Винс Флин
Мръсни афери (31)

ГЛАВА 30

Хеликоптерът на филипинската армия се приближи към Амфибийната група в готовност от запад. По средата на морската формация се намираше застрашителният десантен вертолетоносач „Бело Ууд“. Рап с нетърпение чакаше машината да кацне. Денят беше започнал с неприятности, но накрая всичко се оправи. И точно когато всичко си тръгна по плана, го сюрпризираха. Малко повече от час след като генерал Моро беше ликвидиран, се обади Коулман и докладва нещо много интересно. Първоначално реагира на новината за семейство Андерсън като на манна небесна, но после съзря проблема.

Филипинските Специални части се бяха разбеснели след смъртта на командира си. Точно както Рап и се надяваше да стане. Подразделение от над двеста души се приготви за истинска война. Два антиснайперистки екипа бяха разпратени из района с надеждата да открият някакви следи, докато полковник Барбоза пое командването на лагера и се приготви за изпращането на допълнителни патрули. Мъжете искаха кръв.

Рап наблюдаваше загрижено приготовленията. Вътрешно беше доволен. Всичко, изглежда, вървеше по план. Групата от филипинските Специални части щеше да преследва „Абу Саяф“, в Манила генерал Ризал щеше да настоява американските военни да се присъединят към лова на терористи. И при съвместната акция щяха да открият Андерсънови, да ги спасят и веднъж завинаги да приключат с „Абу Саяф“.

Коулман обаче промени всичко това, когато му се обади да му съобщи какво е видял на острова. И му каза, че лагерът на „Абу Саяф“ се намира само на шест километра и половина от лагера на филипинските части. Първоначалният план беше Коулман и екипът му да се придвижат към брега и оттам да се доберат до точката на изтегляне с плуване. Но този план вече не беше актуален. Коулман не искаше да губи контакта с Андерсънови и Рап беше съгласен с него.

И сега трябваше да се изправят срещу група побеснели филипински командоси, които жадуваха за мъст. Четирима американски тайни агенти се бяха оказали между чука и наковалнята.

Ако двата противника се сблъскаха, неминуемо щеше да се стигне до клане, в което шансовете на семейство Андерсън нямаше да са никак големи. Рап трябваше да обуздае гнева на филипинците.

Той вдигна телефона и набра Айрини. В Ленгли денят преваляше. Рап поиска две неща. Първото беше Кенеди да накара генерал Флъд да притисне генерал Ризал и филипинците да задържат войските си в лагерите, докато той и Коулман не измислят приемливо решение. Второто, което поиска, в момента се намираше пред него. Корабът на американските ВМС „Бело Ууд“ пореше вълните на филипинско море с дванайсет възела. Масивните перки на двигателите оставяха бяла диря, която се виждаше докъдето поглед стига. Корабите за охрана и поддръжка бяха обкръжили вертолетоносача във формата на диамант, простираща се километри. От изток се задаваха буреносни облаци. Рап първо наруга лошото време, но после му хрумна, че може да им е от полза.

Филипинският хеликоптер се приземи на широката палубна писта на „Бело Ууд“. Мич Рап изскочи навън като куршум и се насочи към огромната надстройка на командния пункт. Доста кораби беше обходил и знаеше кое къде да намери. Когато приближи кулата, един военноморски лейтенант му протегна ръка.

— Здравейте, господин Рап. Аз съм лейтенант Джаксън. Дяволски се радвам да се запозная с вас.

Офицерът стисна силно и ентусиазирано дланта му. Дори и да я нямаше значката-тризъбец на зелената униформа, Мич пак щеше да разбере, че мъжът с атлетичната фигура, дългата коса и брадичката е тюлен.

— Точно вас търсех, лейтенант.

Джаксън се ухили. Като повечето си колеги и той знаеше много добре кой е Мич Рап. Появата му на „Бело Ууд“ беше добър знак.

— Имам заповед да ви заведа право при капитана.

Джаксън влезе в кулата и Рап го последва.

Двамата се качиха по металните стълби няколко етажа по-нагоре, след което минаха през един тесен коридор. Спряха пред сива врата с табелка КАПИТАН ФОРЕСТЪР.

Джаксън почука на вратата и изчака разрешение да влязат. Отвътре отговориха почти веднага.

Джаксън козирува.

— Господин Рап се явява по ваше желание, господин капитан.

