Хедър Греъм
Господаря на вълците (18)

Глава седемнадесета

Връщането у дома беше приятно. Отношенията между Конар и Мелизанда се промениха. Тя все още мислеше, че мъжът й прекалено много я командва, но се примири с това.

Повечето време яздеха заедно. Често се надбягваха от хълм до хълм. Дори спряха да починат при един поток край пътя, който Мелизанда хареса. Конар седна до нея и двамата потопиха босите си крака във водата.

Но когато накрая пристигнаха в крепостта, всичко се промени. Съдбата ги притисна от всички страни.

Първата сутрин, когато слизаше по стълбите, Мелизанда видя Брена да излиза от залата. Проследи я в двора, чудейки се дали Конар държи на думата си да не спи с красивата гадателка. Не смееше да попита направо.

— Брена!

Жената от Дъблин се спря и бавно се обърна.

— Да, милейди?

Мелизанда се чудеше как да започне разговора.

— Руните — прошепна тя. — Ти прибра руните много бързо, когато ми гледа в Руан. Защо? Какво вещаеха те?

Брена вдигна въпросително вежди.

— Нима не знаеш? Не познаваш ли руните?

Мелизанда се намръщи и поклати отрицателно глава.

— Регвалд ги познава — каза тя. — Той ме научи на някои, когато бях малка, но тези ме затрудняват. Какво искаш да ми кажеш?

— Наистина ли не знаеш?

— Не.

Брена затвори очи.

— Помисли внимателно.

— Аз…

— Милейди, това са руните на зачатието.

— Аз не…

— Ти очакваш дете от него! — нетърпеливо продължи Брена.

Мелизанда се почувства напълно зашеметена. Да изпадне в такова глупаво положение! Брена с две думи й разкри истината. Поклати невярващо глава.

— Не, не може да бъде! Не чувствам нищо.

Брена се усмихна.

— Тогава си щастлива и раждането сигурно ще е лесно.

След това замълча. И двете мълчаха. Брена се намръщи и Мелизанда усети, че пребледнява. В главата й не остана и капка кръв.

— Но защо изглеждаш така потресена? Съпругът ти ще се радва. Наистина, и Одо, и половината кралство ще се радват, защото детето е глината, която споява семейството.

— Той знае ли? — попита внезапно Мелизанда. Нима затова беше толкова внимателен с нея по пътя?

Нима това беше причината за жизнерадостния му смях, който разчупваше суровите черти на лицето му?

— Доколкото разбирам, ти не си му казала — отговори Брена.

— А ти? — извика Мелизанда. — Ти си знаела, а от години му служиш вярно — нима не си се изкушила да му разкриеш бъдещето?

Брена замълча за момент, изучавайки я.

— Ти си тази, която трябва да му каже, не аз.

Мелизанда се сепна и едва успя да се опре на близката стена.

— Обещаваш ли да не му казваш? — помоли тя.

Брена въздъхна тежко и сведе поглед към земята. След това вдигна очи и се вгледа в Мелизанда.

— Аз служа на Конар — призна тя тихо. — Ако ти или детето ти сте в опасност… — Тя потрепери. След това се изправи рязко. — Аз не съм ти враг, Мелизанда. И никога не съм била.

Мелизанда прехапа устни, изучавайки красивата руса жена, която избягваше от години.

— Наистина ли…

— За какво питаш?

— Още ли спиш с него?

— Да спя с него?

Мелизанда раздразнено извика:

— Нима искаш да ми кажеш, че никога не сте го правили?

— Разбира се, че съм спала с него. Ние често пътуваме заедно. Спала съм с него по корабите по време на дългите морски пътешествия, под някое дърво, когато пътувахме по суша.

Мелизанда понечи да избяга, усетила, че й прилошава. Досега се чувстваше чудесно. Не трябваше да се поддава на тревогата си.

Сега й стана безнадеждно зле. Една малка женска длан я докосна.

— Госпожо, наистина съм спала с него. Но не по начина, по който мислиш. Аз съм просто негов другар — като Свен например. Никога не съм се любила с него. Няма как да спра да върша нещо, което въобще не съм правила.

Мелизанда се обърна слисана.

— Какво?

— Да, не ме гледай така! Ако в някой момент беше пожелал, щях да го направя. И ако някога го поиска… — Гласът й изневери. — Но надали ще се случи. Той намери в теб всичко, което търсеше.

— Да — прошепна едва чуто Мелизанда, — той е открил една глупачка.

— Извинявай, не те разбрах?

