Винс Флин
Мръсни афери (44)

ГЛАВА 43

Бен Фридман седеше на верандата, пиеше вода и гледаше озареното от лунна светлина небе. Страшно много му се искаше да пийне нещо по-силно. Днешният ден беше труден и дълъг. Опитваше се да успокои ситуацията в Хеброн. Някои от правителството изобщо не бяха доволни от неговата победа. Те бяха слабаци. Мъже и жени, на които не им стискаше да се бият за запазването на Израел.

Мъжът, когото чакаше обаче, беше решителен. Ранчото в долината Йордан принадлежеше на министър-председателя Давид Голдберг. Голдберг, водачът на консервативната партия Ликуд, беше избран с мнозинство, въпреки че Ликуд имаше само шепа представители в 120-членния Кнесет. Това беше преди две години, когато хората видяха колко са лицемерни палестинците. Израелците подадоха маслинена клонка, а Ясер Арафат я взе и ги зашлеви в лицето.

Голдберг дойде на власт като хардлайнер, който обещаваше да унищожи палестинските терористични групи и да възстанови поне частично сигурността в страната. За нещастие нещата не се развиха според плана. Принудени бяха да се борят с нова форма на терора. Терор, който беше невъзможно да се спре. Непрекъснатите поредици от самоубийствени бомбени атентати отслабиха израелската икономика и опънаха нервите дори и на най-върлите патриоти. Бригадите на мъчениците трябваше да бъдат спрени и Бен Фридман беше готов да не жали сили, за да постигне целта.

Притесняваше се за приятеля си, министър-председателя. Напоследък Голдберг като че се огъваше под натиска. В правителството му беше пълно с предатели, готови да забият ножа в гърба му. Дори собствената му партия непрекъснато искаше сметка от стария генерал дали наистина прави всичко възможно, за да овладее кризата. А пък проклетите американци му нареждаха да оттегли армията.

Подобно нещо Фридман беше виждал и преди. Разбираше кръвната омраза, която арабите хранеха към страната му. Според шефа на МОСАД в основата й беше завистта. Арабите с тяхното затворено патриархално общество не можеха да се примирят, че евреите ги надминават по всичко. Палестинците бяха живели на тази земя хиляди години, но не бяха сторили нищо, за да я облагородят. Евреите се бяха върнали в историческата си родина и само за едно поколение превърнаха напуканата и изсъхнала почва в плодородни ферми и градини. Бяха се опитали да се споразумеят за мир, но арабите не искаха и да чуят. Винаги сред палестинския народ щеше да има една значителна и влиятелна прослойка, която нямаше да се успокои, докато Израел не престане да съществува. Работата на Фридман беше да се погрижи това никога да не се случи.

Такава беше важната и значима мисия на Фридман, смисълът на живота му. Призванието му беше да помогне на Израел да оцелее и той беше готов на всичко, за да успее. Но да се справи сам, не беше възможно.

Необходимо бе лобистите в Америка да притиснат когото трябва. Да притиснат хората, които да повлияят на други хора, контролиращи жизнената енергия на политиката — парите. Хора, които да им позволят да спечелят в трите щата, считани за мечтата на всеки президент: Ню Йорк, Флорида и перлата в короната, Калифорния. Сега повече отвсякога му бе нужна подкрепата на Америка и той щеше да направи всичко възможно, за да си я осигури.

В момента обаче най-много му трябваше силен министър-председател, който да следва неотклонно определения курс. Напоследък му правеше впечатление, че старият му приятел губи кураж. Това не биваше да се случва. Премиерът Голдберг трябваше да издържи на атаките на либералите.

Давид Голдберг пристъпи на верандата с две бутилки бира „Голдстар“. Подаде едната на Фридман и се извини, че го е накарал да чака. Въпреки че Бен би предпочел нещо по-силно, взе бирата, докато приятелят му се настаняваше на люлеещия се стол до него.

Пълното тяло на Голдберг не се връзваше много с образа му на герой. Старият воин имаше побеляла коса, загоряло лице и широка челюст. Беше едър, но не мускулест. Приличаше повече на пораснало хлапе. Но това впечатление беше измамно. Хладнокръвният нрав и достойнството на този човек бяха легендарни. Многократно се беше отличавал на бойното поле и най-малкото затова сънародниците му го уважаваха. За съжаление достойнството и честта не му гарантираха автоматично тяхната подкрепа.

Голдберг отпи от бирата си.

— Бен, доста голяма каша забърка този път.

— Аз винаги ги забърквам такива.

— Да, така е, но сега не му беше времето.

— Че кога е било?

Министър-председателят поклати осъдително глава.

— Никога не сме били подлагани на такъв силен международен натиск, както сега.

— Прости ми за грубостта, Давид, но международната общност да ме целуне отзад.

— Повярвай ми, споделям чувствата ти, но не можем да не се съобразяваме с международната общност. С това, което стори снощи, ми създаде големи проблеми.

Фридман отпи от бирата.

— Давид, ти ме накара да отвърна на удара и аз отвърнах. Ще им трябват години, за да се възстановят.

Министър-председателят не можеше да бъде сигурен. Нищо чудно утре да продължаха да се самовзривяват на най-оживените места. Голдберг все по-сериозно обмисляше идеята да изтегли армията от Западния бряг и Окупираните територии. Само две неща го спираха. Най-напред — хиляди евреи се бяха преместили да живеят там и по-скоро биха умрели, отколкото да напуснат домовете си. Втората причина беше, че се боеше за живота си. Човекът, който седеше до него, а и много други биха го очистили, без да им мигне окото, ако заложеше на карта сигурността на Израел.

