Винс Флин
Мръсни афери (14)

ГЛАВА 13

Небето се беше прояснило, утринното слънце надничаше иззад дърветата в Розовата градина. Президентът седеше зад бюрото си, сложил лакти на облегалките на коженото си кресло. Беше сплел пръсти под брадичката си и се бе замислил.

Мич Рап, с разкопчан тъмен костюм и ръце на бедрата, крачеше напред-назад по синия килим в Овалния кабинет. Стегнато и ясно той излагаше плана за операцията. Директор Кенеди и генерал Флъд седяха и слушаха, без да проронват и дума.

Преди да премине към финалната фаза от плана, Мич се обърна към стария воин:

— Генерале, ще ви бъда признателен, ако ни оставите за малко насаме с президента и директор Кенеди.

Генералът се почеса по брадичката и с изненадващо весел тон отговори:

— Мисля, че разбирам накъде биеш. Надявам се, не искаш да ме обидиш?

Рап се усмихна.

— Генерале, едва ли някой би могъл да ви обиди с някакви си думи.

Флъд се засмя.

— Ако изключим жена ми и децата, мисля, че си прав. Предполагам, че ми предлагаш да пропусна най-неприятната част и така да се спася, ако нещата загрубеят.

— Именно.

Последва дълга пауза, преди генералът да отвърне:

— Жена ми често ме обвинява, че притежавам селективна памет. Знаеш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да. — Рап се усмихна и се обърна към президента: — Когато отида във Филипините, според мен ще е добре да навестя генерал Моро.

Президентът нервно се намести в креслото. Един вътрешен глас му подсказваше само да кимне, да пожелае на Рап приятно пътуване и с това да приключи всичко. Но друга част от него искаше да знае повече.

— И какво ще си говорите с генерал Моро?

— Сър, първата дама обвинява ли ви, че имате селективна памет?

— Още откакто се запознахме. И да си призная, оказа се права. Но не в това е въпросът. — Президентът извърна поглед към прозореца. — Мич, чувствам се неловко, че те забърквам в подобно нещо.

— Не се тревожете за мен, сър. Нали затова ми плащате.

Президентът кимна.

— Да, но това не ни дава оправдание, за да казваме, че не сме знаели нищо, всеки път когато нещо се обърка.

— Сър — намеси се Кенеди, — така трябва да бъде.

— Което обаче не означава, че ми харесва. Ако трябва да съм искрен, не съм напълно убеден, че като премахнем генерал Моро, ще постигнем нещо съществено, освен че ще утолим жаждата си за кръв.

Рап се намръщи.

Според собствените му разбирания жаждата за кръв нямаше нищо общо с това, че Моро заслужава да умре.

— Господин президент. — Гласът на Рап не беше умоляващ, по-скоро бе настоятелен. — Генерал Моро е предател, който е пряко отговорен за смъртта на двама тюлени от Военноморските сили на САЩ. И ако се притеснявате да не засегнете филипинския президент Кирино, мога да ви уверя, че ако разбере, че генералът е бил агент на китайците и на „Абу Саяф“, ще ни благодари, задето сме я отървали от него.

Президентът отново се замисли. След малко отрони:

— Нека помисля. Ще ти се обадя.

Не беше необходимо човек да е опитен бюрократ, за да разбере, че Хейс се опитва да отбие номера. Рап нямаше да се даде лесно.

— Кога ще сте готов с отговора, сър?

Хейс изгледа Рап напрегнато, след което отвърна:

— След няколко дни.

Рап поклати глава.

— Така няма да стане, сър. Щом посланикът и Петри си получат заслуженото, ще е по-трудно да премахнем Моро.

Хейс отново се облегна назад и въздъхна.

— Виж, от това, което ми каза сутринта, си правя извода, че този генерал Моро заслужава да гние в затвора до края на дните си. Но що се отнася до убийството му… Не съм съвсем сигурен. Последиците могат да са много неприятни и честно казано, филипинското правителство наистина ни е необходимо на наша страна в борбата с тероризма. Та, както казах, ще ми трябват няколко дни да обмисля твоя план.

След тези думи Хейс обърна гръб на Рап, отвори папката и се зачете в нея.

Рап извърна очи към Кенеди. Тя се изправи и кимна към вратата. Рап се подчини с неохота на това безмълвно нареждане. Запита се колко ли хора през годините са се чувствали така объркани тук, в този кабинет. Преди да излязат, Кенеди подхвърли:

— Господин президент, искам да ви кажа няколко думи насаме.

Рап се усмихна едва доловимо.

Айрини можеше да бъде изключително убедителна. Той бе сигурен, че когато шефката му излезе оттук, двамата ще разполагат с необходимото им разрешение.