— Няма значение, Брена. — Внезапно тя се сети за сделката им и се вцепени от ярост. Какъв великолепен пазарлък! След всичките ужасни неща, които беше направил с нея! Колко ли му е било смешно. Тя се беше продала в замяна на обещанието той да не спи с жената, с която никога не беше спал.

— Мелизанда…

— Благодаря ти за откровеността — успя да изрече Мелизанда и хукна към кулата. На първия етаж намери един стол и се хвърли в него, опитвайки си да си спомни всичко, казано онази нощ в Руан. Тя беше поискала той да не спи повече с Брена. И той — о, да! — се бе заклел, че няма да го прави.

Мелизанда беше изпълнила докрай своята клетва.

Конар обаче не спеше с Брена и никога не беше спал с нея.

Отново беше направил Мелизанда на глупачка. Всъщност тя самата се беше поставила в това положение.

Никога, никога няма да му каже за тяхното дете. Ако наистина съществуваше. Ако Брена не се бе подиграла преди малко с нея.

Но Брена не се подиграваше. Достатъчно бе да се вгледа в събитията. Откакто Конар дойде да я вземе при потока в Есекс, тя не беше на себе си.

Облегна глава на масата. Това е, което той иска. И както обикновено, тя ще му го даде.

Но не и сега, ридаеше сърцето й. Не и сега.

Опита се да хапне нещо, но откри, че не е гладна. Посегна да си вземе бира, но помисли, че е по-добре да пие козе мляко. Беше чувала често Мари де Трес да казва, че то е добро за бременни жени.

Не вярвам да съм бременна, помисли си Мелизанда.

Изправи се и се върна в своята стая — стаята на баща си, а също и на Конар.

Лежеше в леглото и гледаше в тавана. Детето ще е русо, помисли си тя, въпреки че собствената й коса бе черна като нощта.

Синеоко и русо. Негово. Защото всичко, което Конар правеше, носеше печата на личността му.

Но не и този път, реши Мелизанда.

Стана. Момиченцето ми ще е чернокосо, обеща си тя и почувства огромна радост и удовлетворение.

Бебе. Нейно. Тяхно. Негово.

Стана и започна да се разхожда из стаята. Дали да му каже? Не, сърцето й беше свито от обида. Не и след последния номер, който й изигра!

Детето в крайна сметка е и нейно. Внуче на баща й. Ако само Манон беше жив! Но тогава всичко щеше да е различно.

Имаше нужда от движение. Без да се замисли, Мелизанда изтича надолу по стълбите и стигна за минута до конюшнята. Не изчака коняря, а сама бързо оседла коня си. Метна се на гърба му. Вратите бяха отворени, тъй като не очакваха нападение и животните бяха изведени на паша в полето. Селяни влизаха и излизаха по свои работи.

Мелизанда препусна през полето ей така, без цел. Пролетта я мамеше. Забрави и Жофроа, и всички проблеми.

Не беше стигнала още до потока, когато някой рязко я спря.

— Мелизанда!

Конар я догонваше с бясна скорост, прилепен към врата на Тор. Гласът му трепереше от ярост.

— Скъпа, обеща ми, че няма да се излагаш на риск.

Мелизанда се изпъна като струна на седлото и му хвърли гневен поглед.

— Ти обеща! — прогърмя отново гласът му.

Тя не мислеше да наруши обещанието си, макар че не виждаше какво му дължи, след всичко, което проумя преди малко.

— За бога, скъпа, нима искаш пак да налетиш на онзи негодник Жофроа?

В този момент въобще не й беше до Жофроа, искаше само да успокои бурните чувства в сърцето си.

— Остави ме поне веднъж сама, проклет викинг такъв! — изкрещя гневно.

Понечи да пришпори Воин, но Конар скочи от Тор и я пресрещна.

— Какво, за бога, ти става?

— Моето обещание! Трябвало да изпълня моето обещание! О, лъжливо копеле! — продължи да вика тя, налагайки го с юмруци.

— Не те разбирам! — Конар беше объркан. — Какво обещание съм нарушил аз?

— Защо трябваше да го правиш?

— Аз… — започна той и внезапно се сети. Облегна се назад, скръсти ръце на гърдите си. — Ти си отишла при Брена и си я попитала за мен, така ли?

— Да, отидох при Брена и открих, че си ме направил на глупачка.

— Глупаво е да излизаш в полето сама след всичко, което се случи.

— Тогава аз се връщам, а ти остани тук.

— Да, трябва да се връщаш.

Конар се опита да я сграбчи, но тя смушка коня си и препусна към крепостта преди мъжът й да успее да яхне Тор.

