Хедър Греъм
Господаря на вълците (23)

Епилог

Есента на 887 г.

Времето застудя. Една привечер, когато въздухът беше приятно свеж, Мелизанда се разхождаше край потока. Събу се и потопи крака в студената вода. Почувства се чудесно.

Облегна се на огромното дърво. Вековните му корени проникваха дълбоко в земята. Тя замечтано гледаше надвисналите над водата клони. Слънцето ги милваше с последните си лъчи. Есенните листа променяха цвета си от оранжево към златистожълто и червено. С приближаването на зимата те си отиваха заедно с отминаващата година. Но каква година беше това!

В началото на лятото датчаните започнаха да прииждат на все нови вълни. Някой каза, че са стигнали до трийсет хиляди. Към тях се присъединяваха всевъзможни наемници — шведи, норвежки — всеки, който търсеше лесна плячка, можеше да им стане съюзник. Те навлизаха с корабите си нагоре по реките. По Сена стигнаха чак до Париж и го обсадиха.

Три пъти нападнаха и тяхната крепост. И трите пъти бяха отблъснати с порой от стрели и вряща лой.

Конар внимателно планира отбраната. Той научи Мелизанда как да ръководи воините и да прави стратегически ходове за объркване на датчаните. Конар отсъстваше само при последното нападение. Беше заминал да се види с Одо. Този път Мелизанда ръководеше отбраната заедно с Брайс. Братът на мъжа й реши да остане с нея, за да й помага, докато съпругът й отсъства.

Когато обсадата започна, Луи не беше в Париж. Датчаните опустошиха Руан и се насочиха към столицата. Граф Одо, епископът, Конар и около двеста други барони организираха защитата на Париж срещу няколкостотин кораба и хиляди викинги. Градът бе опожарен, димните облаци се извисяваха до небето. Защитниците удържаха града. Датчаните започнаха да плячкосват околностите. Обсадата на Париж продължи цяла година, но Одо и хората му отблъснаха всички нападения. Войната сякаш нямаше да има край. Конар успя на няколко пъти да се прибере за малко вкъщи. Тези завръщания бяха за Мелизанда огромно щастие. Всеки път, когато го зърнеше да се връща, сърцето й радостно подскачаше, но крайниците й преминаваше сладкият огън на Один и тя жадуваше за прегръдката му.

Конар винаги успяваше да се върне, когато беше необходимо. Беше в крепостта и в края на 885 година, когато се роди синът им. Той настоя да го нарекат Манон, на името на баща й. Манон Роберт, но всички му викаха Роби.

Детето изцяло приличаше на баща си. Имаше небесносини очи, а косата му беше златиста. Беше голямо бебе, здраво и яко. Силният му рев огласяше цялата крепост. Конар присъства на мъчителното и продължително раждане. Тук бяха и баща му с Иърин, също и Дария. Целият род се бе събрал, пристигна и Мергуин. Конар беше неотстъпно до Мелизанда. Измъчена, тя го обсипваше с обвинения и закани, но всичко й беше простено. Иърин я увери, че това е единственият момент, когато може да го нарича както си иска. Раждането беше наистина тежко.

Мелизанда викаше, кълнеше. Конар кимаше и се съгласяваше. Тя го стискаше за ръката до болка и търсеше опора. Той я прегръщаше, когато плачеше и се бореше заедно с нея.

Усмихваше се и й напомняше, че се е заклел никога да не я оставя сама.

И в един такъв момент се роди синът им.

Мелизанда забрави всички трудности, които беше преживяла. Животът й доби нови измерения. Цялото семейство се грижеше за бебето. Мари де Трес се оплакваше, че не може да се вреди дори да го подържи малко.

Конар обожаваше сина си. Най-хубавите моменти бяха, когато съпрузите лежаха до бебето, възхищаваха му се и си мечтаеха как ще порасне.

