Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Executive Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Ера“, София, 2003

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 59

Президентът Хейс седеше зад бюрото, долепил телефонната слушалка до ухото си. Неговият екип по национална сигурност се беше разположил на канапетата и го чакаше да свърши. Кенеди седеше до Валъри Джоунс и се преструваше, че чете от някаква папка. В действителност слушаше какво говори президентът или по-точно — какво не казва. Високопоставеният сенатор от Ню Йорк, щат, в който президентът не се радваше на голяма популярност, му се беше обадил, за да го посъветва да не отправя такива яростни нападки срещу израелците заради бомбардировката в Хеброн.

Хейс дори не искаше да отговори на обаждането, но Джоунс, като по-практична, настоя да вдигне слушалката. Когато дойдеше време за преизбирането му, Ню Йорк щеше да им е необходим. Това не беше първото обаждане до Белия дом тази сутрин, отнасящо се до Израел. Влиятелното еврейско лоби трескаво се опитваше да предотврати пагубното за тях гласуване, което беше насрочено за днес в ООН. Всеки от членовете на екипа по национална сигурност беше отговорил на поне две обаждания от влиятелни посредници между властта и бизнеса, пледиращи за подкрепа на израелската кауза. Държавният секретар Бърг беше съветвана най-много, следвана от началничката на кабинета Джоунс и от министъра на отбраната Кълбъртсън. Дори телефоните на Кенеди и генерал Флъд бяха загрети.

— Ще взема предвид съвета ви — каза президентът, загледан в пространството. Слуша още няколко секунди и твърдо отговори: — Напълно разбирам сериозността на положението, сенаторе. А сега ме извинете, имам работа. — Хейс затръшна слушалката и хвърли към Джоунс нерадостен поглед.

После стана от бюрото си, без да изпуска от очи началничката на кабинета, и каза:

— Това е последното, на което отговарям. Тия хора са по-загрижени за Израел, отколкото за собствената си страна.

— Какво каза? — попита Джоунс.

— Нещо от рода: ако искам следващия път да победя в Ню Йорк, е по-добре да направя всичко възможно френската резолюция да не мине в Съвета за сигурност. А за капак израелците са изпратили в Хеброн танкове. Произведени в Америка танкове!

— Сър, мисля, че трябва да съсредоточим усилията си върху отлагането на гласуването в Съвета за сигурност.

Хейс прокара ръка през косата си.

— Беа? — обърна се той към външния министър.

— От това, което чувам, французите са дяволски решени да прокарат резолюцията си. Особено след като снощи в Хеброн влязоха танковете.

— Да не забравяме камикадзетата — намеси се министърът на отбраната Кълбъртсън. — Всичко започна от тях. Израел има правото да се защити и ако палестинците укриват бомбените си фабрики в жилищни квартали — да се сърдят на себе си.

Държавният секретар не обърна внимание на думите на колегата си:

— Господин президент, не бих спорила, че Израел има право да се защитава, но на практика на ООН й е писнало от този омагьосан кръг. Убийството на посланик в организацията шокира всички.

Кълбъртсън се премести на ръба на канапето.

— Но няма доказателства, че Израел има пръст в смъртта на представителя. Всъщност дори е смешно да се твърди подобно нещо.

Хейс се обърна към Кенеди. Сега беше време останалите от екипа да узнаят тайната.

— Айрини?

Кенеди затвори папката и вдигна глава. Президентът много ясно й беше наредил какво да каже или по-точно — какво да не казва. Не трябваше изобщо да споменава за мистериозния мъж, с когото се е срещал принц Омар. Англичаните имаха доста обширно досие за брата на престолонаследника. Макар и да бяха убедени, че е прагматичен и разумен бизнесмен или поне се е обградил с умни хора, от Лондон също така подозираха, че принц Омар като нищо може да е замесен в нещо толкова объркано като убийството на дипломат в ООН. Затова засега Кенеди щеше да се придържа само към твърдо установените факти.

Почти шепнешком тя започна:

— В Хеброн не е имало никаква бомбена фабрика.