Не успя обаче да му избяга. Конар я догони веднага, въпреки всички качества на Воин.

В крепостта Мелизанда скочи от гърба на животното и хвърли поводите на притичалия слуга. Изтича в стаята си и внезапно си спомни как онзи ден Конар я заплаши, че ще вземе златната й ризница, подарена от баща й, ако още веднъж напусне крепостта сама.

Потърси сандъка, решена да скрие съкровището си преди той да се е прибрал, но успя само да вземе меча. Конар вече беше на прага.

— Сега ще ме заплашваш с меча си, така ли?

— Служа си добре с него, милорд — осведоми го тя студено.

— Така ли? — Той се приближи.

Мелизанда се оказа между сандъка и стената. Изправи се полека и насочи меча.

— Остави оръжието, Мелизанда.

Тя упорито поклати глава.

— Не се приближавай. Да, ти си Господаря на вълците, но си от кръв и плът, а аз умея да си служа с меч.

— Ти умееш да си служиш с много оръжия — увери я той нежно. — Нима всичко това е само, защото аз не спя с друга жена?

— Ти си лъжец — извика Мелизанда.

— Никога не лъжа.

— И защото искаш непрекъснато да ме командваш, защото се пазариш нечестно. — Тя размаха острието във въздуха.

Конар поклати бавно глава.

— Няма да допусна да насочваш оръжие срещу мен, Мелизанда, кълна се.

Бързо извади собствения си меч. Тя отскочи назад зашеметена от факта, че той се готви да я нападне, тук и сега.

— Остави го, Мелизанда.

Тя почувства как всичката кръв се оттегли от лицето й, но знаеше как да се бие и нямаше да отстъпи.

Конар направи крачка към нея, мечът му се удари в нейния. Тя трепна от удара, но успя да го отбие.

През последните години често се бе упражнявала с братята му. Знаеше някои от техните хватки.

Тя се биеше добре, скочи на леглото, след това на един сандък и отново на пода. Можеше да го победи! Но той беше безмилостен, очите му я следяха внимателно, ударите му не преставаха.

Не след дълго обаче мечът натежа в ръцете й.

— Предаваш ли се, скъпа? — попита той студено.

— Никога, милорд!

В това време на вратата се почука.

— Конар! — извика тревожно Свен. — Какво става тук?

— Всичко е наред — отвърна Конар.

— Мелизанда! — повика я Регвалд.

— Добре съм! — извика тя, заета да не пропусне следващия удар на Конар.

— Оставете ни на мира! — заповяда властно Конар. Усмихна се и започна нова атака.

Чак сега Мелизанда разбра, че той само я дразни. Тя умееше добре да се защитава, но той използваше бързината си само наполовина.

Но в този момент той настъпваше безмилостно и това я стъписа.

Отби един удар, но мечът й отхвръкна. Тя стисна зъби, поглеждайки първо него, след това оръжието. Конар леко замахна към нея, като почти я докосна.

Но не я нарани. Само разпра роклята й от шията до пъпа.

— Нещастен викинг! — прокле го тя и се хвърли към меча си. Той я остави да го вземе и отново я нападна. Двете остриета се сблъскаха и двамата се допряха един до друг.

Силата му надделя. Ръката й отслабваше.

— Пусни го — предупреди я той.

Пръстите й се отпуснаха и мечът падна на земята.

Конар се наведе бързо, взе оръжието и го захвърли в сандъка.

— Стига, Мелизанда. Остави меча и ризницата. И никога не ме нападай отново.

Тя едва си поемаше дъх. Гърдите й се надигаха и спускаха с усилие. Мразеше го.

Но, о, боже! Искаше й се още да се бият, да се изправят един срещу друг, тя да го победи…

Пое инстинктивно дъх, когато видя как Конар вдига високо меча си. С този удар той щеше да я разполови.

Но острието му само разкъса остатъка от дрехите й и Мелизанда отстъпи назад.

— Добре, че си син на богат крал, иначе жена ти щеше да ходи гола!

— Но тя и сега е гола. — Очите му блестяха от удоволствие.

Мелизанда се опита да се спаси с бягство. Но ръцете му дръпнаха остатъка от роклята й и сега вече остана напълно гола. Затича се към вратата, но Конар вече беше зад нея. Той избухна в смях.

— Нима ще стана свидетел как жена ми се втурва гола при мен и другите викинги?

— Точно така! — отвърна Мелизанда, но знаеше, че просто няма къде да избяга. Ръцете му вече я докосваха и целият й гняв в миг се изпари. Всичко останало беше без значение. Тя го желаеше както никога досега.

