Винс Флин
Мръсни афери (37)

ГЛАВА 36

Основно правило е, че когато времето е лошо, хората си седят на сухо.

Сто осемдесет и двама кандидати обаче, лишавани от сън дни наред, облечени в мокри, покрити с пясък униформи, не спираха да тичат.

Повечето от тях можеха да издържат физическите натоварвания. Учебните изисквания бяха високи, но не и непосилни. Никой от курсантите вече не обръщаше внимание на обидите и предизвикателствата на инструкторите. Само че общият ефект от всичко това си казваше своето.

Когато дойдеше време за „адската седмица“, тюлените вече обикновено се намираха в крайно изтощение. Телата им бяха отекли и ги боляха, нервите им бяха опънати. Бяха на границата да изгубят здравия си разсъдък. Лишаваха ги от сън и топлина, а когато на човешкото тяло му липсват тези две неща, хората започват да вършат странни и непредвидими работи.

В такива моменти мнозина се отказваха и биеха камбаната — знак, че искат доброволно да прекратят курса. За обикновения гражданин дори събуждането в два през нощта на цялата група чрез дрънчене с капаци от боклукчийски кофи е достатъчно жестоко. Но като прибавим тази подробност, че мъжете си бяха легнали само половин час преди това и че за три дни не им се събираше повече от час сън — обучението изглеждаше направо нечовешко.

Но не от всеки става тюлен. На война няма място за любезности и великодушие. Боят е физически и психически изтощаващо занимание, което изключва удобните легла, всекидневния душ и топлата храна. Но най-важното, тази работа не прилича на никоя друга поради една проста причина — по време на бой никой не може да се откаже просто ей така. Ако ти писне да пренасяш тежките куфари, можеш на мига да си тръгнеш и с това се приключва. Ако не харесваш шефа си, напускаш работата.

В света на Скот Коулман обаче да се напусне, не беше толкова лесно. При него това би означавало или той, или някой друг да умре. Целта на „адската седмица“ беше именно да научи на тази мъдрост обучаваните. Инструкторите от Центъра за специални бойни действия на ВМС в Коронадо трябваше да проверят на кого му стиска да издържи и на кого — не. Защото в света на специалните операции отказването не съществува като възможност.

Макар и да бе в доста незавидно положение в момента, Коулман отчасти се утеши, като си припомни, че е попадал в много по-неприятни ситуации. Само че вече не беше млад. Струваше му се, че едва ли не всеки ден се обаждат нови болежки. Беше водил труден живот в продължение на над двайсет години и сега трябваше да търпи последиците.

Когато се подпря на дървото, той усети, че кръстът и коленете му са се вкочанили. Огледа терена при слабата сива светлина и провери часовника си. Слънцето още не беше залязло, а вече почти нищо не се виждаше. Видимостта в този порой беше не повече от седем-осем метра. Извади от джоба си един пакет и си взе от него две таблетки нуприн. Противовъзпалителното лекарство щеше да облекчи болките в гърба и краката му. Рап и другите бойци щяха скоро да пристигнат и тогава всички заедно щяха да тръгнат напред.

Изведнъж гласът на Уикър му прошепна в слушалката:

— Зад теб, шефе.

Коулман се обърна и видя снайперист само на три метра от себе си. Фактът, че противникът беше успял да се приближи толкова, изнерви командира. Или онзи се промъкваше изключително безшумно, или това просто беше Уикър — невидимото копеле!

Коулман се изправи и се скара на дребния снайперист:

— Знаеш, че така лесно могат да те застрелят.

Уикър се ухили, зъбите му блеснаха на боядисаното с камуфлажна боя лице.

— Първо трябва да ме чуеш и чак тогава би могъл да стреляш.

— От колко време стоиш тук?

— Достатъчно, че да видя как гълташ хапчета.

— Дявол да те вземе!

— Не се впрягай, шефе. В този дъжд бих могъл да се промъкна дори зад елен и да го убия с нож.

„Със сигурност“, каза си Коулман. Израсналият в Уайоминг Уикър се славеше като добър ловец както на четириноги, така и на двуноги екземпляри.

— Какво откри?

— Не искам да звуча прекалено самоуверено, но си мисля, че спокойно бих могъл да мина през лагера им незабелязано.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Заради дъжда е. Той притъпява сетивата. Освен че заглушава шума, след няколко часа започва да действа хипнотично.

Коулман кимна.

В същото време се сети за нещо, което Рап му беше казал по радиостанцията одеве.

— Ами възвишението от другата страна на лагера?

— Няколко пътеки и това е.

— И няма пазачи?

— Никакви. Разхождах се колкото си поискам. Нямат никаква охрана по периметъра. Всички си седят по палатките. Цяло чудо е, че никой не ги е изритал от острова още преди време.

— Е, когато командващият противниковите сили е на твоя страна, нещата са много по-лесни.

Уикър погледна по посока на лагера.

— Мисля, че четиримата сами можем да свършим работата.

Коулман едва сдържа усмивката си. И сам си го беше помислил, но предпочиташе да изчака двайсет и петимата стрелци. С малко късмет може би щяха да успеят, но само една грешна стъпка — и щяха да провалят всичко.

— Други наблюдения?

— Да. Според мен дъждът няма да спре скоро. Дори се усилва.

— И вятърът също.

— Ако скоростта му стане много голяма, ще трябва да търсим друг начин за евакуация.

Точно в този момент един порив на вятъра обрули върховете на дърветата.

Коулман наведе лицето си, за да не го намокри дъждът. Вратът му се напълни с вода.