Капитан Шъруин Форестър остави настрана книгата, която четеше. Висок над два метра, Форестър изглеждаше като гигант в тесните пространства на кораба. Таванът беше на сантиметри от темето му.

— Благодаря ви, лейтенант, свободен сте. — Форестър прекоси кабинета си и огледа госта. После се усмихна широко и се обърна към Рап: — Е, господин Рап, днес ми бе за първи път. Никога досега не ми се е обаждал лично председателят на Обединеното командване. Не и докато съм бил в морето.

Рап също се усмихна. Имаше нещо, което веднага го накара да хареса Форестър.

— Това хубаво ли е, или лошо, сър?

Форестър помисли секунда.

— Не обичам да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо. Особено след случилото се снощи. Мога само да предположа, че щом човек с вашата репутация идва на кораба ми така ненадейно, значи е за добро.

Рап кимна. Изглежда, Форестър беше истински воин, а не някой бюрократ, правещ се на офицер.

— И аз мисля, че ще ви хареса това, което съм ви приготвил.

— Добре, тогава да поседнем. — Капитанът го заведе при едно канапе с четири фотьойла около него. Апартаментът не беше много голям, но за кораб си беше направо огромен. Форестър и Джаксън седнаха на канапето, а Рап се разположи срещу тях във фотьойла.

— Та, господин Рап — Форестър кръстоса дългите си крака — какво ви води насам, толкова далеч от дома?

Рап вече беше обмислил нещата предварително. Денят щеше да е тежък и за да успее, тези двама мъже трябваше да дадат всичко от себе си. Дълго беше работил в среда, в която всички бяха обсебени от мания за тайни, но така и не свикна с някои техни правила. Да, някои планове наистина трябва да се пазят в тайна, но по-добре беше военните на терена да са наясно със ставащото.

Според Рап случаят в момента беше точно такъв, а и едва ли щеше да изтече информация от двамата морски офицери. Те патрулираха вече повече от месец и споменът за семейство Андерсън още беше пресен в главите ми. Освен това бяха загинали техни бойни другари. На тях можеше да им се вярва.

— Това, което ще ви кажа, не бива да излиза оттук. Дори една дума автоматично слага край на кариерата ви. Достатъчно ли съм ясен? — Двамата кимнаха. — Добре. — Мич се обърна към Форестър: — Тюлените, които закарахте на брега преди няколко нощи и които попаднаха в засада… тяхната мисия беше провалена от изтекла информация. Изтекла на много високо ниво.

След дълга пауза Форестър попита:

— Откъде?

— От Държавния департамент. Скоро медиите ще огласят фактите. Помощник-държавният секретар Аманда Петри присъства на брифинга на Съвета за национална сигурност за операцията. Изрично й беше казано да не споделя информацията за спасяването на заложниците с никого, включително и с посолството в Манила. Когато измъкнехме семейство Андерсън, сами щяхме да съобщим на филипинското правителство. Дори и да се възпротивяха — Рап сви рамене, — нашата позиция беше достатъчно твърда. Американците са държани като заложници вече шест месеца, а те досега не си помръднаха пръста да ги освободят. Дори разкрихме, че са спъвали усилията ни за освобождаването им. — „Спъвали“ беше меко казано. — След като нашите момчета попаднаха в засада, директорът Кенеди започна разследване. Изглежда, е имала хора, които са следели как се развиват нещата тук. Това, което открихме, хич няма да ви хареса. Малко преди спасителната операция Аманда Петри е изпратила електронно писмо до посланик Кокс в Манила. В мейла тя е описала плана на мисията. На свой ред посланик Кокс е предал информацията на човек от филипинското правителство.

— На кого? — попита Джаксън.

— Не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

— Не искам. Няма значение. Сега да преминем към най-интересната част. Срещали ли сте се с генерал Моро?

Форестър поклати глава, а Джаксън отвърна:

— Няколко пъти.

— Какво мислиш за него?

— Според мен той нещо ни е сърдит — на мен и моите момчета. Има ни зъб за нещо.

— Да — съгласи се Рап. — А може би не иска американците да се разхождат из малкия му остров?

— Да, а освен това винаги се опитва да докаже, че неговите бойци са по-добри от нас.

— Наистина ли е така?

Джаксън се изсмя.

— Как ли пък не!

На Рап подобен отговор му прозвуча самохвално и горделиво.

— По-конкретно, ако обичаш. Как са в стрелбата и в действията в джунглите? Каква е дисциплината им?

