Хедър Греъм
Господаря на вълците (10)

Глава девета

Лятото на 884 г.

На път за Есекс

Конар беше застанал с лице към вятъра. Обърна се, когато чу брат си да вика:

— Бряг на хоризонта!

Брайън беше тъмнокос и зеленоок младеж. По време на пътуването бе загорял от слънцето и това му отиваше. Пътуването на изток беше приятно и непрекъснато имаха попътен вятър.

Пред тях вече се виждаше английският бряг. Кралят на Англия, Алфред от Есекс, и брат им Ерик се бяха съюзили и заедно бяха победили датчаните. Сега и двамата се радваха на относителен мир.

Конар очакваше с нетърпение срещата с близките си, но постъпката на Мелизанда го беше вбесила. Въпреки че беше получила известие за пристигането му, тя, вместо да го чака в Дъблин, беше заминала на гости на Ерик.

Конар едва сдържаше гнева си. Никой не можеше да го ядоса така, както Мелизанда. От последната им среща бяха минали години.

Когато я видя за първи път и се ожениха, той наистина искаше да я остави да порасне, но никога не беше и помислял, че раздялата ще е толкова дълга. Мелизанда беше успяла да стои далече от него почти през цялото време.

Не можеше да предположи, че тя ще подчини собственото му семейство на волята си.

Той се прибра в Ейре скоро след като тя замина.

Предполагаше, че детинското й държание ще му създава неприятности. Вярваше, че леля му Биди, с нейния решителен характер и дълбока набожност, ще намери начин да се справи с девойката.

Но когато пристигна в Дъблин откри, че Мелизанда коренно бе променила поведението си. Тя беше очаровала всички, а Биди се възхищаваше от любознателността и острия й ум и я бе завела на дълго пътешествие в околността. Придружаваха ги брат му Конан с жена си Марина и охрана от подбрани воини.

Нямаше от какво да се опасява. Майка му го увери, че Биди е очарована от девойката.

— Тя е много умна! — каза Иърин.

Наистина Мелизанда притежаваше дяволски ум, помисли си Конар, но запази мълчание, тъй като усети, че майка му е доволна. Те седяха край голямата маса в залата за гости в Дъблин и майка му го беше прегърната през раменете.

— Радвах се, че Мелизанда е при нас и в същото време ми беше мъчно, че е далече от родината си. Разкажи ми за Франция. Тя толкова страдаше за дома си. Там трябва да е чудно хубаво.

Конар с облекчение помисли, че далеч от него, Мелизанда е в добри ръце. Цялата нощ разказва за своите премеждия на баща си. Кралят го слушаше с интерес.

— Погрижих се да се подсилят някои участъци от крепостта, да се поправят тук-там стените и една от кулите. Оставих и част от моите хора да усилят защитата. Крепостта е добра. Манон е знаел как да строи и какво да вземе от предшествениците си. Научил е много полезни тайни от останките на римската крепост наблизо и умело ги е използвал.

— Но беше предаден — рече замислено Олаф и напълни отново бокала на сина си със силното вино, което той бе донесъл от Франция.

— Човекът, който го предаде, е мъртъв.

— Така е. Но този, когото ти уби, има син. Трябва да се справиш с него. Той е твой враг за цял живот.

— Прав си — замисли се Конар, — затова изпратих Мелизанда тук. Не можех да остана по-дълго във Франция, защото Нийл очакваше помощта ми, а не посмях да я оставя сама. Прекалено голямо изкушение е за враговете ми.

Баща му се наклони напред.

— Никога не смей да я оставяш сама — предупреди го той.

— Сигурно ви е създала много неприятности?

— Неприятности? — Баща му се облегна назад и се усмихна. — Та тя е един ангел.

— Мелизанда?

— Тя очарова всички тук.

— Татко, искам да те предупредя, преди да е спечелила и твоето сърце, че тя мрази всички викинги, независимо откъде са и какво възпитание имат. Дори фактът, че съм само наполовина викинг, за нея няма значение.

Едва забележима усмивка се появи на устните на Олаф.

