Хедър Греъм
Господаря на вълците (21)

Глава двадесета

В тъмнината Мелизанда не виждаше нищо. Бледият лъч светлина, който проникна при отварянето на вратата, бързо изчезна. Тя стоеше вцепенена. Ослуша се.

Чу само дълбоко, накъсано дишане.

Жофроа? Нима се е върнал?

Не, той би взел свещ. Нямаше да пропусне да се наслади на страха, изписан по лицето й.

Човекът, който влезе, не носеше свещ. Той идваше тайно.

— Къде си? — Въпросът беше зададен на северен език и тя почувства, че настръхва от напрежение. Жофроа беше заобиколен от жестоки, безскрупулни варвари. Сега някой от тях искаше да му измъкне плячката под носа.

Мелизанда мълчеше. Влезлият се размърда. Мелизанда го чу как слезе по двете стъпала и взе да опипва пространството около себе си. Мускулестите му ръце се опитваха да я хванат.

Тя се наведе точно навреме и почувства движението на въздуха на няколко инча от лицето си. Мъжът пресече стаята и започна отново да я търси.

В краката й изцвърча плъх. Тя прехапа устни. Наведе се. Търсещите ръце отново не я достигнаха. Мелизанда почти не дишаше от ужас.

Човекът тихо се засмя. В тъмнината гласът му звучеше смразяващо:

— Стой мирна, жено!

Тя се отдръпна към стената. Усети, че той претърсва противоположната стена камък по камък. Сега натрапникът обикаляше в кръг. Тя трябваше да се премести, иначе щеше да бъде открита.

Мелизанда прекоси на пръсти килията. Колко ли дълго можеше да му бяга в тъмното? В един момент той щеше да я хване.

Опита се да открие изхода. Сигурно този мъж беше стражът.

Ами ако стражът беше пуснат вътре друг датчанин? Това значеше, че ако тя отвори вратата, ще трябва да се измъква от хватката на двама мъже. Дали да го направи?

В този момент мъжът сам открехна вратата, която се оказа близо до Мелизанда. Отвън проникна светлината на факла, която открои нейния силует — една тъмна сянка на стената.

— А, ето те! — извика мъжът победоносно.

Хвърли се към нея. Мелизанда пое дъх и му избяга. Затича се към вратата. Той я настигна на стъпалата и я издърпа обратно. Тя го удряше с юмруци и викаше. Ръцете му запушиха устата й и той я смъкна на пода. Тя се извъртя и захапа пръстите му. Чу се псувня. Той я удари по лицето. Единствената й дреха, плащът, започна да се смъква и тя почувства допира на грубите му дрехи до плътта си, усети ръцете му и цялата тежест на тялото му.

Очите й се напълниха със сълзи. Нападателят се повдигна за миг и тя успя да го ритне с всичка сила.

Първо се чу пъшкане, а след това вой. Мелизанда се измъкна изпод него и скочи на крака. Мъжът беше зад нея, хвана я и я хвърли обратно на земята. Тя усети свистенето на дъха му, когато се приближи отново.

Внезапно някой дръпна нападателя от нея и го хвърли настрана. Той се удари силно в стената, изпсува, но отново скочи на крака.

Мелизанда разбра, че в стаята сега има двама мъже. И двамата явно датчани. Счепкаха се и се търколиха на пода — две тъмни, пъшкащи сенки. Ударите бяха жестоки. Звукът се промени, чу се удар на желязо в желязо. Остриета звънтяха в тъмнината.

Мелизанда се промъкна към изхода, но застина, чула нов звук.

Нож промушваше жива плът. Ужасният звук секна. Всичко замря. И двамата мъже бяха прави. Единият се свлече на земята.

Мелизанда едва дишаше. Победителят обърна очи към нея. Тя отчаяно се хвърли към изхода.

— Не, Мелизанда!

Беше толкова уплашена, че не чу собственото си име. Продължи да бяга, докато някой я спря.

Силни пръсти хванаха плаща й и я издърпаха обратно. Тя започна да удря напосоки.

— Не, не, не!

Човекът я завъртя, притисна я към стената и отново една ръка запуши устата й.