— Бяха изключително дисциплинирани. В това отношение Моро беше истински садист. Бяха в страхотна форма. Можеха лесно да се справят с дългите преходи, носейки на гърба си големи раници. Никой от тях не се осмели да хленчи или дори да изпъшка. Но те стрелят много по-малко от нашите екипи.

Това беше важна информация.

— А в джунглата как се държаха? Добри следотърсачи ли бяха?

— Интересно е, че ми задавате подобен въпрос — отвърна Джаксън. — Бяха страхотни следотърсачи. Можеха да открият и игла в джунглата. Бяха по-добри от нас, с изключение може би на един от моите.

— Какво му е толкова интересното на въпроса?

— Ами щом са толкова добри следотърсачи, защо досега не са попаднали на дирите на семейство Андерсън? Няколко пъти се натъквахме на лагери, които очевидно бяха опразнени от терористите в последния момент. Тогава настоявах хората на Моро да ги натиснат и подгонят, но те винаги намираха някакво оправдание, че трябва да останем по местата си. Поне час седяха до радиостанцията и чакаха заповед, докато разузнавачите се разпръсваха из джунглата и търсеха следите на бунтовниците.

— Опитахте ли се да ги преследвате сами?

— Разбира се. Моро побесня. Дори се качи на хеликоптера и дойде при нас. Навика ми се пред моите и неговите хора, а после се свърза с моя командващ офицер в Гуам и му се разкрещя и на него. Накрая получих мъмрене и сега не ме пускат да слизам от кораба.

— Е, лейтенант, мисля, че ще мога да залича това мъмрене от личното ви дело.

— Моля? — не разбра Джаксън.

— Само ми напомнете, когато всичко свърши, и ще се погрижа… Всъщност дори ще направя така, че мъмренето да бъде заменено с похвала. Интуицията не ви е подвела. Генерал Моро беше предател.

— Предател?

— Точно така.

— Забелязах — намеси се капитан Форестър, — че казахте „беше“, а не „е“. Случайно ли?

Ето тук нещата ставаха много деликатни. Проблемът беше не да признае смъртта на Моро. Така или иначе щеше да се разчуе скоро. Трудността беше как да обясни кой го е убил и откъде са знаели, че е предател. Рап реши да разкрие само част от истината:

— Генерал Моро е приемал подкупи от „Абу Саяф“. — За връзките на Моро с Китай реши да премълчи. — Както вече посочихте, лейтенанте, той никак не обичаше американците.

— Значи „Абу Саяф“ са му плащали да не ги преследва?

— Правилно.

— Ах, този кучи…

Форестър прекъсна младшия офицер:

— Генерал Моро имал ли е нещо общо със засадата срещу нашите?

— Боя се, че да.

Форестър едва овладя гнева си.

— Да се върна към първия си въпрос тогава. Генерал Моро още ли е сред живите?

— Не.

Джаксън, който беше добре запознат с репутацията на Рап и знаеше, че агентът от ЦРУ е бил в лагера на филипинските Специални части тази сутрин, го попита развълнувано:

— Вие ли го убихте?

Форестър се изкашля.

— Лейтенанте, мисля, че не бива да задаваме такива въпроси.

— Няма нищо — отвърна Рап. — Не, не го убих аз. Застреля го снайперист.

— Снайперист? — повтори Джаксън.

— Да. Лагерът не беше охраняван по периметъра. Абу Саяф изпратиха свой човек, който се промъкна достатъчно близо и застреля генерала рано тази сутрин. — Рап замълча, за да види как ще бъдат възприети думите му. — Това е официалната версия. А сега искате ли да чуете какво наистина се случи?

Двамата му събеседници кимнаха, Джаксън — по-ентусиазирано от Форестър.

— Информацията, която ще споделя с вас, е строго секретна. Наблягам на тази подробност. В часовете преди изгрев-слънце тази сутрин снайперистки екип на американските Специални сили проникна на острова, зае позиции и малко след изгрева произведе изстрела.

Двамата офицери приеха новината с мълчание.

— Това обаче не е всичко. Докато се придвижваха към позицията си, екипът забеляза семейство Андерсън и техните похитители. Четиримата командоси се разделиха на два екипа — единият да проследи Андерсънови, а другият да ликвидира генерала.

— Знаем къде крият семейство Андерсън? — предпазливо предположи Джаксън.

— Да.

Форестър се наведе напред.

— Знаем точно къде се намират?

— Абсолютно точно и ще отидем да ги приберем.