Хедър Греъм
Господаря на вълците (22)

Глава двадесет и първа

Всички се отдръпнаха и направиха кръг около двамата мъже.

Жофроа веднага се хвърли с изваден меч. Конар леко се отдръпна и противникът му полетя към земята. Бързо стана и изгледа наобиколилите го воини.

— Я да видим, кой от вас е най-силен. Орик! — извика той на един от датчаните. — Нека той се бие с Конар. Ако победи, получава всичко — Конар, жената и цялата земя.

Мелизанда погледна към онзи, когото нарекоха Орик. Той беше висок колкото Конар, но по-тежък. Изпита неизразим страх за живота на съпруга си. Не, помоли се тя, нека да не е Орик.

За нейно учудване викингът поклати отрицателно русата си глава.

— Жофроа, ти трябва да победиш Конар. Така е справедливо. Бий се с него.

— Нали ти плащам, мошенико! — Жофроа започна да обикаля в кръг, опитвайки се да се измъкне от пряк двубой с врага си.

— Плащаш ми да се бия. Не да те замествам в двубой срещу мъж като Норвежкия вълк.

— Той е виновен за смъртта на събратята ти.

— Конар дойде да освободи жена си, която ти отвлече. Ти трябва да се биеш с него.

Жофроа се огледа. Мелизанда видя как скришом извади нож от лакътя си.

— Конар! — извика Мелизанда. — Той има нож!

Точно навреме! Вероломният Жофроа светкавично се извърна да метне оръжието право в очите на Конар.

Той обаче успя да се наведе и ножът прелетя над главата му. Конар изгледа врага си и вдигна меча.

— Ела, куче! — извика Жофроа, разярен от неуспеха. Неговият меч бе готов и той се хвърли напред. Беше добър фехтувач.

Но не можеше да се равнява с Конар. Мелизанда си спомни как се бе дуелирала с мъжа си. Той я бе държал през цялото време на разстояние.

Сега използваше същата тактика. Майсторски парира първия удар и нападна. Двете остриета се сблъскаха с яростен звън и проблеснаха на лунната светлина.

Кръгът се разшири. Конар скочи зад едно дърво и в бързината Жофроа се удари в дънера.

Силите на Конар отслабват, помисли Мелизанда.

— Моля те… — шепнеше тя към небето, молейки се на всички богове — и християнски, и викингски.

О, боговете на битките, както винаги го покровителстваха — великият Один, могъщия Тор. Конар замахна силно и мечът на Жофроа отлетя встрани.

Викингът опря острието си до гърлото на врага.

— Убий го! — изкрещяха мъжете.

Викаха датчаните. Съюзниците на Жофроа.

Те бяха безмилостни, когато водачът им се покажеше слаб.

Конар притисна острието към гърлото на Жофроа.

— Ако само още веднъж погледнеш Мелизанда, Жофроа Сюр ле Мон, ще те намуша като глиган на шиш, ще те режа парче по парче и ще те хвърля на лешоядите.

Конар се отдръпна, после се огледа наоколо. Видя коня на баща си с Мелизанда отпред на седлото и се насочи към тях.

Мелизанда срещна очите му. Тези невероятно сини очи. Извика радостно и заплака.

Но изведнъж забеляза как Жофроа се размърда и посегна към ботуша си.

Там той криеше последната си надежда — още един нож. След миг го държеше в ръце.

И отново Мелизанда замря от ужас.

— Не! — извика тя. Не сега, не след всичко, което се случи. — Конар, той има друг нож!

Мъжът й се обърна и мигновено извади своя нож. Хвърли го по-бързо от противника. Острието на Жофроа прелетя на два пръста от рамото му. Конар улучи безпогрешно целта. Ножът се заби с пълна сила право в сърцето на Жофроа. Очите му се изцъклиха и той падна на една страна. Преди да докосне земята беше мъртъв. Остана да лежи с отворени очи, вперени право в Конар.

Конар отново се обърна към жена си. Всичко беше свършило. Датчаните щяха да се върнат в лагера си без Жофроа. Някои щяха да продължат с разбойничествата си наоколо. Другите щяха да отплават към вкъщи.

Но за тази вечер битката бе приключила. Дори Одо беше доволен от свършената работа.

Крайно време беше Конар да се прибере вкъщи. Той бавно се приближи към редицата конници и прегърна поред братята си. Нямаше го само Лейт. Бяха го оставили да пази дома им. Ерик беше напуснал Есекс.

Конар се приближи към Мергуин и поклати учудено глава.

— И ти ли си дошъл да се биеш? — пошегува се той, знаейки че старият човек не обича войната.

Мергуин се засмя.

