Винс Флин
Мръсни афери (41)

ГЛАВА 40

Главоболие мъчеше директора на ЦРУ. Тя знаеше, че се дължи на втория коктейл, който изпи с Анна Рап. Но си заслужаваше. Разговорът й с Анна беше разчупил някои бариери.

Двете жени бяха стигнали до известно разбирателство. Общото между тях беше Мич. И двете го обичаха и трябваше да положат усилия да се сдобрят. Кенеди много добре разбираше притесненията на Анна, но държеше младата жена да осъзнае, че Мич едва ли би бил щастлив, ако трябваше да води скучния живот на аналитик от разузнаването. Той беше невероятно талантлив, но в сферата на борбата с тероризма. Уменията и себеотдайността му бяха помогнали да бъде спасен животът на безброй хора.

Сега, докато Кенеди мислено се връщаше към снощното парти, тя се запита имаше ли друг избор, освен да излъже жената, чието доверие беше спечелила. Прибягна до лъжата, за да успокои страховете на Анна за съпруга й. С напълно убедителен тон тя беше казала на репортерката, че Рап е участвал в много по-трудни и опасни операции и че няма да влиза в никакви въоръжени сблъсъци по време на сегашната си мисия. И тъй като той вече беше ликвидирал генерал Моро, тя си внуши, че думите й са близо до истината. Другите щяха да се погрижат за спасяването на заложниците, а Мич ще наблюдава акцията от безопасно разстояние.

Така поне си представяше тя, че ще протекат събитията. Но нагласата й се промени на сто и осемдесет градуса, когато тази сутрин, точно в пет часа, звънна телефонът. Джейк Търбс, директорът на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, събуди шефката си, за да й съобщи, че операцията във Филипините е преминала успешно. Кенеди бе приятно изненадана, тъй като по план операцията още не трябваше да е започнала. След като благодари на директора на ЦБТ и си спести коментара, че е била държана в неведение, Кенеди стана и се отправи към Ленгли.

След като стигна в централата на ЦРУ, мозайката малко по малко започна да се нарежда. Мисията беше голям успех. Семейство Андерсън и всички командоси вече се намираха в безопасност на борда на „Бело Ууд“, докато навън бушуваше тропическа буря. Докладвано беше само за един ранен. Въпреки блестящия краен резултат на Айрини последната подробност не й хареса.

Външно изглеждаше спокойна и хладнокръвна. Кимаше от време на време и задаваше въпроси. Но вътрешно кипеше. Един боец бе ранен и естествено късметлията беше не кой да е, а Мичъл Рап.

Кенеди беше бясна. Как, по дяволите, Рап е бил прострелян, след като трябваше да си седи на кораба на петнайсет километра от брега? И защо графикът за операцията беше изместен напред, без да я уведомят? Айрини се въздържа да не позвъни веднага на генерал Флъд и да пита дали той е дал „зелена светлина“. Трябваше й малко време да събере мислите си, а интуицията й подсказваше, че и Флъд не е знаел за ставащото.

Когато се върнеше, Мич Рап щеше да бъде принуден да й отговори на някои много неприятни въпроси. Единствената утеха на Кенеди беше, че в крайна сметка каубойското му поведение ще му излезе много по-солено у дома, в Съединените щати, отколкото там, във Филипините. В Ленгли той беше известен като безупречен офицер, който никога не постъпва неправилно. Около личността му беше изграден мит, беше жива легенда.

Да, в Ленгли нямаше да се намери нито един човек, който да пожелае да кръстоса шпага с него. А на Капитолия само шепа политици бяха готови да обмислят поемането на подобен риск. Рап беше герой, а Америка обичаше своите герои.

Както я беше учил предшественикът й Томас Стансфийлд, Кенеди преодоля желанието си веднага да се свърже по телефона с Рап и да му чете конско. По-добре щеше да е да успокои емоциите си и да го накара да се почувства неудобно.