— Мелизанда! Аз съм! Конар!

Тя стоеше притихнала, изтощена, невярваща. Зъбите й затракаха. Цялата се затресе. Не можеше да стои на краката си. Свлече се на пода. Той я подхвана, вдигна я на ръце и я занесе на най-светлото място. Под вратата се процеждаше сноп светлина. Конар коленичи, държейки я в ръце.

Наистина беше той. Вълчи кожи покриваха гърдите и раменете му и смекчаваха допира до ризницата. През шлема му се виждаха само пронизващите сини очи. Косата и носът му бяха скрити. Той забеляза грубия плащ и мръсотията, която я покриваше, видя сълзите в очите й. Заговори й със страстен, шепнещ, но изпълнен с гняв глас:

— Моля се на бога да не са те наранили…!

Тя поклати глава в знак на отрицание. Никога в живота си не беше изпитвала такъв ужас. Никога не беше чувствала толкова силно собствената си слабост. Но той беше с нея. След всичко случило се, той я бе намерил.

Мелизанда търсеше думи, опитвайки се да се овладее. Сълзи потекоха по бузите й.

— Пътят насам беше мъчителен. Тази дупка е ужасно влажна и студена. Но Жофроа ме хвърли тук и ти дойде преди датчанинът да ми направи нещо лошо.

Ръцете му я опипваха. Погали бузата й, уверявайки се, че не е наранена и е добре. Ръцете му галеха голата й плът и тя се притисна към него, прегърна го през раменете и заплака.

— Мелизанда… — Конар зарови пръсти в разрошената й черна грива, след това я приближи към себе си и силно я прегърна. Погледна я в очите. — Ще можеш ли да вървиш?

В очите й отново нахлу страх. Осъзна, че Конар е тук сам, преоблечен като викинг.

Наоколо имаше много датчани, които стануваха около развалините под открито небе.

— Ще можеш ли да станеш?

Мелизанда кимна утвърдително и се изправи, опирайки се на ръката му.

Все още трепереше. Плащът падна и голотата й отново заблестя. Тя се опитваше да я прикрие, загръщайки се.

— Как успя да влезеш тук? — прошепна сподавено.

Когато я погледна, в очите му имаше огнени мълнии.

— Казах ти, че никога няма да те пусна да си отидеш от мен.

Тя сви ръце в юмруци и заби нокти в дланта си.

— Не съм бягала, Конар. Не съм бягала. Те дойдоха. Те влязоха в стаята…

— Шшт! Шшт! Зная. Замълчи. Сега бързо трябва да се махаме.

— Нима ще се биеш с всички тези датчани, които пазят отвън?

Той поклати глава.

— Аз просто ще мина покрай тях, както и дойдох. Сега слушай. Прави се, че аз съм един от тях. Ужасен враг. Няма да ти е трудно.

Мелизанда вътрешно потръпна и сведе очи, за да скрие чувствата си.

— Конар…

— Извинявай, скъпа. Не е време за взаимни обвинения. Трябва да изглеждаш като затворница. Аз само те водя от едно място на друго. Разбираш ли?

Тя кимна. Конар отвори тежката врата. Предверието беше празно.

Пазачът лежеше мъртъв в подземието зад тях. Мелизанда почувства ръката на Конар върху своята.

— Внимавай! — предупреди я той.

Тя изтича напред, притискайки плаща към шията си. Когато приближиха изхода, където ги очакваше свеж въздух и закрилата на нощта, някой им извика:

— Стой, кой е там?

Мъж с кожени сандали им препречи пътя.

— Къде водиш жената на Жофроа?

— Приятелю, водя я навън — спокойно отговори Конар на неговия език.

— Чакай!

Датчанинът извади меч.

— Къде я водиш?

— Вкъщи — обяви Конар. Той блъсна Мелизанда встрани и моментално извади меча си. Датчанинът нападна. Конар прониза търбуха му.

— Вкъщи, приятелю — повтори Конар, докато мъжът падаше и прибра меча си. — Тя не е жена на Жофроа, а моя.