Понякога Мелизанда се чувстваше виновна, че е толкова щастлива, когато страната й е в беда. Тя имаше прекрасен дом. Регвалд и Мергуин с часове се вглеждаха в небето и звездите, говореха за алхимия и медицина, вникваха в бъдещето. Всички обичаха Роби и къщата се изпълни с живот и топлина. Мелизанда не си спомняше някога да й е било толкова хубаво.

Искаше й се баща й да е жив и да види крепостта сега.

Ужасната съдба на Франция се отразяваше и на тях, защото Конар трябваше да защитава Париж. В края на 886 година Луи Дебелия успя да се върне в града. Одо настояваше кралят да заеме твърда позиция. Луи обаче плати на нашествениците данък, за да вдигнат обсадата. Но те продължиха да опустошават страната.

Граф Одо ставаше все по-популярен със смелите си действия, както и Конар. Викингът стана един от най-влиятелните френски благородници, известен като Господаря на вълците. Одо му даде още земя. Въпреки че датчаните продължиха нападенията си, набезите им бяха вече разкъсани и единични. Всички познаваха силата на крепостта им и я избягваха.

Иърин и Олаф пристигнаха отново на гости и дядото често яздеше с внука си, който беше вече на две години. Дори сега Мелизанда не смееше да се отдалечи от крепостта сама. Конар беше заминал преди няколко дни на преговори с Одо и други барони и й липсваше. С нетърпение и жар очакваше завръщането му. Олаф, който знаеше колко Мелизанда обича да седи до потока, предложи да я придружи заедно с Роби дотук. Бяха взели малко хляб, сирене и вино, за да обядват под дърветата.

След това Олаф и Роби си тръгнаха и Мелизанда остана сама. Гледаше клоните и мечтаеше, омаяна от пъстрите есенни цветове.

Животът й беше пълен. От време на време имаше и бури, но чувствата на двама им с Конар бяха дълбоки и силни и бурни като нрава им.

Изведнъж тя чу слаб звук и вдигна глава.

Конар се беше върнал.

Мъжът, когото познаваше така добре, се извисяваше сега пред нея, възседнал Тор — широкоплещест, с ризница и огненочервен плащ на раменете. Беше сложил и шлема си, защото времената бяха все още несигурни и отвсякъде дебнеше опасност. Очите му блестяха като синьото небе. Изглеждаше величествен и непобедим.

Викинг. Рус, висок, устремен, завладяващ. Видът му я изпълваше с радост повече от всякога.

— Конар — извика тя нежно и протегна ръце насреща му.

— Внимавай, скъпа! — Той скочи от коня, хвърли шлема си на земята, приближавайки се бързо към нея. Помогна й внимателно да се изправи — Мелизанда беше бременна в деветия месец с второто им дете.

— Мога и сама — започна тя.

— Пак проявяваш инат — обвини я той. — Както обикновено. Тук съм, за да ти помогна. Стой мирна.

Въпреки тромавостта й той бързо я вдигна на ръце и седна под едно дърво с нея на скута си. Подпря се на дънера.

— Така удобно ли ти е?

— О, Конар! — Тя го погали по бузата и го целуна. Направи го продължително и бавно, потръпваща от близостта му и от ласкавия му допир. Когато отлепи устни, той доволно изръмжа. Очите му блестяха щастливо и погали нежно корема й.

— Любов моя! Съжали един уморен мъж, който цял ден е яздил и очаква отново да стане баща.

Тя смръщи вежди.

— Значи така. Упрекваш ме, че се радвам да те видя.

— Никога — погали я той. — Надявам се, че си добре.

Тя се усмихна и се отпусна в ръцете му.

— Благодаря, добре съм. Също и Роби.

— Видях го с баща ми. И двамата са добре, сам се убедих.

Мелизанда се усмихна, а след това се натъжи.

— А как вървят нещата в Париж? Успяхте ли?

Конар въздъхна.

— Искат да свалят от трона Луи. Бароните са го решили, а и кой ще защити един слаб крал? Ние се сражавахме за него храбро, а той отново ни предаде.

Мелизанда го погали по бузата, чувствайки, че той съжалява за всичките жертви, дадени в Париж.

— И какво ще стане?

