Винс Флин
Мръсни афери (35)

ГЛАВА 34

Дъждът се лееше като из ведро, докато хеликоптерът „СН 53Е Супер Сий Стелиън“ на Морската пехота летеше към целта си. Чистачките работеха трескаво, но пилотите не виждаха нищо и затова летяха по показанията на приборите. Видимостта беше не повече от петдесет метра, но тъй като се движеха със скорост близо двеста километра в час, тя практически беше равна на нула. За щастие вятърът не беше много силен. Бавно придвижващият се облачен фронт се бе установил над Филипините. От Манила до Давао на юг всичко беше залято от пороя. Хората гледаха да не излизат от къщи, да не говорим да пътуват по въздуха.

Но освен тези, които ругаеха майката природа, имаше и такива, които се възползваха от нейните капризи. Двайсет и петима смелчаци седяха в момента в студения товарен отсек на винтокрилата машина, способна да превозва до петдесет и петима морски пехотинци. Всички бяха облечени в черни неопренови водолазни костюми. Двайсет и четирима от тях бяха тюлени от ВМС на САЩ, един работеше за ЦРУ.

Дъждът им дойде като истинско спасение, защото позволи на Рап да ускори графика и да стартира акцията по-рано. До падането на вечерния мрак все още оставаха няколко часа, но това вече нямаше значение. Окуражен от лошото време и от последната информация на Коулман, че по всяка вероятност бунтовниците ще изчакат да премине бурята, Рап реши да се възползва от появилия се шанс. Хрумна му да се обади на Кенеди и да й каже, че са започнали, но после размисли. Във Вашингтон сега беше три през нощта, не му се искаше да я буди. Нито пък имаше желание или време да слуша съветите и предложенията на стратезите и политиците от столицата. Само щяха да усложнят мисията. Що се отнася до получаването на официално одобрение, той не се притесняваше. Президентът беше създал прецедент, като разреши провеждането на спасителната операция в началото на седмицата. Съединените щати искаха да си върнат своите граждани невредими, а нападателите щяха да си платят.

Първоначалният план беше да вземат два хеликоптера „Сий Стелиън“, да ги натоварят с командоси и четири гумени лодки тип „Зодиак“, след което да ги спуснат на осем километра от брега, един час след залез-слънце. Когато започна проливният дъжд, Рап се посъветва с пилотите и Джаксън. Според пилотите бурята щеше да маскира пристигането им и те можеха да спуснат диверсантите само на километър и нещо от брега, без опасност да ги чуят или забележат.

Рап и Джаксън едновременно стигнаха до заключението — да оставят лодките и да качат всички хора на един хеликоптер. Този тип операции и бездруго бяха достатъчно сложни. Трябваше да се използва всяка възможност за опростяване. Тези мъже спокойно можеха да избутат надуваемите лодки в бурното море, но те имаха и по-важни задачи. А и когато стигнеха брега, трябваше да загубят немалко време, за да скрият лодките. Разбира се, в сравнение с плуване на дистанция осем километра това беше за предпочитане, но в плана бяха настъпили промени. Километър и нещо плуване за тюлените не беше никакъв проблем.

Един от членовете на екипажа вдигна два пръста. Нямаше смисъл да се опитваш да надвикаш трите турбинни двигателя. Тези, които още не си бяха сложили плавниците, го сториха. След минута задната рампа на хеликоптера се отвори. По заповед на Джаксън мъжете се изправиха.

Друг член на екипажа стоеше при рампата, завързан с обезопасителни ремъци. Той приближи микрофона към устата си и поиска от пилотите да намалят скоростта. Машината забави до десетина километра в час. Не биваше да зависва, за да не се приземят командосите един върху друг. На височина три метра над повърхността пилотите сигнализираха на колегата си отзад да пуска мъжете.

Бойците, с големите черни плавници на краката, скочиха по двойки, като пингвини, във водата. Джаксън и Рап бяха последни.

Хеликоптерът се заиздига, а командосите се подредиха по двойки и в редица заплуваха към брега. Набързо се преброиха и установиха позициите си чрез уредите за спътникова навигация и компасите. Джаксън заповяда да тръгнат.