— Толкова години предсказвам бъдещето на семейството ти — на теб, на братята и сестрите ти. Хвърлям руни и предвиждам велики събития. Спомни си как преди години предсказах съдбата ти — каза той и въздъхна тежко. — Сега само й помагам.

Конар се усмихна.

Най-после се приближи до баща си. Мелизанда все още беше пред него на коня.

— Мисля, че премеждията свършиха — обади се Олаф. — Ти победи.

Конар кимна.

Граф Одо се приближи зад тях:

— Трудностите едва сега започват. Датчаните навлизат в страната по реките и се отправят към Париж, Руан, Шартр. Войната продължава.

— Да — съгласи се тихо Конар. — Войната продължава. — За него. Ерик щеше да се върне в Есекс, баща му, Конан, Брайън и Брайс се връщаха в Ейре. Там ги чакаха нови премеждия. За мира трябваше да се воюва.

— Но за тази вечер стига толкова кръв.

— Благодаря ти! — обърна се Конар към баща си. Почувства как Мелизанда го гледа и видя сълзите й. Нима наистина го обичаше? Тази вечер на два пъти спаси живота му — нейните викове го предпазиха от коварството на Жофроа. Тя изглеждаше прекрасно така, седнала пред баща му. Бузите й бяха в кал, мантията й беше разкъсана. Косата й падаше като черен плащ. Огромните й виолетови очи го омайваха.

— Мисля, че този товар е твой — пошегува се Олаф.

— Да, мой е — потвърди Конар.

Пристъпи напред, протегна ръце и я взе в прегръдките си. Внимателно остави Мелизанда на земята.

— Ама какъв съпруг си само! — продължи Олаф. — Да обличаш жена си в дрипи!

Конар се усмихна леко.

— Не, милорд, кълна се, за нея избирам най-доброто.

— Ще видим — завърши Олаф. — Ей го там Тор. Надявам се да ни заведеш в дома си. Пътуването беше дълго, нощта изморителна и ние очакваме поне малко гостоприемство от твоя страна.

— Да, татко! — съгласи се Конар.

Ерик се усмихна и доведе Тор. Конар мълчаливо загърна Мелизанда в мантията, качи я на жребеца си и скочи зад нея.

Датчаните ги наблюдаваха как се отдалечават.

Мелизанда затвори очи и се облегна на гърдите на съпруга си. Сърцето й продължаваше лудешки да тупка. Чувстваше се на предела на силите си.

И същевременно толкова щастлива…

Отиваха си у дома. Двамата с Конар.

Пътят до крепостта беше дълъг, но това не й направи впечатление. Би яздила така вечно — в топлите му прегръдки, заслушана в ритъма на сърцето му. Да усеща топлината на ръцете му около себе си. Чувстваше се защитена.

— Значи ще ме обличаш разкошно — прошепна му тя както яздеха.

— Разбира се!

— Но, милорд, ти развали всичките ми дрехи.

Той леко докосна ухото й с устни.

— Обещавам да поканя в замъка най-добрите шивачки.

Мелизанда се облегна отново на гърдите му и се усмихна.

Яздеха мълчаливо. Ето я и крепостта.

Мелизанда се учуди, че Иърин и Дария ги чакат, пристигнали чак от Дъблин.

Навсякъде цареше бъркотия. Залата беше пълна с народ. Всички искаха да знаят какво се е случило. След малко Иърин им напомни, че Мелизанда е преживяла тежка нощ, а вече се съмва. Нуждаеше се от топла баня и сладко вино.

И от дрехи.

Младата жена се качи в стаята си заедно с Иърин. Мари я очакваше, прегърна я силно и като се увери, че господарката й е невредима, излезе. Иърин остана, за да стопли виното и да помогне на Мелизанда да се изкъпе.

Чудесно беше да лежи в топлата вода и да отпива по глътка вино. Тревогите от изминалата нощ отстъпиха място на отпускането. Мелизанда изми и последните следи от плена на Жофроа.

Той никога повече няма да я безпокои. Иърин се изправи и отиде до сандъка с дрехи. Най-отгоре лежеше позлатената ризница.

Кралицата я повдигна и я разтла на леглото.

— Преди години имах подобна ризница… — припомни си тя. Вдигна глава и погледна Мелизанда. Усмихна се. — Все още я пазя.

— Ти? — попита Мелизанда.

Иърин кимна и повдигна бойните одежди, сгъна ги и ги прибра в сандъка.

— Подарък ли ти бяха? — попита Мелизанда.

Иърин поклати отрицателно глава.

— Твърдо бях решила да се бия с викингите, а с ризницата никой не можеше да ме разпознае.

Мелизанда се сви и прегърна коленете си. Погледна с възхищение майката на съпруга си.

— Ти си се била с викингите?