— Империята на Шарлеман ще бъде разделена. — Той я погледна в очите. — Одо ще стане крал на Западна Франция и ние ще сме му васали.

— Това те удовлетворява, нали?

— Да, наистина. — Конар се замисли. — Земите на Жофроа ни принадлежат, а получихме и още земя на изток. Това харесва ли ти?

Тя се засмя.

— И да, и не. Нищо, което принадлежи на Жофроа, не ме радва.

Конар също се засмя.

— Да, това е едната гледна точка. Но има и друга.

— Каква? — попита тя.

Той погали с пръст устните й и се усмихна.

— Ако не беше Жерар и неговото предателство, нямаше да имам такава прекрасна съпруга. И ако Жофроа не те беше отвлякъл, никога не бих повярвал, че моята враждебно настроена и непокорна, но изключителна жена, ме обича.

— Ти знаеше още преди да ти го призная — припомни му тя.

— Но ти никога не ми го каза, преди Жофроа да те отвлече, нима не помниш? Той искаше да ме разкъса и да ме даде на кучетата. Ти се хвърли пред мен и ме защити. Като сега си спомням как му обясни, че никога не може да убие любовта.

— Хм. И ти веднага ме скри зад себе си.

— Да, но твоите думи разпалиха сърцето ми — увери я Конар.

Мелизанда го погледна в очите и отново се усмихна, целуна го, жадна да докосне устните му. Копнееше за неговия допир.

А той беше толкова нежен. Всеки път, когато го целуваше, тя чувстваше вълните на страстта. Дори повече — буря, ураган от чувства.

Отдръпна се от него, изведнъж почувствала, че болките в корема й не са от допира му.

— Конар?

— Да?

— Нищо, нищо. Не ми обръщай внимание. — Тя отново го целуна.

Болката се засили. Мелизанда вече едва си поемаше дъх.

— Любов моя — прошепна той. — Как ме привличаш…

— Конар?

— Да?

— Не е от целувката. — Устата й беше пресъхнала. Усмихна се. — Но пак ти си причината.

— Тогава…

— Бебето — прошепна тя тихо.

Той скочи заедно с нея и нежно я понесе към коня.

След минути бяха в крепостта. Мелизанда очакваше предишното дълго страдание, но второто раждане се оказа много по-леко. Дъщеря им се появи на бял свят само след няколко часа.

Детето беше красиво. Косата му не беше нито кестенява, нито черна, а огненочервена, а очите — сини като лятно небе, дори по-дълбоки.

— Виолетови — реши Конар, разглеждайки бебето. Той седеше на края на леглото и съзерцаваше дъщеря си, докато Мелизанда я люлееше приспивно.

Майката беше приятно уморена и очите й се затваряха. Иърин взе внимателно малкото от ръцете й. Полузаспала, Мелизанда почувства как Конар се опитва да стане и пръстите й го задържаха.

— Не, мили, не ме оставяй — прошепна тя. Той отново седна на леглото и я прегърна.

Тя чу в просъница неговите нежни и любящи думи.

— Не, любов моя, никога няма да те оставя сама.

Мелизанда се усмихна и затвори очи. Лежеше уморена, но спокойна и доволна.

Знаеше, че той наистина ще изпълни обещанието си.

Той никога няма да я остави сама.

И тя ще го обича до края, него, Господаря на вълците. Цял живот, до вечността.

Времето беше тяхно, животът им принадлежеше и най-хубавото бе, че се обичаха завинаги. Изминалите години минаха като лента пред очите й. Невероятно беше да си спомни как се бореше с него, как го мразеше на моменти, как го предизвикваше.

Сега го обичаше и се страхуваше от любовта си.

Платиха с много мъка сегашната си радост. Преди бяха само двамата, а сега имаха и Роби… и това малко момиченце.

Мелизанда се замисли какво ли ще предскаже Мергуин за съдбата на дъщеря им и за общото им бъдеще.

Мелизанда се усмихна и най-накрая заспа в обятията на господаря си.

И засънува сладки, сладки сънища.