Тъй като си даваше сметка, че трябва да внимава с Фридман, Голдберг отвърна:

— Да, атаката беше върхът в твоята кариера, Бен. — И вдигна чашата за тост.

— Благодаря ти. — Фридман се чукна с премиера. — Но?

— Какво но?

— Не се опитвай да ме мамиш, Давид! Помни, че чувам всичко. Знам, че кабинетът е бесен заради броя на жертвите.

— Те рядко са били единодушни по някакъв въпрос.

— Е, ако искаш, мога да изляза с обръщение към тях.

Голдберг обмисли предложението. Идеята не беше лоша. Бен Фридман можеше да изплаши дори и най-яростните си опоненти.

— По-късно може би. Сега съм по-зает да обяснявам на международната общност защо умряха толкова много невинни граждани.

Главният директор на МОСАД се изкуши да му напомни, че палестинците, живеещи в онзи квартал, не са чак толкова невинни. Но размисли. Голдберг воинът се беше превърнал в Голдберг политика.

— Те са странични жертви във войната.

— Но шестнайсет ракети „Хелфайър“, Бен! Не са ли много?

Фридман сви рамене.

— Такава възможност се появява веднъж в живота. Не можех да позволя нито един от тях да се изплъзне.

— Казаха ми, че твоят агент е имал достатъчно експлозиви в куфарите, за да унищожи всички участници в срещата.

Шефът на МОСАД беше, меко казано, изненадан, че Голдберг е запознат с подробностите на операцията, но с нищо не го показа. Нарочно не му беше казал много, защото между тях съществуваше негласно единодушие, че ако акцията се провали, премиерът ще отрече, че е знаел за нея. А сега някой в собствената му служба снасяше информация на министър-председателя. Трябваше да разбере кой.

— Давид, не ми казвай, че си изгубил куража си.

Голдберг се намръщи.

— Не сменяй темата на разговора, Бен. Имам и други източници. Чувам, че си минал всички граници… че сме можели да избегнем избиването на невинни граждани.

Фридман спря да се люлее и изгледа сурово стария си приятел.

— Направи ми услуга и престани да ги наричаш невинни. Те от години взривяват нашите жени и деца и много добре знаеш, че единственият начин да ги спрем е да ги ударим по-силно.

Голдберг вече не беше убеден в подобна теза. Като млад командир на танк той споделяше възгледите на Бен. Когато преди няколко години пое юздите на страната, във вижданията му не настъпи промяна. Но сега, след всичките самоубийствени атентати, убежденията му не бяха старите.

— Бен, времената сега са други. Цял свят ни гледа!

Фридман беше отвратен. Прииска му се да посъветва Голдберг да си подаде оставката, щом се чувства безсилен. Но отново размисли.

— Светът винаги ни е гледал. Не ние сме агресорите, Давид, и ти го знаеш.

— Но все някога това трябва да свърши. Трябва да намерим начин!

— Да не би да искаш да оттеглиш армията и да изградиш глупавата си стена? Забравил ли си историята на народа ни? Единственото, което ще постигнеш, е да им дадеш територия, от която да ни нападнат. Ще те запомнят като израелския Невил Чембърлейн.

— Не говоря за това — отвърна Голдберг. — И не ми чети лекции за Невил Чембърлейн, след като само преди ден си избил стотици жени и деца. Докладваха ми от армията, Бен. Знам, че не е имало никаква бомбена фабрика. Онези хора не биваше да умират!

Фридман обаче нямаше намерение да отстъпва.

— Признавам, че смъртта на някои от хората беше неоправдана, но само на малцина. Преобладаващото мнозинство от живеещите на онази улица бяха или терористи, или поддръжници на терористите. Не съжалявам за решението си и съм готов да застана пред министрите от твоя кабинет и да се защитя.

— Не кабинетът ме притеснява — изстреля Голдберг, — а ООН и американците! Ако разнищят инцидента и открият, че не е имало никаква бомбена фабрика, ние ще понесем удара.

— Няма да разнищват. С американците мога да се оправя. Винаги съм се оправял. Що се отнася до ООН, те са шайка безсилни дилетанти. Само след седмица всичко ще се забрави. — Фридман отпи от бирата си. — Обещавам ти… всичко ще отмине. Сега обаче трябва да продължим офанзивата. След подобна атака те ще извършат грешки. Ще искат да отмъщават и ние трябва да сме готови да парираме ударите им. Това е моето предложение.

Голдберг се люлееше в стола и слушаше шефа на МОСАД. Не знаеше как да постъпи. Старият войник у него искаше да яхне вълната на настъплението, но другият глас го съветваше да бъде предпазлив. Вторият глас принадлежеше на политика, който имаше подкрепата на по-малко от половината избиратели.

Единствената причина, поради която досега не беше получил вот на недоверие, беше липсата на ясен противник, който да иска да го смени. Опонентите му обаче крояха заговори и не беше далеч денят, в който щяха да се нахвърлят срещу него. За момента обаче ще се наложи да държи изкъсо Фридман. Ако ООН открие истината за случилото се в Хеброн, кабинетът за миг ще се обърне срещу него и Израел за пореден път ще бъде принуден да седне на масата за преговори със слабо ръководство.