Датчанинът беше мъртъв и Конар го прекрачи. Мелизанда замръзна, втренчена в мъртвеца.

— Бързо, да бягаме — изкомандва Конар. Тя се втурна към изхода. — Не, не оттам. По този коридор.

Мелизанда спря. Погледна накъде сочеше Конар. Той я хвана за ръката и я поведе. Не беше забелязала тъмния коридор, който водеше към друг изход.

Сега вървяха на тъмно. В началото тя не виждаше нищо. След това, както беше боса, настъпи нещо на земята. Усети, че предметът разрязва стъпалото й. Наведе се и когато се изпрани, държеше кост. Човешка кост.

От гърлото й се откъсна вопъл.

— Шшт… — Конар я накара да замълчи, взе костта от ръцете й и я хвърли настрана.

— Господи, къде сме? — извика тя.

— Това е римска гробница. Да вървим. Този път отвежда по близо до гората.

Мелизанда пое въздух и се насили да продължи. Стъпваше внимателно, но отново извика от болка. Навсякъде бяха пръснати кости.

Тя осъзна, че и стените са покрити с тях.

От лявата й страна в дълга редица бяха наредени мъртви тела. От някои бяха останали само кости, други все още имаха остатъци от дрехи. Трети бяха със савани…

— О, мили боже! — прошепна тя. — Няма ли край този кошмар!

— Още малко, любима — прегърна я Конар и я вдигна от земята. — Надявам се да ми позволиш…

Тя все още беше ужасена, но думите му я накараха да се усмихне. При блясъка на тези очи тя почувства бурен трепет. Чувстваше се защитена, сигурна и щастлива.

Той беше дошъл за нея.

Силните му ръце я прегръщаха. Неговата топлина беше и нейна.

Дали щяха да се спасят?

Конар мълчеше, носейки я с огромни крачки през катакомбата. Мелизанда усещаше студената му ризница. Очите й бяха затворени.

Той я пусна на земята и я поведе в мрака. Пред тях имаше стълби. Там горе блестеше луната.

Излязоха на открито. Мелизанда едва дишаше.

Заобиколени бяха от датчани. Те се тълпяха на малки групи до скалите или около каменните зидове.

Горяха огньове.

Мелизанда затвори очи замаяна.

Викингите бяха безчувствени, брутално жестоки. Понякога се гавреха с пленниците, преди да ги убият. Умъртвяваха ги бавно и мъчително. Завързваха ги към някое дърво, изкормваха ги и ги оставяха да умрат.

На дърветата наоколо висяха тела. Въздухът беше изпълнен с мирис на кръв.

Конар и Мелизанда бяха сами сред всички тези зверове. Ако ги хванат, отново ще бъде пленница на Жофроа.

Той ще убие Конар по най-жесток начин.

Коленете й потрепериха. Конар отново я придържаше за лакътя.

— Моля те, не ме оставяй сега! — каза уплашено тя.

— Върви натам, където се издига стената. Там вече ще сме спасени. Да бързаме. Трябва да изглежда, все едно те водя по заповед на Жофроа.

Мелизанда кимна и тръгна сама. Изминаха доста голямо разстояние. Целта им бе краят на римската стена, където гората се сливаше с крепостта.

Както вървяха, внезапно някой хвана Конар за рамото. Той спря и бавно се обърна. Зад него стояха трима викинги.

— Къде водиш жената?

— Жофроа ме изпрати да я взема.

— Той ли те изпрати? Но ти се движиш в грешна посока.

Конар сви рамене. Един от мъжете се засмя.

— Е, сигурно красивата графиня не е девствена. Няма какво толкова да я пазим за удоволствието на французина.

— Та тя е омъжена за викинг — съгласи се вторият. — И е по-ненаситна от меча му.

— Хайде да си я поделим и после да я върнем — предложи третият. — Така е най-добре — изсмя се той. — Да не би французинът да е по-умен? Плаща ни толкова малко. Защо да сме му благодарни?

— Да си я поделим… — промърмори Конар. Очите на Мелизанда се разтвориха широко при тези думи, но той дори не я погледна. — Виждате ли ония дървета оттатък зида. Да я заведем там.