— Конар, твоята майка също мрази викингите, но ние живеем заедно толкова години. Корабите, които напускат пристанището ни, са направени по викингски образец и носят викингски знаци. — Олаф замълча за малко и продължи: — Правилно си постъпил да я изпратиш тук, защото тя е добра плячка за много хора. Разбрах, че Жерар й е далечен роднина и сигурно женитбата между нея и сина му е невъзможна. Но в този свят придобитото трябва да се опази, ако искаш да го имаш. Дръж Мелизанда винаги до себе си. Защитавайки нея, защитаваш наследството, което тя ти носи.

— Другият изход е да я пазя на сигурно място.

— Да, може и така. — Олаф отново се замисли. — Не знам дали разбираш колко много си спечелил, като си се оженил за Мелизанда.

— Мисля, че разбирам — отговори Конар. — Татко, тя е изключително умна. Виждам, че тук се е справила добре.

— Въпреки че не се оставя да я командваш, тя е очарователна млада жена и е безценна дори и без владенията си. — Внезапно Олаф се изправи и с помощта на чашите и купите по масата направи малка карта. — Ето твоята земя, ето Ейре, а тук е Есекс, владението на Алфред. Тук пък са селищата на датчаните — Гент, Бурже. Сега си спомни как беше в миналото. По френските брегове цареше безвластие, докато Шарлеман не пое властта в свои ръце и не създаде мощно кралство. След смъртта на Луи Набожни земята беше разделена между синовете му и това даде възможност на датчаните отново да нахлуят. Да, те са викинги, признавам, но повечето са наемници и се бият за онзи, който им предложи повече пари. Случва се дори да бъдат наемани от хората, които довчера са нападали, когато има размирици в самите кралства. Сега, когато Алфред пое властта в Англия, на тях им остава само да плячкосват бреговете на Франция. Затова следващите години трябва да се грижиш добре за защитата на крепостта. И да пазиш жена си от тези, които биха поискали анулиране на брака ви, за да я омъжат отново. Предупреждавам те, че с или без прекрасните си владения, които са огромни и имат добро пристанище — твоята жена е изкушение за всеки. Грижи се за нея.

— Да, така и ще направя. Но сега тя е получила благословията ти за това пътуване в провинцията.

— Не предполагах, че имаш нещо против.

Конар вдигна ръка примирително.

— Нямам.

Наистина нямаше. Не желаеше да я вижда. Но вътрешно бе неспокоен. Искаше да избегне постоянните им дрязги и прословутото й непокорство, но усещаше, че постоянно мисли за нея.

Нямаше нужда баща му да го предупреждава за опасностите, от които трябваше да я пази. Той нямаше вече да я изпуска от очи, а сега мислеше, че с Биди е в безопасност.

Щастлив бе да се върне у дома. Непрекъснато се безпокоеше за Мелизанда, въпреки че тя беше под защитата на брат му. След смъртта на дядо му мирът бе несигурен. Чичо му Нийл го извика преди две седмици на помощ, защото враговете му бяха превзели Ълстър.

Всички ирландски крале бяха изпратили воини и нашествениците бяха прогонени. Боевете продължиха дълго, но все пак жертвите бяха малобройни — те знаеха как да се бият и много от тези, които бяха врагове на баща му в миналото, сега се сражаваха на негова страна, защото знаеха, че Олаф е велик стратег в борбата с датчаните. Олаф поддържаше Нийл от Ълстър, който беше брат на жена му и след смъртта на бащата на Иърин беше признат за Ард-Рий. Техният съюз сплоти ирландците. Настъплението срещу датчаните обаче се беше проточило твърде дълго. Баща му от време на време се прибираше вкъщи, но Конар трябваше да остане с Нийл докрай. Краткият му престой на френския бряг вече му се струваше толкова отдавнашен. Той се чувстваше владетел на земите на Мелизанда, но още не можеше да се върне там. Мелизанда беше пристигнала в Дъблин и после беше отишла на север. Нямаше от какво да се страхува. Френската крепост беше в добри ръце.

И Мелизанда бе на сигурно място. Той рядко си спомняше за нея. Беше я видял за последен път преди две години. Държанието й го удиви. Когато се прибра, тя беше в залата с майка му и се държеше тъй спокойно и естествено, че той в началото не я позна. Но когато я погледна, се учуди на себе си. Почувства, че въпреки всичко, тя му липсва.