— Бих се срещу Олаф.

Мелизанда онемя. Иърин я заобиколи и започна да мие косата й. Мелизанда се обърна да я погледне, но Иърин й нареди да стои мирно със същия глас, с който я посрещна преди години в дома си. Тогава Мелизанда беше дете.

— И какво стана… тогава?

— Тогава ме омъжиха за него.

— Но…

— Какво се чудиш?

— Ти си щастлива! — възкликна Мелизанда.

Иърин натисна главата й във водата, за да я изплакне. Когато отново пое въздух, Мелизанда я изгледа учудена. Иърин кимна и лека усмивка потрепна в ъгъла на устните й.

— Пожелавам ти да имаш същия изпълнен с радост и любов живот, какъвто имам аз. Разбира се, не може без проблеми. И двамата сме своенравни и упорити. Дори и днес. Колкото до синовете ми… Но сега ще цитирам Мергуин: вълците са диви животни. Те преследват мечтите си. Но често…

— … се обвързват за цял живот — завърши Мелизанда. — Верни са до гроб. Живеят заедно и се грижат един за друг. — Тя погледна Иърин и свекърва й се засмя. Покри главата на Мелизанда с мека кърпа и започна да бърше косата й. Мелизанда почувства нежна целувка по бузата.

— Радвам се, че си съпруга на едно от моите вълчета, Мелизанда. Ръмженето му невинаги е приятно, но помисли за душата му.

Иърин я остави. Мелизанда излезе от ваната и се изтри цялата. На леглото намери нощницата си и седна пред огъня да си среши косата. След малко вратата се отвори и Конар влезе в стаята.

Той спря и се вгледа в Мелизанда. С гребена в ръка тя зачака. Конар прекоси стаята и сложи ръце на раменете й.

— Продължавай, скъпа, искам да те погледам.

Тя се опита да продължи, но откри, че ръката й трепери, а не искаше той да го забележи. Конар беше без шлем и ризница, само по риза и панталон.

— Конар — прошепна тя нежно.

— Да?

Тя почувства, че в очите й отново напират сълзи.

— Съжалявам, че се върнах тук, не го направих, за да те нараня. Мислех, че поне един от нас трябва да е в крепостта. Датчаните налитаха непрекъснато.

Той коленичи пред нея и сложи ръцете й в скута си.

— Мелизанда…

— Сгреших.

— Да. Сгреши, но и аз сгреших. Бях бесен и се държах като диво куче. Когато открих, че са те отвлекли, разбрах какво е страх. Бих разкъсал Жофроа и с голи ръце само при мисълта, че може да те докосне.

Тя поклати глава с влажни очи.

— Толкова се страхувах, че няма да ме потърсиш. Чудех се дали ще се сетиш, че съм отвлечена.

— Не, мила, не се съмнявах в теб.

Той взе гребена и се изправи зад нея. Пое голям кичур коса и започна да я реши.

— Ирландците изоставят жените си, ако решат — напомни му тя.

— О, да смятам ли, че признаваш ирландското в мен?

— Съвсем малко.

Той изръмжа недоволно. Мелизанда усещаше нежните му ръце.

— Конар, твоето семейство е прекрасно — каза искрено тя. — Как всички заедно ни се притекоха на помощ!

— Така е.

— Баща ти е невероятен. — Тя се обърна и го погледна в очите.

— Да.

— И майка ти също.

— Разбира се.

И двамата замълчаха. Прашенето на огъня и движенията на гребена в косата й унасяха Мелизанда.

— Одо иска да потеглиш утре с него — каза уморено тя. — Тази вечер спечелихме, Конар, но ти не знаеш какво ни чака. Датчаните се насочват към Париж. Нахлуват по реките и островите. Изложени сме на постоянни опасности.

— Да, знам.

— Не искам да отиваш с Одо.

— Трябва — напомни й той.

— Тогава аз също…

— Поне веднъж искам да си просто послушна жена — заяви Конар.

Сърцето й подскочи.

— Отново искаш да ме отпратиш…

— Ако успеем да укрепим стените и приготвим добре крепостта за отбрана, не вярвам датчаните да ни нападнат след смъртта на Жофроа. Искам синът ми да се роди тук.

Мелизанда се почувства щастлива. Пръстите й отново затрепериха. Тя ги скри в скута си. Вдигна очи към него:

— Какво има? Нима вече мислиш за предстоящите битки?

— Не, мила — отговори той тихо. — Мисля за тази чудна черна коса. Искам да я галя и да я почувствам върху себе си…

Сърцето й отново подскочи. Конар коленичи пред нея.

— Искам да те имам! — В гласа му звучеше молба. Невероятно сините очи я пронизаха.