Мелизанда отвори уста да изкрещи. Ръката на Конар обаче светкавично заглуши вика й, а останалите трима се наредиха около него, за да я прикрият. Тя се бореше за глътка въздух. Конар освободи малко устата й. Повдигна я от земята и краката й увиснаха във въздуха.

Минаха необезпокоявани край една скала, където лежаха датчани и пиеха. Това бяха стражите. Стигнаха до края на срутената стена и навлязоха в гората.

— Тук! — заповяда някой.

— По-навътре! — каза Конар. — Няма нужда другите да чуват виковете й.

— Така е — съгласиха се всички едновременно.

Продължиха навътре в гората. Накрая стигнаха до полянка с борчета. Все още се виждаха огньовете, но вече бяха далеч.

— Тук! — реши най-едрият от датчаните. Той беше облечен с ризница като Конар. Шлемът му покриваше носа. Беше повече дебел, отколкото мускулест. Мъжът зад него беше по-нисък, но добре сложен. Третият беше строен и силен.

— Да… тук…

Очите на Мелизанда се разшириха от тревога, тъй като Конар я остави на земята и бързо извади меча си, готов за бой. Рязко се обърна към останалите.

— Но какво правиш… — започна най-едрият.

— Приятели, тя е моя! — каза тихо Конар.

— Да гориш в ада дано! — възкликна единият. — Кълна се в разпятието, тя е наша!

Той също извади меча си и нападна бързо Конар. Конар махна с ръка на Мелизанда и тя се скри зад дънера на едно дърво. Зъбите й тракаха от ужас.

— Хайде, вземете я тогава! — предизвика ги Конар. Първият мъж прие предизвикателството и го нападна. Не се чу удар на мечове. Той се хвърли към гърлото на Конар, който успя да го отблъсне и заби острието си във врата на противника. Той падна, хъркайки.

Всичко ставаше страшно бързо. И другите двама извадиха оръжията си, единият боздуган, другият меч, и започнаха да обикалят около Конар, търсейки удобен момент за нападение. Конар приклекна, гъвкав като пружина. Те го нападнаха. Единият хвърли боздугана, но не улучи. Другият тръгна с меча и го удари в гърдите. Конар извика, но ризницата го предпази донякъде. Успя да отстъпи назад и с всичка сила ритна по гърдите първия, който налиташе отново. Мъжът отхвръкна и падна.

Датчанинът с боздугана размаха оръжието си във въздуха и замахна. Конар избегна удара на косъм. Тежката желязна топка на оръжието се удари в едно дърво. За малко не отнесе скалпа на Конар.

Той се обърна и отново стисна меча. Противникът му извика и отстъпи. Сборичкаха се за оръжието.

Мелизанда извика от ужас, виждайки как мъжът замахва отново и отново, а Конар отскача встрани, борейки се за живота си.

Мечът!

Тя се хвърли към оръжието, което проблясваше на лунната светлина.

Човекът остави Конар и тръгна към нея. Тя скочи на крака, размахвайки меча.

— Мелизанда! Дай ми го!

Боздуганът се насочи към нея. Силата на удара беше ужасна. Конар се приближаваше дебнешком отзад. Тя му хвърли меча. Датчанинът нападна. Конар застана пред нея, за да я скрие. Боздуганът отново полетя. Конар се наведе. Завъртя меча и нанесе добър удар, с който преряза гърлото на противника си. Кръв плисна навсякъде, мъжът рухна на колене.

Конар също падна по гръб. Очите му се затвориха.

Мелизанда се наведе над него, пляскайки го по бузите.

— Конар! — извика тя ужасена. Но как го бяха ранили? Кога? Тя не беше забелязала. Имаше ли кръв, нима умираше? — Конар! — извика тя отново, опипвайки тялото му и търсейки пулса.

Той отвори очи и светлият му поглед заблестя срещу Мелизанда.

— Толкова време ти отне да вземеш проклетия меч!

— О! — извика тя. — Ти си добре!

Конар седна.

— Но защо ме уплаши така!

— Просто паднах! Тези приятели бяха доста тежки и отгоре на всичко те носих дълго по онзи тунел.