Мелизанда се беше променила много. Вече се превръщаше в хубава млада жена. Когато я гледаше, изпитваше желание да я притежава. Тя бе все още твърде млада, но формите й изглеждаха напълно женствени. Всичко, което му бяха предсказали за нея, се превръщаше в реалност. Беше невероятно красива. Цветът на лицето й нямаше равен, снагата съблазняваше. Тъмновиолетовото на погледа й бе станал още по-наситено. Тя го гледаше постоянно право в очите и поведението й беше смирено, но личеше, че не му е простила. Все така не можеше да се примири, че той е викинг.

Спокойното й и естествено държание го забавляваше. Тя подаде и двете си бузи за целувка и в рамките на добрия тон го разпита за премеждията му. Но винаги, когато беше възможно, избягваше да се среща с него. Учудването му беше огромно, когато един ден, точно когато се бе отпуснал във ваната, тя влезе в покоите му. Държеше се на разстояние от него и изложи исканията си.

— Тук съм вече две години — заяви тя.

Той беше уморен и се чудеше защо тя го тормози точно сега. Покри се с памучната кърпа, която беше до ръката му.

— Вярно — промърмори той.

— Дойдох тук и останах, както ти искаше.

— Ти дойде, защото нямаше друг избор.

— Бях добра ученичка и безукорна гостенка. Можеш да попиташ майка си и баща си.

— Моя баща, викинга? — пошегува се той.

За негово учудване тя се приближи до ваната. Конар се почувства застрашен и вдигна кърпата от очите си, като внимателно я следеше.

— Кажи какво искаш?

— Искам да се прибера в къщи.

Той затвори очи и се облегна назад. Ето какво било. Чу шума от приближаването й. Развълнуван почувства ръцете й на гърба си, пръстите й, които го разтриваха и отпускаха мускулите му.

— Зная, че имаш задължения, които те задържат тук, но мисля, че е необходимо да се прибера скоро в къщи.

— Моля те, разтрий и врата ми — каза той.

— Моля?

— Разтрий ми врата, моля те.

Пръстите й му подействаха успокояващо. Отпусна се. Тя го правеше много добре. Помисли си, че сигурно бе масажирала така баща си.

Където и да се бе научила, докосването й го възбуждаше.

Той вече беше забелязал женствеността й. Дъхът й бе сладък. Допирът й — чувствен. Конар стисна зъби и заби поглед във водата, усещайки, че първоначалното отпускане от масажа се заменя от възбуда. Тя го прониза целия и му беше трудно да се овладее. Почти изръмжа от удоволствие. В главата му проблесна мисълта, че много мъже възприемаха Мелизанда като достатъчно зряла, за да бъде истинска жена.

Не, още не! Рано е да изпълни брачните си задължения, няма нужда да променя начина си на живот. Недалеч от дома на баща му, извън крепостната стена, в малка ферма живееше стройна русокоса вдовица на име Бриджит. Тя често му даваше подслон, успокояваше го и не искаше нищо в замяна. Конар не беше готов да промени навиците си.

Но под нежните пръсти на Мелизанда усети надигащия се в него огън. И нови помисли, които не беше очаквал да се появят толкова рано.

Рано…

Той можеше да я обладае и сега. Правото беше на негова страна. Тя вече беше пораснала и съзряла.

— И така?

— И така какво?

— Може ли да се прибера вкъщи? Сигурна съм, че някой от близките ти ще иска…

— Не! — твърдо отсече Конар. Току-що разбра каква привлекателна хапка е тя. Последното нещо, което би си позволил, беше да я върне във Франция сама.

— Какво? — Пръстите й спряха да се движат. Тя заобиколи ваната и виолетовите й очи проблеснаха гневно.

— Казах не, Мелизанда.

— Но аз послушно останах тук толкова време. Аз…

— Ти не остана тук и когато пристигнах първия път, тебе те нямаше. И дори наистина да си била послушна, това се дължи единствено на бдителния поглед на баща ми — викинга.

Очите й отново блеснаха и се присвиха.

— Трябва да се върна вкъщи.

— Не.