Не, Кенеди ще направи така, че жената, която го обича, да свърши цялата работа. Без значение в какво състояние се намираше сега Мич, неговата избухлива женичка щеше да му срита задника така, както никой преди не го е сритвал. Дори си струва да сложи в къщата подслушвателни устройства, за да чуе разпита на Анна, в сравнение с който мъченията на Светата инквизиция ще изглеждат като детска забава. Както и да увърта, Рап няма да може да скрие нищо. Няма да може да се оправдае и с националната сигурност, защото Кенеди нямаше да му позволи. Освен ако не предпочетеше да спи с дрехите си в продължение на един месец, нямаше как да скрие огнестрелната рана.

В усилията си да поддържа новосъздаденото приятелство с госпожа Рап, тя й се обади малко преди шест вечерта и й каза, че мисията е минала успешно и че съпругът й скоро ще се завърне у дома. Анна не знаеше как да благодари на директора на ЦРУ за обаждането. На свой ред Кенеди благодари на Анна, че е проявила разбиране, и я прикани да й се обади, ако възникнат някакви въпроси.

Това внезапно затопляне между неговата шефка и съпругата му щеше доста да озадачи Рап. При тая мисъл Кенеди блажено се усмихна. Рап на колене щеше да я моли да му обясни какво се е случило.

Айрини слезе от асансьора на третия етаж на Белия дом. Готова беше да постъпи така, както постъпваха президентските съветници десетилетия наред — да протака и да увърта. Един от най-доверените и предани нейни служители я беше поставил в неудобно положение и се налагаше да постъпи така. Алтернативата беше да каже на президента цялата истина, което обаче щеше да доведе до известни неприятни последици. А точно в момента неприятни последици не й трябваха.

Изходът от операцията беше точно какъвто искаше президентът. Андерсънови бяха живи и невредими, Съединените щати не бяха дали никакви жертви и в същото време на терористите беше изпратено ясно послание. Или както би се оправдал Рап на нейно място, не е важно как са стигнали дотам, щом в крайна сметка са стигнали.

Кенеди влезе във фитнесзалата и се приближи до Хейс, който правеше упражнения на един от тренажорите.

Президентът отмести поглед от един от мониторите на стената пред себе си.

— Какво, по дяволите, се е случило в Израел снощи? — попита без предисловие.

По пътя насам Кенеди беше прегледала дневния разузнавателен доклад до президента, свръхсекретен документ, който се подготвяше от ЦРУ. Благодарение на него държавният глава и съветниците му по националната сигурност узнаваха какво става по света всеки ден.

— Вече се обадих на Бен Фридман, но него го нямаше. Още не ми е звънял.

Президентът се намръщи само при споменаването на името на директора на МОСАД. Много добре го познаваше. И не можеше да го понася. Ако не беше Кенеди, щеше да притисне министър-председателя Голдберг да уволни копелето.

Хейс избърса с кърпа потта от лицето си и изръмжа:

— Още ме хваща яд, като си спомня, че продължава да се крепи на поста си.

Кенеди веднага съжали, че е споменала името на Фридман. Миналата година Бен беше оказал помощ на един от главните политически опоненти на президента чрез подаване на информация. Доста й костваше да убеди Хейс, че е по-добре Фридман да остане на поста си и да използват вината му като лост за въздействие.

— Колко е часът там? — сопна се президентът.

— Те са със седем часа по-напред от нас, сър. Два и двайсет следобед е.

— Преди колко време му се обади?

— Преди около половин час. — Кенеди скръсти ръце на гърдите си. Всъщност се беше обадила преди час, но предпочете да не дразни президента, тъй като и без това той вече беше ядосан.

— Ами тогава му се обади пак. И му кажи, че ми дължи отговори! — Той посочи към единия от телевизорите и добави: — Изравнили са със земята половин квартал. Казват, че броят на жертвите може да надмине сто. За Бога!

Кенеди сведе поглед. Напоследък Хейс беше станал доста раздразнителен.

— Сър, знаете, че палестинците винаги преувеличават броя на жертвите.

— Ти видя ли репортажите?

— Да.

— И не ти изглежда достатъчно сериозно?

— Напротив, сър, но нека получа малко повече информация, преди да си направим заключения.