— Нима молиш? — прошепна тя.

Той се усмихна широко и нежно.

— Рядко се отказвам от викингските си навици, но този път те моля. — Гласът му стана дрезгав от вълнение. — Нощта беше трудна и за двамата. Майка ми толкова се притесняваше да не си наранена, че дори не ме попита дали аз съм ранен. — Той въздъхна. — Светът невинаги е справедлив.

Мелизанда се засмя. Изправи се и му помогна да стане.

— Изкъпана и благоуханна — прошепна нежно и го целуна. С едно движение отмахна нощницата от себе си и я остави да падне в краката й.

— Очарователна си.

— Ризата ти, мили. Свали си ризата.

— О! — Той я изхлузи през глава и я хвърли върху нощницата й.

— И останалото.

— Ваш покорен слуга.

След миг той беше гол. В отблясъците на огъня се виждаха изпъкналите му мускули. Мелизанда го огледа целия и отново повдигна очи.

Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Той я наблюдаваше с интерес.

— И сега?

Тя се приближи. Конар се опита да я прегърне, но Мелизанда избегна ръцете му. Застана зад него и постави длани на гърба му. Обходи с устни старите рани.

— Изкъпана и благоуханна — повтори тя. Повдигна се на пръсти, целуна шията му, ухапа го по ухото. — Готова и очакваща…

Тя погали стегнатите мускули. Притисна гърдите си към гърба му и се потърка у него.

— Възбудена… очакваща, тръпнеща…

Той намери устните й, езикът му се стрелна — търсещ, страстен, покоряващ. Мелизанда се озова в ръцете му, отмаляла от желание. Срещна очите му. Той я отнесе в леглото. Двамата не откъсваха очи един от друг.

— Искам те! — прошепна тя. — Вземи ме…

Той я накара да замълчи със страстна целувка. Повдигна ръцете й над главата. Започна да я гали. Дланта му се спусна към черния триъгълник, пръстите му се прокраднаха навътре. Мелизанда изстена, потръпна и извика името му.

Той отново затвори устата й с целувка. Изправи се над нея.

— Никой смъртен, ирландец или викинг, не е имал такава жена! — увери я той страстно.

Очите й се разшириха от удоволствие. Тя отговори на присмехулната му усмивка.

Внезапно смехът й секна, тя замря. Той беше навлязъл в нея. Много дълбоко. Тя изстена и страстно потръпна. Конар започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Ръцете й го обгърнаха и тя се понесе във вихъра на страстта. Устните му галеха гърдите й.

Тя достигна върха, разтърсващ и прекрасен. Вкопчи се в Конар и го захапа за рамото. В това време и той се освободи, държейки я здраво. В този момент двамата бяха едно.

Конар се отпусна до нея. След миг Мелизанда усети отново нежния допир на пръстите му по ръката си.

— Би ли повторила? — прошепна той. — Страст, желание. И всичко това го казва жената, която до вчера ме проклинаше.

— Не предизвиквай съдбата, викинг — предупреди го тя с любов.

— Нима отново съм с вещица?

Тя се изтърколи и се повдигна на ръце, за да може да го гледа в очите.

— Наистина, Конар, съжалявам за много неща.

Ръцете му отново я потърсиха.

— Не съжалявай за нищо. Повярвай ми, Мелизанда, нямаше да те обичам толкова, ако беше друга.

Тя пое дъх, притвори очи, но отново го погледна.

— Ти ме обичаш, нали?

— Само слепец не би го видял.

— Не, скъпи. Ти заблуди всички — и мъже, и жени.

— Така ли мислиш? — Конар се разсмя и сложи ръце под главата си.

— Вярно е.

— Никога не си ме питала дали те обичам. Нали знаеш, че обичам да повтарям хубави неща. — Той се надигна и я прегърна. — Обичам те, Мелизанда. Много силно. Мислех, че ако те загубя, ще умра, независимо дали ще отида в рая или при Валхала. Не съм сигурен кога започна всичко, но ти беше толкова дива, независима и враждебна. Винаги съм се възхищавал на смелостта ти, на този твой неустрашим дух. Толкова пъти си ме предизвиквала, но плени сърцето ми. Обичам те. Чуваш ли?

— О, чувам. — Тя докосна бузата му.

— А ти, скъпа?

— Обичам те — прошепна тя.

— Нищо чудно. След такова признание.

Мелизанда се усмихна. Притисна се към него и потърси устните му.

— Обичам те… — Тя пое дъх. — Желая те, луда съм по теб.

— Да, мила — прегърна я Конар.

Слънцето изгряваше, но те продължаваха да повтарят нежните слова. Нямаше значение дали е ден или е нощ, защото бяха заедно.

И се обичаха.