му галеха бедрата й. Той я гледаше в очите и чакаше. Дланта му се спря на черния триъгълник между бедрата. Тя затвори очи, преглъщайки с усилие.

— Не…

— Отпусни се — беше единственият отговор.

Мелизанда се опита да отвори уста, но не успя. Допирът му беше изгарящ и интимен. Той разделяше и търсеше, откриваше най-чувствителните точки и си играеше с тях.

Тя замръзна, втренчена в него, без да може да поеме дъх.

Заглуши протеста й с целувка — галеща и търсеща, дълбока и бавна. Той знаеше къде да я докосне, как да я гали и възбуди.

Мелизанда вече тръпнеше от желание и се стресна, когато внезапно я пусна. Тогава осъзна две неща.

С всяко докосване тя се нуждаеше от още, тялото й го търсеше, плътта й жадуваше за целувки, прегръдки и допир. Съпругът й можеше да се съблече със светкавична бързина.

Върна се при нея и бързо я освободи от дрехите й.

— Искам да ми помогнеш! — прошепна той.

Тя поклати отрицателно глава и виолетовите й очи го стрелнаха.

— Не можеш да очакваш да ти помогна, когато ме насилваш — обясни му тя.

— Съблазнявам — поправи я Конар.

— Ти ми заповяда да лежа, без да мърдам.

— Така е — съгласи се той. Той не се опита да я съблече, а просто разкъса останалите й дрехи. След това притисна голото си тяло към нея. Бедрата й се разтвориха. След миг той потъваше дълбоко в нея, а пръстите й се впиха в раменете му от удоволствие.

Тя още веднъж почувства изгарящата страст на проникването му. Конар започна да се движи в нея. Дъхът му се учести и той се надигна. Отрони вопъл на удоволствие, след това отново захапа гърдите й, смучейки ги, движейки се все по-бързо и по-бурно. Обхвана я буря от неизпитани досега чувства.

След часове тя лежеше уморена, задоволена и ужасена от пълното си отдаване.

Нима беше толкова слаба?

Той я бе прегърнал покровителствено, краката му обвиваха нейните и ръката му лежеше на рамото й. Главата му беше над нейната и брадичката му докосваше косата й. Внезапно пръстите му я потърсиха и той се размърда. Ухаеше чудесно, дишането му бе дълбоко и равномерно. Мелизанда никога не се беше чувствала толкова добре… Тъй защитена и сигурна.

Значи да се предадеш не било чак толкова страшно.

Конар също не спеше, защото устните му внезапно докоснаха гърба й. Разроши й косата, при което тръпка на удоволствие премина по цялото й тяло. Ръката му продължи да я гали навсякъде. Тя спря да диша и той отново я прегърна. Мелизанда го потърси с жадни устни и почувства огъня на неговите.

Той отново бавно я възбуди, на което тя отговаряше със страстни стонове, викове на възторг и движение на тялото си. Сляха се с безкрайна наслада и Мелизанда отново достигна върха. После всичко започна отново. Но утрото дойде бързо и Мелизанда веднага забеляза промяната.

Спеше сладко в топлите му обятия, когато се стресна от плясване по крака си. Той извика в ухото й:

— Бързо ставай, скъпа! Тръгваме след час!

Какво правеше той? Тя беше уморена. И то заради него. Можеше поне да я остави да се наспи.

Промърмори нещо неразбрано и се обърна на другата страна.

— Остави ме на мира!

Но той я потупа по гърба и тя отново запротестира.

— Ако ме плеснеш още веднъж, ще дойде ден, когато ще те разкъсам на парчета.

— Прави каквото искаш, любима, но сега ставай! Отплаваме. Заминаваме за Франция и няма да изпусна отлива.

Той скоро излезе вече облечен. Тя чу как се мие. Бързо се разсъни и стана. Най-накрая се прибираше у дома. Тя гореше от нетърпение. Продала се беше на дявола, само и само да се върне вкъщи.