— Нима не разбираш, глупак такъв. Аз направих всичко, което трябва. Изучих историята ви, изучих…

— Не и не! И ако не искаш да ме разтриваш повече, можеш да си вървиш.

Тя остана и продължи да го гледа обидено. Конар свъси вежди.

— Или искаш да бъдеш с мен? Винаги съм се въздържал от съпружеските си задължения, за да не накърня сладката ти невинност, разбира се. Ако си решила да ме изкушаваш, ще повярвам, че с нетърпение очакваш да изпълня това си задължение.

Мелизанда се изчерви. Едва успя да се овладее и се извърна. На огъня вреше вода, за да се долее ваната, когато изстине.

— О, остави сега съпружеските задължения! Нека се погрижа за банята ти.

Конар твърде късно разбра намеренията й. Тя вдигна врялата вода и се опита да я излее отгоре му.

Той нададе яростен вик и изскочи точно навреме, за да не бъде попарен.

Мелизанда го гледаше втрещена и очите й се разшириха, изпълнени с паника. Изпусна казана на земята. Обърна се да избяга, но той я хвана за косата и я дръпна към себе си. В този момент всеки от тях откри другия. Конар почувства гърдите й, притиснати в неговите. Усещането беше зашеметяващо. Дори през памучната рокля те бяха вълнуващи.

Разбра, че и тя не бе подготвена за вида на силното му тяло и допира до него. Той я чу да преглъща с усилие, усети ускорените удари на сърцето й. Да, тя също го желаеше!

— Ти не си вече малкото сираче — предупреди я той спокойно. — И този път няма да се поколебая. Но тъй като твърде отдавна не сме се виждали, сега само те предупреждавам — не ме предизвиквай. Ще ти го върна тъпкано, мила. Уверявам те.

— Моля те, пусни ме да си вървя — промълви тя с широко отворени виолетови очи. Катраненочерната й коса обгръщаше и двамата и ги задържаше в нежна прегръдка.

Конар я пусна и веднага съжали, защото тя успя да го ритне по пищяла, преди да изчезне. Той започна да брои на глас до сто, за да се успокои.

Това беше в началото.

Следващите седмици Мелизанда стоеше колкото е възможно по-далеч от него. Това не бе трудно. Стаите й бяха над неговите и от там се виждаше реката, която да й напомня за изгледа към морето от собствената й крепост.

Тя слизаше послушно точно в часа за хранене и се държеше учтиво на масата. Дори му отговаряше, когато той я питаше нещо. Разбира се, това беше част от спектакъла, който разиграваше пред семейството му. С всички беше мила и внимателна. Самият Конар се улавяше, че я гледа с възхищение, въпреки че гневът му не беше стихнал. Мелизанда беше изключително умна и научаваше нови неща с невероятна бързина. Когато пристигна, познанията й по ирландски бяха повърхностни. Сега говореше като него, дори без акцент и преминаваше на норвежки само ако целеше с това да го обиди.

Конар, а и братята и сестрите му също, знаеха много езици, говореха дори наречието на съседите си от другата страна на морето, тъй като баща им беше предвидил, че многобройната му челяд ще се пръсне навсякъде. Може би Мелизанда беше научила норвежки, за да може да говори с викингите, когато ги нападат. Големите и могъщи семейства учеха децата си на езика на нашествениците, за да могат, когато се наложи, да преговарят с тях. Освен това много норвежци се бяха заселили на чужди земи като баща му и се бяха захванали с търговия.

Конар често виждаше Мелизанда да се усмихва, защото всички в къщата бяха обичливи и забавни. Лейт, Елизабет, Конан и Меган бяха женени и често ги навестяваха. Къщата се изпълваше с палави деца. Ерик често пресичаше морето и стоеше с Алфред, а най-малката им сестра, Дария, живееше тук. Брайън и Брайс бяха съответно две и четири години по-малки от Конар. Те също се прибираха вкъщи и разговорите им на масата бяха увлекателни и забавни. Двамата бързо обличаха бойните си одежди и отиваха да се бият, когато чичо им ги повикаше. Така протичаше животът им. Майка им се бе тревожила много дълги години за своя съпруг, когато той се сражаваше в името на мира, а ето че сега това се повтаряше със синовете й.

