Винс Флин
Мръсни афери (4)

ГЛАВА 3

Мъжът седеше на задната седалка на мощния скутер. Черната му лъскава коса се развяваше като лъвска грива, докато лодката се отдалечаваше с висока скорост от дока на Монте Карло. Слънцето се издигаше в лазурното небе. По всичко личеше, че днес ще е поредният прекрасен ден в клуба на свръхбогатите. Мургавата кожа на пътника контрастираше с широката бяла риза и черните слънчеви очила „Рейбан“. Сякаш беше излязъл от туристическа реклама — с разперени ръце върху бялата кожена седалка, наслаждаващ се на слънчевите лъчи и морския бриз. Реклама как да се изскубнете за малко от скуката и монотонността на всекидневието. За този пътник обаче малкото морско пътешествие далеч нямаше да е забавно и релаксиращо. Той не бягаше от скучното всекидневие, а направо се насочваше към него. Отиваше при един човек, когото недолюбваше. И за да се влошат нещата още повече, визитата не беше по негова инициатива. Така му беше заповядано.

Красивият мъж се подвизаваше под името Дейвид. Без фамилия, само Дейвид. Това не беше истинското му име. Беше го приел преди години, когато следваше в Америка. То му пасваше, предвид професията му, която изискваше баланс между анонимността и лукса. Дейвид винаги оцеляваше. Беше израснал в среда на насилие и омраза и някак беше успял да се справи и с двете още в ранна възраст. Благодарение на контрола над емоциите си Дейвид успя да премине през минното поле на своята младост и да тръгне по пътя към величието. И сега, на трийсет и четири години, той беше решил да промени света. Само ако мъжът, с когото щеше да се срещне, го оставеше на мира, щеше да доведе плана си до успешен край.

Дейвид погледна над стъклото на скутера към голямата яхта, закотвена в залива, и въздъхна. В съзнанието му огромният съд и собственикът му бяха почти едно и също. И двете неща бяха с внушителни размери, и двете държаха да бъдат забелязвани от тези, които плаваха в тяхната сфера, и двете се нуждаеха от многобройни екипажи, за да оцеляват в дълбоките води. Имаше дни, когато Дейвид се питаше дали, ако можеше да върне времето назад и да започне всичко отново, би избрал другиго за свой покровител. Беше пътувал много. Работата му изискваше, ако можеше да бъде наречена така, да не си води бележки. Затова той непрекъснато премисляше решенията си и разиграваше поредните си ходове. Всеки полет или пътуване с влак се характеризираха с безкрайно умуване и подреждане на ситуациите „ако… то“ и „този и този“.

В определена степен дилемата му беше неразрешима. Вече беше стигнал прекалено далеч, за да може да смени посоката. Принц Омар беше негов партньор и колкото и неприятно да му беше да си признае, този човек беше удържал на думата си, поне финансово. Докато ослепителната яхта се приближаваше, Дейвид отново беше обзет от неприятното чувство, че е бил привлечен в орбитата на принца против волята си. Този човек беше като силен наркотик. В малки количества пораждаше блажени усещания, но в по-големи дози можеше да съсипе организма и душата ти.

Скутерът се доближи до борда на масивната, дълга почти сто метра яхта. Огромният корпус скри слънцето, Дейвид усети хлад. Надяваше се това да не е лошо предзнаменование. Принцът го бе поканил на обяд и за по едно питие в два следобед, но Дейвид нямаше намерение да губи цял ден в Монако. Имаше още много работа за вършене. Принцът нямаше да е доволен, но на този етап на играта все още не можеше да стори нищо друго, освен шумно да протестира.

Преди скутерът да спре, Дейвид мушна сто евро в джоба на ризата на водача и скочи на палубата. Веднага забеляза петте пълни бели чувала за боклук — резултат от снощното парти. В хладния сутрешен въздух долови миризмата на вино и бира. Принцът щеше да е махмурлия и нямаше да е в добро настроение.

— Подранил си.

Дейвид веднага позна този глас с френски акцент — принадлежеше на главния помощник на принца.

— Извинявай, Девон. — Вдигна глава. До Девон льо Клер стоеше вездесъщият китаец, телохранителят Чън.

Девон го изгледа намръщено.

— Знаеш, че ще трябва да почакаш.

Дейвид се заизкачва по стълбата, като не изпускаше от поглед Девон.

— Изглеждаш добре, Девон. — Потупа помощника по рамото и добави: — Надявам се, не си участвал в снощните занимания.

Девон извъртя очи:

— Все някой трябва да остане трезвен, за да движи предприятието.

— Напълно си прав. — Дейвид отвори уста да попита как е минало партито, но се отказа.

— Дълго ли ще останеш?

— Не.

— Е, тогава ще трябва да изчакаш Негово височество да се събуди. Той си легна на разсъмване.

Дейвид погледна часовника си. Беше осем и петнайсет.

— Съжалявам, Девон, но не мога да си позволя да седя цял ден и да го чакам да се наспи и да се съвземе от махмурлука.

Слабият французин изпитателно изгледа Дейвид през овалните си очила в сребърна рамка.

— Той няма да остане доволен — процеди.

— Знам, и вината ще е моя. — Прекрасно разбираше, че Девон не е склонен да разсърди господаря си. — Ако искаш, аз ще ида да го събудя, но в никакъв случай не мога да изгубя цял ден. — Девон се обърна към Чън. Бодигардът поклати глава. Беше изключено човекът, който отговаряше за живота на принца, да пусне този посетител в покоите на господаря си.

Когато гостът се обърна да си върви, вечно деловият асистент го спря с думите:

— Ще видя какво мога да направя. Искаш ли през това време да хапнеш нещо?

— Да.

— Ще поръчам да ти сервират закуска на задната палуба. — Помощникът кимна любезно и изчезна във вътрешността на яхтата. Дейвид и Чън останаха сами. Настъпи неловко мълчание. Убиецът и бодигардът един срещу друг.