— Как можа да им предложиш да ме поделите?

— Как иначе щяхме да им избягаме, Мелизанда? Нима допускаш, че бих делил жена си с когото и да било?

Разбира се, не. Тя беше съсипана от страх.

— Сега се намираме малко на изток. Трябва да се върнем през гората. Бързо, преди да са открили ония тримата. Преди Жофроа да е разбрал, че те няма. — Той стана на крака и протегна ръка към нея.

Тя бързо му подаде своята. В очите й напираха сълзи.

— Конар, зная, че не сега е времето, но искам да ти кажа нещо. Ние… ние ще имаме дете. Бях отчаяна, когато облякох ризницата и поведох хората си да се бият, но теб те нямаше. Ти беше толкова далеч отвъд морето. А тази земя е всичко, което имам. Баща ми ме научи да се чувствам отговорна за хората, които живеят тук.

— Мелизанда…

— Мергуин ми каза, че ще имаме момче — завърши тя с притворени очи.

— Зная.

Мелизанда бързо отвори очи. През шлема се виждаха само очите и устата му.

— Мергуин ли ти каза?

— Брена.

— О…

— Мелизанда, тя ми каза тази вечер. Знаеше колко съм разгневен и се безпокоеше, че мога да те нараня или да бъда твърде груб с теб. Искаше да съм нежен.

Конар я хвана за ръката.

— Ела, искам наистина да дочакам сина си.

Двамата погледнаха отново през борчетата.

— Брена също очаква дете — каза Конар. Мелизанда замръзна и се наложи той да я дръпне.

Брена й беше казала, че никога не е била любовница на Конар.

Но също така, че ще бъде винаги край него, за да му служи, когато той пожелае. По всякакъв начин. Брена пътуваше с него и се биеше с него.

Мелизанда го изостави. Брена обаче остана.

Тази вечер той е дошъл за нея. Рискува живота си, за да я спаси от Жофроа.

Мелизанда отново сведе поглед, опитвайки се да сдържи сълзите си.

Конар внезапно повдигна брадичката й.

— Какво има! Кажи! — Той поклати глава и се усмихна. — Детето, което носи Брена, е от Свен. Те скоро ще се женят.

Мелизанда се извърна. Не искаше Конар да забележи усмивката й на облекчение.

Ръката му отново пое нейната.

— Хайде, трябва да побързаме.

Мелизанда затича след него, опитвайки се да не стене от болка при всеки остър камък или клонче.

— Почти стигнахме! — прошепна той.

Къде? Къде трябваше да стигнат? Каква помощ очакваха?

Внезапно излязоха на една полянка. Конар спря рязко и тя се удари в гърба му. Зашеметена го прегърна и се огледа. Дъхът й спря в гърлото и сърцето й лудо подскочи.

Жофроа стоеше пред тях, заобиколен от брадати, облечени в кожи скандинавци. Бяха най-малко десет човека, въоръжени с мечове, боздугани и бойни брадви.

Жофроа бавно се усмихна.

— Виждам, че заровете най-после се обърнаха, викинг — обади се тихо той.

— Нима? — попита Конар в отговор.

— Наистина. Не биваше да идваш за нея.

— Ти открадна жена ми. Трябваше да дойда.

— Тя щеше да е моя. Заедно със земята.

— Баща ти уби нейния и ти не можеш да очакваш тя да те обича.

— Ще се наложи. Аз ще се погрижа за това. Бързо ще те забрави, когато умреш и те погребем, Конар. Смъртта ти обаче няма да е лека.

Мелизанда се показа зад Конар, извън себе си от страх и гняв.

— Никога! — извика тя. — Никога, проклет глупак! Нима мислиш, че можеш да убиеш всичките тия години, през които сме заедно, нима можеш да убиеш любовта?

— Мелизанда! — Ръцете на Конар се обвиха около нея. Той я избута на сигурно място зад себе си.