Биди понякога също обядваше с тях. Лелята беше изпълнила дълга си към Конар и бе възпитала добре Мелизанда. Поне така изглеждаше, французойката говореше прекрасно езика им и сякаш наистина бе обикнала майка му и дори баща му.

Беше се сприятелила с Брайс и Брайън. Конар дори забеляза, че тя се веселеше с тях от все сърце. Веднъж, когато я наблюдаваше, той усети върху себе си погледа на баща си. Наистина у Мелизанда имаше нещо омагьосващо и братята му бяха пленени от чара й. Тя беше тъй красива и естествена.

Награда. Плячка.

Скоро обаче един от корабите, пътуващ между Дъблин и Франция, донесе новини от Свен. Приятелят го викаше да се върне веднага. Един от съседите на запад се готвеше за война.

Синът на Жерар беше станал по-дързък и само изчакваше удобен момент, за да ги нападне.

Конар искаше да скрие лошите новини от Мелизанда. Той не знаеше, че тя редовно получава писма от Регвалд и е осведомена за всичко, което става там. Тя също изпращаше писма и описваше живота в Дъблин. Сега беше решила да пътува с него, докато той беше против.

Тя престана да настоява и Конар усети, че го чакат неприятности. За малко Мелизанда щеше да го изиграе. Спаси го случайността. Вечерта преди заминаването той посети Бриджит, която живееше извън крепостните стени и остана до късно, защото връщането в Дъблин беше лесно. Градът бе заобиколен от крепостни стени и вътре пазеха малко стражи. Конар тихо се промъкна в дома си, за да не събуди някого.

И тогава я видя. Тя слизаше по стълбите тихо и предпазливо с качулка на главата и кожена чанта в ръка. Конар я наблюдава известно време и разбра, че тя иска да се качи незабелязано на някой от корабите и да се скрие там. Остави я да стигне до залата за гости. Наблюдаваше я на светлината на огнището и чувстваше надигащия се в него гняв. Въпреки това не помръдна. Плениха го красотата и съвършенството й, големия й кураж.

Въпреки, че беше умна, тя не разбираше опасността, на която се излагаше — нима той щеше да изпусне нещо, което смяташе за свое. Свен го беше предупредил за опасността, която ги заплашваше. Конар сам я беше предизвикал, убивайки Жерар. Опита се да обясни това на Мелизанда, но тя не искаше да го чуе.

Тогава тя се направи, че се подчинява на решението му. Сега тя се обърна и роклята й се залюля около нея, очертавайки формите й. Не виждаше Конар, който се беше скрил в сянката на вратата. Тя пристъпи към него и тогава той изведнъж я прегърна и я притисна към гърдите си. Мелизанда почти извика, но с една ръка Конар й запуши устата и реши тази нощ най-после да я научи на подчинение.

— Къде отивате, графиньо? — попита той тихо, дъхът му докосваше косата й, а тялото й бе притиснато към неговото.

— Исках да се разхода на лунна светлина — отговори Мелизанда. — Ако ме пуснеш…

Тя отново се опита да извика, усещайки, че той я вдига. Конар я хвана здраво и я понесе нагоре по стълбите. Занесе я направо в стаята си, хвърли я на леглото и заключи вратата. Докато се обърне, тя беше скочила, гледайки го уплашено. Решителността й се замени от страх. Следеше всяко негово движение.

Конар се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— Отново питам, къде беше тръгнала?

— На разходка — упорито повтори тя.

— На разходка до корабите може би?

Мелизанда присви очи и бързо намери начин да го предизвика:

— Липсвахте ми, милорд, и с нетърпение очаквах да се върнете от посещението си при вашата любовница.

Конар направи няколко крачки из стаята ядосан и озадачен.

— Съмнявам се, че това е причината за нощните ти разходки — меко произнесе той и застана от другата страна на леглото. — Не знаех, че се интересуваш къде ходя и какво правя. Струваше ми се, че си най-щастлива, когато ме няма.

Тя сведе поглед и притвори очи.

— Да, така е.

— И все пак толкова искаш да си с мен, че се прокрадваш нощем към корабите ми. Нямах ни най-малка представа, че любовните ми похождения те разстройват. Ако знаех, че е така, никога не бих си позволил да спя извън дома си.

