Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Executive Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Ера“, София, 2003

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 71

Президентът с неохота даде одобрението си за следващата фаза от плана на Кенеди и Рап. Ако медиите разберяха за това, щяха да го изядат с парцалите. Държавните ръководители на всички страни по света щяха да осъдят постъпката му и буквално всеки член от неговата партия щеше да го заклейми. Както обаче посочи Рап, с друг вариант не разполагаха.

Намираха се в Оперативната зала, само Кенеди и президентът. Кенеди чакаше Хейс да отговори на въпроса й.

Той като че ли беше на път да размисли.

— Сър, вас няма да ви засегне. Идеята беше моя и аз дадох заповед. Мич вече подготви нещата така, че да бъде отречено всякакво ваше участие. Имаме агент на място, а след случилото се тази сутрин никой не би ни обвинил, че сме прекалено предпазливи и подозрителни. — Кенеди изчака няколко секунди и добави: — И нашият, и френският посланик не са в сградата. Сега е моментът, сър.

Нямаше друг начин. Французите отказваха да забавят гласуването, а Рап настоя да не им разкриват известната им информация за Жусар, докато не му дойдеше времето. Този коз щяха да си запазят за по-късно. В крайна сметка всичко се свеждаше до доверието. Хейс имаше доверие на Кенеди и Рап, а освен това бяха се оказали в безизходица.

Президентът погледна директора на ЦРУ и каза:

— Давай.

Кенеди набра номера на телефона и когато се обади познатият глас на директора на Центъра за борба с тероризма, тя започна:

— Джейк, онова телефонно обаждане, за което говорихме… време е. — Изслуша потвърждението от другата страна на линията и затвори.

Айрини Кенеди току-що беше наредила на Търбс да информира ООН за предполагаем терористичен заговор за нападение над щабквартирата на международната организация в Ню Йорк, планирано за днес. Директорът на ЦБТ беше инструктиран да каже само, че заговорът е част от мащабни действия, свързани с експлозията на колата-бомба във Вашингтон. Медиите щели да бъдат информирани и персоналът от щабквартирата трябвало да се евакуира до един час.

Рап стоеше в коридора до зала „Рузвелт“, облегнат на стената и скръстил ръце. Обикновено предпочиташе да остава анонимен, ала тази сутрин дори изпита удоволствие от играта на нерви.

Раната му вече беше в много по-добро състояние и въпреки че не беше спал почти цяла нощ, се чувстваше прекрасно. Сигурно защото най-накрая бяха постигнали някакъв напредък, предприемаха конкретни действия и принуждаваха различни хора да играят по свирката им. Да седи със скръстени ръце и да чака нещо да се случи, противоречеше на характера му. Вече му идваше да влезе вътре и да изскърца със зъби на посланика, когато мобилният му телефон завибрира. Рап погледна кой го търси. Беше от ЦБТ.

— Ало.

— Мич, няма да повярваш какво намерих. — Беше Оливия Борн и звучеше развълнувана. — Хванах нашия човек отново на камера. Току-що се регистрира на международното летище „Балтимор“ до Вашингтон.

— На летище „Балтимор“, сигурна ли си, че е той?

— Компютърът го откри. Правех проверки на камерите на летищата „Рейгън“, „Дълес“, „Балтимор“, гарите „Юниън Стейшън“ и „Ричмънд“. — Програмата, за която говореше Борн, беше способна да обработва стотици лица в секунда и светкавично да ги сравнява с образеца. — Той е, Мич. Почакай малко, сега ще ти дам името му и закъде пътува.

Умът на Рап препускаше.

— Каза ли на някого?

— Само на Маркъс. Той в момента работи по името и по дестинацията на полета.

— Онзи още ли е на гишето на летището?

— Не, току-що свърши с регистрацията, но го следим с камерата. Чакай малко… Маркъс има името. Дон Марен. Резервирал е място за самолет, който излита за Париж в десет и трийсет и две. Оттам, изглежда… лети за Ница.

— Я повтори. — Рап започна светкавично да пресмята различните вероятности. Дори когато Борн повтори думите си, Рап сякаш не я чу. Съзнанието му вече беше насочено към Европа. Вече не мислеше как да стигне до летище „Балтимор“ за половин час. Не мислеше как да се оправи с полицията на летището, с ФБР и с всеки друг, който би се опитал да се докопа до човека, най-вероятно убил палестинския и саудитския посланик. Изведнъж картината рязко му се проясни.

— Могат ли камерите да потвърдят дали наистина се качва на самолета?

Последва мълчание, докато Борн проверяваше нещо.

— Току-що настроих камерата на неговия изход. Вече се качват на самолета. Не мисля, че ще има време да избяга.

— Но ако има и билет за друг полет…

— Ще го проследя и ще се уверя, че се качва на самолета за Париж.

Ако нещата се объркаха, щяха да му се скарат, че не е уведомил полицията на летището да арестува непознатия. Ако го стореше обаче, щеше да има доста свидетели. А дори и да успееше да отмъкне непознатия от полицията и ФБР, щеше да му се наложи сам да го разпитва, а той мразеше подобни занимания. Имаше и по-добър начин, малко по-рискован.

Гласът на Борн отново го извади от размислите му:

— Какво искаш от мен да правя?

— Дръж го под око. Гледай да се качи на борда и ми намери наблюдателен екип и самолет.

— Сигурен ли си, че не искаш да се обадим на ФБР и да го задържат?