На сто метра от брега спряха. Не се виждаше нищо освен някаква тъмна сянка, която трябваше да е сушата. Джаксън понечи да изпрати двама от тюлените да разузнаят брега, но Рап го спря и заплува сам. Щом напипа дъното, свали плавниците, закрепи ги на гърба си и си махна маската. Бръкна под яката на неопреновия костюм и издърпа слушалката на защитената срещу подслушване радиостанция. Сетне извади автомата със заглушител от херметичната торба и свали предпазителя.

Монтира на оръжието мерник за нощно виждане AN-PVS17 и след като го включи, набързо огледа с него джунглата. Причините да предпочете мерник пред очилата за нощно виждане бяха две. Първо, с очилата беше по-трудно да се стреля и, второ, много вероятно беше да получи от тях главоболие. По-добре щеше да е да се доверява на очите си, а когато иска да вижда в тъмното, да използва монтирания върху оръжието мерник.

Пороят не преставаше. Шумът от капките сякаш обезсилваше човешките сетива. Рап разчиташе на дъжда да приспи бунтовниците.

След няколко минути реши, че едва ли наблизо има бунтовници от „Абу Саяф“. Двамата тюлени бяха убити, защото някой беше подшушнал на терористите важната информация. Този път той се погрижи да няма изтичане на сведения.

Обади се на Джаксън, че тръгва към вътрешността на острова. Стиснал автомата MP 5 в готовност, излезе от водата, прекоси широката петнайсетина метра пясъчна ивица и се скри сред палмовите дървета. Ослуша се. Тишина. След минута направи още няколко крачки навътре в джунглата, сетне се върна на брега. Доволен, че мястото на десанта е чисто, той нареди и останалите да дойдат.

Няколко минути по-късно от мъглата изплуваха четири глави. Тюлените се изправиха във водата и насочиха оръжията си към джунглата. Зад тях се появиха и останалите облечени в черно командоси. Бойците по двойки пробягаха плажната ивица — някои по-бързо, а други по-бавно, в зависимост от товара си. За по-малко от минута цялата група излезе от морето и се укри сред дърветата.

Установиха охранителен периметър, както беше по план, и мъжете си сложиха камуфлажите и кубинките. Събраха и заровиха плавниците. Оставиха неопреновите костюми под камуфлажните дрехи, за да могат да задържат телесната топлина. Щеше да им се наложи да прекарат цяла нощ под дъжда и макар че температурата беше близо трийсет градуса, влагата неминуемо щеше да изсмуче от командосите жизнената им енергия.

След като се преоблече, Рап си сложи широкопола камуфлажна шапка. От полите на шапката закапаха дъждовни капки. Изведнъж вятърът и дъждът се усилиха. Мич се замисли за Коулман и хората му. Щяха да се измокрят до кости, докато стигнат при тях.

Сетне нагласи микрофона пред устата си, натисна бутона на радиостанцията и каза:

— Страйдър, тук Железния. Чуваш ли ме? Край.

— Железния, тук Страйдър. Къде сте?

— На брега. Тръгваме към вас.

— Време?

Рап огледа мокрия терен.

Пътят, който при нормални условия не би им отнел повече от четирийсет минути, сега можеше да продължи и три часа.

— Ако не се натъкнем на никого, най-много два часа, може и по-малко.

— Ще ви чакаме.

— Каква е обстановката при вас?

— Същата като последния път. Никой не е излизал от лагера.

Рап се изкуши да го пита какво е настроението в групата, но реши, че няма време за губене. Коулман и без това щеше да отговори, че са добре, независимо колко неприятно се чувстват в този порой.

Джаксън се приближи до Рап.

— Водачът ми вече откри пътека. Всички са готови.

Рап кимна и покри микрофона.

— Да тръгваме. — После свали дланта си от микрофона и каза на Коулман: — Страйдър, потегляме. Ще ти се обадя пак след трийсет минути.

Първата група от осем тюлени пое по тясната пътека навътре в гъстата джунгла. Джаксън и втората група, заедно с Рап, ги последваха.

Най-отзад вървеше третата група.

Всичките двайсет и пет тежко въоръжени мъже безшумно изчезнаха сред обилната тропическа в силния дъжд.