Когато Конар я повдигна, очите й бяха пълни със сълзи. Тя го удряше с юмруци.

— Негодник! Измамник!

— Защото Брена не ми е любовница, така ли?

— Защото ме правиш на глупачка.

— Нима трябва да спя с теб, за да се укротиш?

Тя понечи да го удари по лицето, но той я хвана за ръката. Опита се да се освободи. Той я целуна.

— Не, не сега! Не сега.

Но тя вече го желаеше не по-малко силно. Нежният му допир я побърка. След минута и двамата бяха в леглото.

Часове по-късно Мелизанда лежеше до него уморена и беше забравила какво е искала да му каже.

Той галеше косата й. В очите му се появи суров блясък и загриженост.

— Мелизанда, прави каквото искаш, убий ме дори, но моля те, недей да излизаш извън крепостта сама.

— Но Жофроа присъства на церемонията в Руан. Той знае, че съм твоя жена и вече не може да притежава крепостта — възрази тя.

— Жофроа е много опасен.

— И сега ли?

— Повярвай ми, и сега.

Тя се обърна на другата страна, внезапно разсърдена. Конар я докосна по рамото. Повика я нежно:

— Мелизанда.

— Остави ме на мира, моля те.

— Кажи ми какво има?

— Няма какво да ти кажа повече. Излъга ме, накара ме да се чувствам глупава…

— Нямах такова намерение…

— А какво щеше да кажеш, велики господарю, ако аз се бях подиграла с теб? — попита тя и преглътна, преди да продължи. — Ако ти беше на мое място? Ако ти се питаше с кого спя?

Конар рязко я обърна към себе си и опря меча си в гърдите й:

— Скъпа, не ме предизвиквай! Първо ще убия мъжа, а след това и теб.

После скочи, взе дрехите си и бързо се облече. Мелизанда го гледаше и в сърцето й продължаваше да бушува ураган от чувства. В този момент някой почука силно на вратата.

— Махайте се! — извика разярен Конар.

Тих глас се обади от другата страна на вратата. Беше Брена.

— Милорд, пристигна кораб от Дъблин.

Конар се намръщи. Мелизанда издърпа завивките до брадичката си, сигурна че той ще отвори вратата.

Така и стана. Брена чакаше отвън с двама непознати мъже. Те не бяха викинги, помисли Мелизанда, сигурно са ирландци. Тя се изчерви, когато те погледнаха към нея и смутено наведоха глави. Искаше й се да се измъкне от леглото, но осъзна, че те въобще не й обръщат внимание. Ако Конар желае жена си и през деня, това си беше негово право.

Само Брена я погледна за миг.

— Какво има? — попита Конар.

— Баща ви се нуждае от помощ, милорд — обясни по-младият, покланяйки се ниско. След това се поколеба. — Чичо ви Нийл е пленен от Мелморден и кралете се събират в Дъблин, за да го освободят. Всички се надяваме да ни се притечете на помощ.

Мелизанда погледна Конар.

— Чичо ми жив ли е? — попита тихо той.

— Майка ви се надява да е жив.

— А тя как е?

— Държи се, мисли за баща ви. Като дъщеря на Ард-Рий цял живот е чакала мъжете от рода да се върнат от поредната битка. Тя е сестра на Нийл и баща ви бърза да му помогне.

— Тръгвам и аз.

— Кралят ще ви бъде благодарен — каза пратеникът.

Конар кимна и затвори вратата. Погледна към Мелизанда, но сякаш не я видя.

— Е, отново се налага да отплаваме — прошепна той.

Тя стана, закривайки голотата си с чаршафа.

— Ние? Аз оставам у дома, Конар — заяви тя твърдо.

— Идваш с мен.

Тя не можеше да напусне отново дома си. Току-що се беше върнала.

— Моля те, разбери ме — помоли го тъжно. Сълзи се стичаха по бузите й.

Мелизанда не искаше Конар да замине. Тя не искаше да го чака безкрайно дълго, докато се върне от Дъблин. Не че не обичаше Иърин, не че не я интересуваше. Обаче сега най-важното за нея беше домът й. Ирландците вечно се биеха. Двамата с Конар трябваше да останат тук! Одо се нуждаеше от мъжа й, това беше очевидно!

Конар се наведе над нея. Докосна брадичката й и изтри една сълза. За момент Мелизанда си помисли, че той ще отстъпи.

Но веднага чу заканата му:

— Скъпа, не мога да те оставя тук. Не смея! Нима не можеш да ме разбереш? Идваш с мен!

Той се обърна и затръшна вратата след себе си. Мелизанда остана сама.