Не, не беше сигурен. Но ако късметът не им изневереше в следващите трийсет минути, щеше да има по-голяма яснота.

— Нека оставим засега федералните настрани. Само не го изпускай и ми осигури самолет.

Рап натисна бутона за прекъсване на разговора и бързо набра друг номер. След няколко позвънявания се обади Скот Коулман.

— Можете ли да се приготвите с момчетата за тръгване до един час? — попита Мич.

— Може ли да попитам къде ще ходим?

— В Южна Франция. Ниска интензивност на конфликта, повече следене и наблюдение. Но ако ми се наложи да извърша някакви по-сериозни действия и да пренасям тежък товар, ще се нуждая от помощта ви.

— За стандартния хонорар ли? — попита тюленът в оставка.

— Разбира се.

— Пиши ни тогава в списъка.

Рап вече слизаше по стълбите.

— Добре, ще ти се обадя пак, за да уточним детайлите. Ти се приготви.

 

 

— Готов ли сте? — попита Кенеди с пръст над бутоните на осигурения срещу подслушване телефон.

Хейс кимна и постави длан на собствения си телефон.

Айрини набра някакъв номер и след последната цифра направи жест на президента да вдигне неговата слушалка.

Гласът, който се отзова от другата страна на линията, не беше на Бен Фридман. Негов асистент любезно я уведоми, че шефът му говорел по друг телефон. Кенеди не се съмняваше. Шефът на МОСАД по всяка вероятност в момента обсъждаше с министър-председателя Голдберг телефонното обаждане на посланика от Вашингтон. Тя каза, че е много важно да говори с Фридман и че ще почака да свърши.

Не мина и минута, когато Фридман дойде на телефона. Гласът му беше предпазлив:

— Айрини, как си?

— Благодаря, добре, Бен, а ти?

— Бил съм и по-добре. Много по-добре.

— Представям си. Чу ли за срещата ни с вашия посланик?

— Да, нещастното развитие на събитията току-що беше сведено до знанието ми.

— Бен, искам да ти направя услуга. Като на стар приятел. Президентът съвсем сериозно настоява да изтеглите танковете от Хеброн незабавно.

— Така чух и аз.

Кенеди знаеше, че той нямаше да я удостои с информация доброволно.

— Това не е всичко, Бен.

Фридман въздъхна тежко.

— Какво още иска той?

— Главата ти! Иска да си подадеш оставката като директор на МОСАД. Веднага.

— Това е смешно. Защо ще иска подобно нещо? Какво го е грижа кой ръководи МОСАД?

— Знае, че го излъга за Хеброн, а съюзниците не бива да се лъжат. — Фридман мълчеше. — Бен, сигурна съм, че си имал причини да постъпиш така, но сега е време да се очистиш. Ако искаш да си запазиш работата и да съхраниш съюза ни, кажи ми.

— Давид Голдберг няма да се съгласи никой да му нарежда. Дори и този някой да е президентът на Съединените щати.

— Дори и това да означава политическата му кариера да приключи със скандал? Не ви съдя за случилото се в Хеброн. Господ знае как бихме реагирали ние, ако всяка седмица под носа ни избухваха бомби, но трябва да ме държиш в течение, Бен.

— Какво знаеш за Хеброн?

— Не, Бен, така няма да стане. Ако искаш да си запазиш работата и да избегнеш публичен скандал, ти ще ми отговориш на въпросите. Президентът е бесен, Бен! Онова там са били хеликоптери „Апачи“ с ракети „Хелфайър“. — Тя понижи глас, сякаш не искаше друг да я чуе, и добави: — Имаме спътникови кадри от атаката. Президентът иска да отнесе записите в ООН и да покаже на света, че ти и Голдберг сте лъжци.

Минаха няколко секунди и Фридман проговори. Нямаше друг избор, освен да признае истината.

— Нямаше никаква бомбена фабрика.

— Защо не ми го каза в началото?

— Извинявай. Трябваше да го сторя.

— А защо трябваше да лъжеш?

— Защото не исках да изпусна шанса да ликвидирам ония копелета до един. Но тъй като се срещаха в жилищен квартал, знаех, че палестинците после ще кажат, че е било клане.

— Как разбра за срещата?

— Имахме наш източник.

— Кой?

— Един агент.

— Кой беше източникът ви?

— Не мога да ти кажа.

— Бен, ние сме на една страна. Повярвай ми. Трябва да ми кажеш кой беше агентът ви.

— Един палестинец.

— Вие плащахте ли му за услугите?

— Не.

— Вербувахте ли го, или той сам дойде при вас?

— По малко и от двете.

Интуицията и опитът подсказваха на Кенеди, че източникът на Фридман по някакъв начин е свързан с разплитането на загадката.

— Бен, ако искаш да успокоя президента, трябва да изпратиш на Джейк Търбс всичко, което знаеш за този палестинец, и то веднага. Президентът след малко ще се срещне с държавния секретар. Ще обсъждат как да представят доказателствата за Хеброн пред ООН.

Фридман се опита да отгатне какво е намислила Кенеди. Палестинският му информатор беше убит заедно с останалите терористи. Не виждаше защо да не изпрати информация, отнасяща се за него. Но инстинктът му диктуваше да бъде предпазлив — тук се криеше нещо много по-голямо. Единственото, което със сигурност знаеше обаче, беше, че ако ООН научеха истината за Хеброн, щеше да има непоправими последици. След като обмисли ситуацията в продължение на няколко секунди и видя, че няма алтернатива, той се съгласи да изпрати информацията.