— Не ме интересува, че спиш с друга — изсъска Мелизанда в отговор. Усети, че въпреки закачливия си тон той е уморен и ядосан. Направи още една крачка назад. — Всъщност искам само да си отида вкъщи.

Конар въздъхна, съблече наметалото си и го хвърли до леглото. Тя подскочи.

— Не може да отплаваш с мен сега, Мелизанда, и това е последната ми дума.

— Ще видим!

Тя се опита да го заобиколи. Той я хвана за ръката и я върна обратно. Мелизанда не успя да се задържи права и падна върху леглото.

— Трябва да почакаш. Просто не може да дойдеш сега.

Тя го гледаше втренчено със здраво стиснати устни. След малко сведе очи мълчаливо, но той много добре разбра, че в момента, в който я пусне да си отиде в стаята, тя ще хукне към кораба, както беше замислила първоначално.

Коленичи до нея и посегна към закопчалката на мантията й. Очите й го проследиха широко отворени и блестящи. В тях се четеше тревога. Конар се усмихна. Това не беше първата безсънна нощ, която щяха да прекарат заедно.

Пръстите й се опитаха да възпрат неговите, но той свали наметалото й.

— Какво правиш? — попита Мелизанда, останала без дъх.

Той я вдигна и без да обръща внимание на протестите й, я хвърли навътре в леглото. Легна до нея.

— Чак сега разбирам колко много те тревожат нощните ми похождения. Съжалявам. Мисля, че е дошъл моментът…

— Не! — възрази тя. Гласът й трепереше. — Ще остана тук, както нареди.

— Наистина ще останеш. — Той се отдръпна и я прегърна с ръка през кръста, привличайки я към себе си. — Казах ти, че ще го направиш — прошепна той.

Измина цяла вечност преди тя да си позволи да помръдне.

— Ако само ми позволиш да се прибера в стаята си…

— Ще спиш тук, Мелизанда. И моля те, не искам повече думи и движения, иначе ще си помисля, че си достатъчно голяма, за да изпълниш съпружеските си задължения.

За първи път тя му се подчини изцяло. Не помръдна цялата нощ.

Но и той не можа да заспи. В тъмнината усещаше свежия дъх на косата й, топлината на тялото й през дрехите.

Когато тя се обърна в съня си, той осъзна, че вече е жена и го привлича. Усети гръдта й, притисната в гърба му и това беше голямо изкушение. Стисна устни, за да потисне надигащото се в него желание.

Той знаеше, че тя денонощно се моли за неговата смърт. Мрази го и се бори срещу него. Няма да си позволи повече да я пожелава, първо ще я укроти. Опита се да си спомни преживяванията с Бриджит, но те бяха избледнели.

Той не дочака зората. Още по тъмно корабите бяха готови за отплаване. Единствената му утеха беше, че я оставя на брега, пазена от брат му Брайс. Баща му също осъзнаваше опасността от едно връщане на Мелизанда във Франция и не би разрешил тя да напусне къщата.

Когато наближи бреговете на Франция, посрещнаха го Свен, Брена, Филип, Гастон и Регвалд. Възрастният гадател беше мрачен и тих. Изглежда уважаваше Конар и разбираше причините да не вземе Мелизанда със себе си. Когато седнаха в залата, Свен му разказа как един от местните графовете — Одо, ги беше посетил. Той се ползваше с голямо влияние в околността.

— Разбира се, ние го поканихме да остане и го приветствахме от твое име — продължи Свен. — Това, което ме уплаши беше, че той иска да подпишем мирен договор с Жофроа, наследника на Жерар. Обясних му, че това е невъзможно, тъй като баща му уби граф Манон. Одо обаче иска да те види, защото се опасява от нови нападения на датчаните.

— Добре, да му изпратим покана да дойде.

— Вече съм го направил, като предположих, че ще пристигнеш тази седмица.