— Смъртта му ще е бавна! — обеща Жофроа. — Искате ли да знаете какво съм намислил? Ще завържа китките и глезените на Конар за четирите най-бързи коне. След това ще размахам камшика и могъщият Господар на вълците ще бъде разкъсан. Но преди това ще го изкормя. Когато бъде накълцан на достатъчно парчета, ще запалим голям огън и ще опечем каквото е останало от него.

През цялото време Конар не трепна. Той извади меча си, все още държейки Мелизанда зад гърба си.

— Това са само сладки мечти, Жофроа. Само мечти.

Жофроа изпсува.

— Глупак! Дори пред лицето на смъртта…

Но спря. Отляво, където гората проредяваше и се мержелееха руините на римската стена, внезапно се чу шум.

Мелизанда се обърна. Дъхът й секна, този път от изумление. Невероятно, сякаш беше сън.

Всички бяха там. Цялото семейство на Конар. Баща му стоеше насред пътеката, която като че се простираше до хоризонта на нощта. Около него се тълпяха воините му.

Мъжете седяха на конете си — огромни, непобедими. Мелизанда виждаше Олаф, Ерик, Брайън, Брайс, Конан и, мили боже, най-накрая Мергуин. Тя не можеше да повярва. Страхуваше се всичко това да не е само игра на сенки и лунна светлина в мъгливата нощ. А може би изопнатите й до крайност нерви започваха да й изневеряват?

Войската на Олаф започна да се приближава. Огромните коне прескочиха стената и се хвърлиха върху враговете.

Настъпи объркване. Конар дърпаше Мелизанда назад.

— Трябва да те отведа оттук — прошепна той нетърпеливо.

— Не, не искам да те оставя! Мога дори и сама да въртя меча, макар и не чак като тебе.

— Скъпа! Моля те, ще се бия по-добре, ако знам, че си на сигурно място. За бога, подчини ми се поне сега, Мелизанда.

Тя нямаше избор. Внезапно Конар я избута напред и извика, когато някой протегна ръце, за да я хване.

— Татко!

Тя видя пред себе си студеносините северни очи, които толкова приличаха на Конаровите. Силни ръце я сграбчиха, вдигнаха я нагоре и я спасиха от сблъсъка на желязо и плът.

Някой ги нападна откъм гърба. Огромният бял кон на Олаф с Мелизанда на седлото се изправи на задните си крака. Кралят на Дъблин посече противника, смушка жребеца си и отминаха. След това конят се обърна и Мелизанда можа да види битката. Мъжете се сражаваха ожесточено. Норвежци, датчани, френските войски, Одо! И граф Одо беше тук! Нейният Филип, скъпият Гастон. Бяха дошли всички. На коне, докато Жофроа и хората му бяха заварени неподготвени. Само някои бяха успели да яхнат животните си.

Жофроа беше решил, че с десет човека ще плени Конар в гората, ще го убие и ще отведе графинята.

Но не беше познал. Мелизанда стоеше изправена на белия кон и чувстваше зад гърба си топлината на своя свекър.

Да, когато трябваше, Конар се бе притекъл на помощ на близките си. Тази нощ те му връщаха подкрепата.

— Добре ли си? — надвеси се над нея Олаф, почувствал, че тя трепери. Мелизанда се обърна и го погледна.

След време така ще изглежда и Конар. Когато остарее, ще има същите благородни черти.

— Благодаря на бога, милорд… — тя се подвоуми за миг, но после довърши сърдечно: — че съм от семейство на викинги.

Олаф се усмихна под шлема си.

— Всичко свърши — тихо каза той.

Битката беше приключила. Враговете се предаваха. Взирайки се през морето от воини, Мелизанда видя двама мъже, които се сражаваха сами. Другите ги наблюдаваха от разстояние.

Там Конар водеше своя двубой с врага си.

Всички се струпаха около тях.

Мъжете викаха.

Конар и Жофроа…

— Защо продължават да се бият? — извика уплашена Мелизанда. Конар беше невредим, но тя знаеше, че е изтощен до крайност.

— Трябва да свършат веднъж завинаги — обясни Олаф.

— Но…

— Трябва — повтори Олаф и замълча.

На Мелизанда не й оставаше нищо друго, освен да наблюдава битката през сълзи.