Хейс кимна и дишането му се поуспокои. Даде си сметка, че е бил прекалено груб с един от най-доверените си хора.

— Снощи добре ли прекара?

— Да, много хубаво парти беше, сър.

— Добре. — Той отново избърса потта си. — Какво става във Филипините?

Кенеди изобрази престорена усмивка и намести очилата си.

— Имам добри новини. Семейство Андерсън е в безопасност и се намира на борда на „Бело Ууд“, както и всички военнослужещи, взели участие в операцията.

Смес от изненада, радост и объркване се изписа по лицето на Хейс.

— Мислех, че спасителната операция ще започне най-рано след час-два! — възкликна той.

— Миналата вечер имаше известно развитие на ситуацията, което ни принуди да променим графика, сър. — За щастие Кенеди знаеше, че президентът никога не иска допълнителни обяснения, когато има успех. Като повечето добри ръководители и той държеше най-вече на резултатите. — Разрази се тропическа буря и възникна опасност вертолетите да не могат да излетят. В същото време дъждът осигури прикритие на Специалните части, за да могат да се промъкнат незабелязано по-рано от очакваното. И тъй като не искахме да изпускаме възможността, дадохме разрешение и всичко мина гладко. — Кенеди се изкуши да съобщи на президента, че Рап е ранен, но засега реши да запази тази подробност в тайна.

Лицето на Хейс грейна.

— Страхотно! Кога ще пристигнат в Щатите? — У него се обади политикът и той вече планираше посрещането на нещастното семейство.

— Ще трябва да почакат бурята да спре и тогава ще тръгнат насам. Може да се върнат още утре или най-късно в понеделник.

— Как са те?

— Сравнително добре. Малко са недохранени, целите са изпохапани от насекоми, но иначе здравето им е задоволително.

Президентът спря тренажора и слезе. Качи се върху бягащата пътечка.

— Психологически как са? — Хейс натисна няколко бутона и пътечката се задвижи.

Кенеди можеше само да предполага какви ужаси са преживели. От разузнавателните доклади за други подобни отвличания излизаше, че „Абу Саяф“ се отнасят сравнително хуманно със заложниците в смисъл, че не ги изнасилват и измъчват, особено ако са американци. Но все пак да те държат насила на хиляди километри от дома ти в примитивни условия, не е много приятно.

— Не знам, сър. За момента се обзалагам, че са щастливи от свободата си.

— Да, и аз така мисля. — Пътечката набра скорост и президентът ускори крачката си. — Направи ми услуга и съобщи на Валъри за операцията. Обикновено в събота тя е тук най-късно в осем часа.

Президентът се нуждаеше от своята началничка на кабинета.

И Кенеди много добре разбираше как работи вашингтонската машина. Нивото на политическата ефективност се вдигаше и спадаше според вълната на позитивните или негативните новини и съответното внимание на медиите. Последната успешна акция беше твърде добра новина, за да не се използва подходящо. Айрини ще каже на Джоунс, а тя на свой ред ще мобилизира внушителното войнство към Белия дом, което отговаряше за връзките с обществеността и медиите. И последните ще превърнат историята в рязък скок на рейтинга на президента.

— Нещо друго, сър?

Президентът се поколеба и въздъхна.

— Мисля, че трябва да насрочим среща на Съвета за национална сигурност.

Кенеди кимна. Дори и Хейс да не го беше споменал, тя щеше да му предложи. Различните отдели и министерства трябваше да се задействат с пълна скорост, особено Държавният департамент. Някой трябваше да каже на филипинския президент Кирино какво са извършили Щатите. И в светлината на последните събития най-разумно щеше да е това да стори държавният секретар, а не президентът.

— За колко часа искате да я насроча?

— Да кажем, за единайсет. А, и ако говориш с Мич преди мен, благодари му от мое име.

Кенеди отново кимна.

— Той е удивителен човек — не пропусна да отбележи Хейс.

— Да, така е. — Всеки, който беше достатъчно дързък да не зачита върховенството на директора на ЦРУ, на министъра на отбраната и президента, наистина беше удивителен човек.