Конар кимна одобрително и след това, тъй като се почувства уморен от пътуването, се оттегли до сутринта. Харесваше му, че животът в крепостта си тече постарому тихо и спокойно. Търговията, която развиваха с Ирландия, беше от полза и за двете страни. Оттук корабите отплаваха натоварени със скъпи вина, сол и дрехи. Връщаха се обратно с изделия от желязо, отлични оръжия, вълна и прекрасни ирландски накити.

Той откри, че бяха направени промени в покоите на Манон. Вещите му бяха изнесени. Раклите бяха пълни с негови дрехи. На раклата лежеше гребенът му от раковина. Някой беше помислил, че той и жена му вече спят в една спалня, и случайно бе оставил една прекрасна четка на Мелизанда и златната й ризница в единия ъгъл.

За съжаление и тази нощ Конар не можа да заспи. Мислеше за Мелизанда. Трябваше да я забрави, защото го чакаха тежки дни. Мислеше и за Одо, и за Жофроа. Стисна зъби и продължи да се върти. Когато на сутринта стана, беше уморен. Осъзна обаче, че никога не е чувствал нещо да му е така скъпо като тази крепост.

Или Мелизанда.

Все още не можеше да реши кое е по-важно за него.

През деня се поотпусна. Беше се затъжил за Брена и Свен. Откри, че и Филип, и Гастон се отнасят с уважение към него.

Минаха няколко месеца, докато Гастон и Регвалд уредят среща между него и Одо. Конар осъзна, че в дома му цари единство, макар че се бяха събрали хора от различни народи и с различни религии. Те бяха решили, че това е техният дом. Щяха да работят и да се бият заедно.

Когато Одо пристигна на срещата, двамата французи Гастон и Филип яздеха непосредствено след Конар, показвайки почитта си към човека, който се беше оженил за наследницата на Манон.

Конар бързо установи, че се възхищава от Одо. Той беше по-възрастен, говореше малко и повече действаше. Беше умен и предвиждаше бъдещето. На ръст бе висок, макар и не колкото Конар, който бе наследник на викинг, а малко хора имаха ръста на викингите. Одо беше як и широкоплещест, очевидно добър воин и впечатляваше с тъмната си коса и светлокафяви очи.

И двамата осъзнаваха, че благодарение на Алфред, който успешно поддържаше мира в Англия, датчаните ще се насочат към тях. Одо повдигна въпроса за мира помежду им и Конар му отговори честно, доколкото това бе възможно.

— В този момент не мога да подпиша мирен договор с Жофроа. Може би той не е виновен за смъртта на Манон и търси примирие, но доверието трябва да се спечели. Баща му измами и уби бащата на жена ми. Може би след време…

Одо кимна и се облегна на масата в голямата зала.

— Може би трябва да се направят някакви постъпки, за да разрешиш противоречията с Жофроа, като най-близък твой съсед.

Конар го слушаше внимателно.

— Може би ти и Мелизанда трябва да повторите брачната си клетва пред епископа на Руан, за да получите признание от Папата и народа.

— Това може да се уреди — съгласи се Конар. — Съгласен съм с предложението ти.

— Вие с Мелизанда ще бъдете мои гости.

Уговориха подробностите. Когато Одо си тръгна, Конар откри, че всеки от приближените му беше подслушвал на някоя от вратите.

Внезапно се оказа заобиколен от Брена, Филип, Свен, Гастон и Регвалд.

— Ти си гадател — обърна се Конар към Регвалд. — Какво мислиш за този човек?

Регвалд погледна Брена. Двамата се разбираха без думи. След нейното мълчаливото съгласие Регвалд се обърна към Конар:

— Мисля, че Одо ще бъде най-могъщият френски барон!

Конар погледна въпросително Брена.

— Дали не е предател?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не самият човек, но… — Тя се спря обезпокоена.

— Но какво? — потърси истината Конар.

— Мисля, че опитвайки се да ни обедини срещу датчаните той може да се довери на някой, който не заслужава това. Но съм съгласна с Регвалд, че съдбата на хората ще зависи от неговото могъщество. Той е добър съюзник.

— Тогава смятате, че мога да извикам Мелизанда, както предложи той? — Конар се усмихна в себе си. Най-после беше спрял да мисли за нея и бе насочил всичките си усилия да уреди сигурността на крепостта и властта над земята. Случайно беше открил една очарователна вдовица на фламандски барон, която живееше на запад от крепостта, и често я посещаваше. Оттогава си възвърна добрия сън и Мелизанда вече рядко безпокоеше мислите му. Не искаше отново да се вълнува от своенравната си млада съпруга.