Държавният секретар Бърг се втренчи в нея.

— Израелците признаха ли го?

— Не. В действителност те продължават да се придържат към първоначалната си версия.

— Тогава откъде знаем, че не е имало фабрика? — попита мнително Кълбъртсън.

— Разполагаме със спътникови снимки от атаката. Не е имало никакви вторични експлозии.

— Тогава какво е причинило големите разрушения? — попита Бърг.

— Шестнайсет ракети „Хелфайър“, изстреляни от хеликоптери „Апачи“.

— Произведени в Америка ракети „Хелфайър“ — добави президентът. — Изстреляни от произведени в Америка хеликоптери „Апачи“.

Бърг първа схвана.

— Значи затова са нахлули в Хеброн снощи. Искали са да заличат следите.

— Или, като познавам Бен Фридман — отвърна Кенеди, — сигурно ще оставят фалшиви улики, за да изглежда, че са казали истината, а палестинците са излъгали.

— Или — намеси се Кълбъртсън — просто са влезли в Хеброн, за да се разправят с Бригадите на мъчениците.

— Сигурна съм, че е по малко и от двете — съгласи се Кенеди, — но в момента съм по-склонна да вярвам, че ликвидирането на терористите е претекст за първото.

— На практика — обади се президентът — се оказва, че имаме съюзник, който не е честен с нас.

— Какво казва Фридман за убийството на посланика? — попита Бърг.

Кенеди стрелна с очи държавния секретар.

Бърг много добре знаеше за официалното опровержение на Израел за каквото и да било участие в убийството на посланик Али. Въпросът й показваше, че според нея МОСАД води собствена външна политика, брутална и кървава.

— Главният директор отрича каквато и да е намеса.

Кълбъртсън направи гримаса.

— Само защото са излъгали за бомбената фабрика, не означава, че са убили и палестинския посланик.

— Не съм много сигурен — вметна Хейс. — Най-малкото това доказва, че не можем да им вярваме.

— Нали не мислите, че са извършили нещо толкова скандално? — обърна се заядливо Кълбъртсън към Айрини.

— Не виждам каква би била ползата им от подобен акт… поне не и на американска земя. Но отново повтарям, че не разполагам с всички факти. Знам само, че може да става въпрос за широкомащабна израелска офанзива, за да бъде прочистен Западният бряг веднъж завинаги.

— Но защо ще убиват посланика? — попита Бърг. — Единственото, което постигнаха, е, че настроиха Обединените нации срещу себе си.

До настоящия момент, поради няколко причини, Кенеди се въздържаше да направи този коментар. Най-напред, тя не искаше да повярва във факта, че Израел е толкова безразсъден. Но обтегнатите й взаимоотношения с Фридман, както и пагубното отражение на появата на атентаторите — самоубийци, върху израелската душевност все повече я навеждаха на мисълта, че те наистина са способни на такъв брутален ход.

— Съществува мнение — Кенеди гледаше да подбира внимателно думите си, — че Израел вече не го е грижа какво мислят в ООН.

— Че как така? — подскочи президентът; не беше запознат с тази гледна точка.

— Естествено, в Израел има кръгове, които смятат, че страната им трябва да се ангажира твърдо, за да има траен мир. В същото време обаче расте броят и на тези, според които всеки път когато Израел повери сигурността и проблемите си в ръцете на друга държава или организация, се опарва.

Държавният секретар се съгласи:

— Те смятат, че ООН най-малкото не проявяват никакво съчувствие към тях и са настроени антисемитски.

— И чрез убийството на палестинския посланик в Ню Йорк те изпращат послание на ООН какво мислят за тях. В същото време посланието към палестинците е, че ако искат, могат да не им отстъпват по жестокост — продължи Айрини.

Кълбъртсън явно започна да схваща за какво иде реч.

— Резолюциите на ООН в повечето случаи си остават неизпълнени. Тогава защо им е да им играят по свирката? — каза той.

— Точно така — отвърна Бърг.