Но сега беше необходимо тя да дойде при него. Конар помисли да пише на баща си, който да я прати с кораб, но после реши, че е по-добре сам да я доведе. Ето защо я предупреди с писмо, че се връща. В него не спомена, че ще се приберат у дома заедно.

Нека се поизмъчи малко. Бе сигурен, че макар да се държеше добре, тя не бе станала по-смирена и покорна. Мелизанда беше прекалено горда и независима.

Когато пристигна в бащиния си дом, разбра, че е сбъркал, като не съобщи на Мелизанда намеренията си. Това бе предизвикало много перипетии.

Учуди се, че баща му не го приветства още на пристанището. Майка му го покани в огромната гостна, където нищо не беше подготвено за посрещането му, а Иърин бе известна с ирландското си гостоприемство. На всеки непознат се предлагаше храна и легло, а него го посрещна само луната.

Разстроена, майка му нареди да приготвят ядене. Гледаше го учудено.

— Нямахме ни най-малка представа, че се връщаш — каза тя.

— В писмото, което изпратих на Мелизанда, беше посочена дори датата на пристигането ми.

Иърин се намръщи.

— Трябва да е станала грешка. Мелизанда отплава с Дария и Брайс за Есекс точно преди седмица. Навярно не е получила писмото ти.

Конар се изправи, чувствайки как слепоочията му започват да пулсират от гняв. Всичко му стана ясно. Мелизанда отново му беше избягала.

— Не, майко — успя да произнесе по-спокойно той, — сигурен съм, че Мелизанда е получила известието ми.

— Конар, аз и баща ти й разрешихме да замине. Заедно със сестра ти и Брайс тя отплава при Ерик. Пътят им е далеч от бреговете на Франция.

— Права си, майко. В дома на Ерик тя ще е в безопасност, съгласен съм.

— Съжалявам, Конар. Тя е толкова дълго при нас, че ми е като дъщеря и когато пожела да види Англия, не видяхме в това нищо лошо.

— Сигурно няма нищо опасно в това пътуване, още повече, че брат ми е с нея — увери я Конар. Дори успя да се усмихне.

— Веднага ще изпратим писмо на Ерик и той ще я върне обратно.

Конар поклати глава.

— Не се безпокой. Сам ще отида да я доведа. Бих желал Брайън да ме придружи, ако нямате нужда от него тук. Заминавам утре сутрин.

— Но ние лесно ще изпратим за нея…

— Мисля, че е важно сам да я доведа — каза Конар меко. Той целуна майка си по челото и се отправи към вратата.

Иърин го повика тихо:

— Конар!

Той се обърна.

— Мисля, че грешиш, отнасяйки се с Мелизанда като с малко момиче, сине. Сега тя е жена и трябва да внимаваш.

Конар кимна.

— Да — съгласи се той, — да, майко.

И така, години след като я беше отпратил далеч от себе си, сега се връщаше да я вземе и да я заведе у дома. Но нея я нямаше.

Майка му беше казала, че тя вече е… жена.

Той все още не искаше отношенията им да се променят, но вече нямаше друг изход. Тя беше пораснала.

Бреговете на Есекс се очертаваха в далечината. Ето я земята на Алфред и на брат му.

Ръцете му потръпнаха. В този момент му се искаше да може да прегърне Мелизанда. Не беше получила писмото му, така ли? О, тя го беше получила и му бе отговорила по своя си начин.

От кораба вече се виждаше крепостта на брат му, която беше много близо до морето.

Ерик идваше да го посрещне. Русокосият му брат беше прегърнал Рианон, жена си. Около тях бяха децата им. Брайс също му махаше радостно. И Дария беше на брега да го посрещне. Всички бяха там, дори и децата.

Имаше и много други хора. Стари приятели. Очакваше го огромна тълпа.

Само Мелизанда липсваше.

Кръвта му кипна. Къде, мили боже, беше тази вещица? Той ще я намери. И тогава бог да й е на помощ!