Винс Флин
Мръсни афери (19)

ГЛАВА 18

Когато Дейвид влезе в кабинета на монсеньор Лавен, първото, което забеляза, беше напрежението в погледа на винаги веселия свещеник. А на Дейвид точно такива жестове не му трябваха. И без това вече се беше изнервил, докато настъпи часът на срещата. Само една грешка, един пропуск — и ще свърши след брутални мъчения в ръцете на собствените си хора.

Дейвид изпитателно изгледа отеца.

— Какво има? — попита.

— Нищо — отвърна Лавен, посочи вратата зад себе си и се наведе над някакви документи на бюрото.

Нещо не беше както трябва, но какво? Дейвид не можеше да разбере. Поколеба се за кратко, но после си наложи волята да влезе вътре. Имаше чувството, че от другата страна го чака неприятна изненада. Когато отвори вратата, се оказа, че интуицията не го е излъгала.

Там, на обичайното си място, в другия край на масата, седеше Ейб Спилман. Този път до него обаче имаше и друга фигура. Дейвид не можеше да различи чертите на непознатия, но не му беше и необходимо. Голямата плешива глава и раменете като на бик можеха да принадлежат само на един човек — Бен Фридман. Дори името му беше достатъчно да предизвика омраза и страх у мнозина. Но у Дейвид то пораждаше и дълбоко уважение.

Из целия Западен бряг сигурно нямаше по-ненавиждан човек от Бен Фридман. Като генерален директор на МОСАД работата му беше да води тайна война с враговете на Израел. Израелските сили за отбрана се бореха с терористичните групи на окупираните територии по по-открит начин, но най-мръсните акции бяха приоритет на МОСАД. А Фридман беше главният архитект на много подобни акции през последните две десетилетия.

Зрението на Дейвид се адаптира към слабата светлина и той можа да различи по-добре човека до Спилман. Макар и никога да не се бяха срещали, двамата кръвни врагове се познаваха много добре. Никой не проговори. Напрежението нарастваше.

Спилман се изнерви, че приятелят му може да размисли и да си тръгне. Затова реши пръв да наруши мълчанието:

— Джабрил, извини ме, че те изненадвам по този начин. Мога да ти обясня.

Дейвид премести погледа си върху стария си приятел. Предпочете да не казва нищо. Хванат неподготвен за идеята към клуба им да се присъедини още един човек, палестинецът разбираше, че е трябвало да бъде по-предпазлив. Информацията, която беше дал на Спилман при последната им среща, щеше да разтърси стените на Института, както наричаха МОСАД посветените, и да накара някои там да се пробудят от летаргичния си сън.

Дейвид бавно се приближи до двамата и седна. Не, както обикновено, на стола срещу Спилман, а на един от крайните. Посланието беше ясно: ще ги изслуша, но няма да се съгласява. Другото, което искаше ясно да се разбере, беше, че не се доверява на чудовища като Фридман. Но тъй като бе прагматик, Дейвид знаеше, че всяко действие си има противодействие.

— Не знаех, че можем да си водим гости. Със сигурност и аз щях да намеря някой подходящ — изрече бавно.

Спилман не се усмихна на шегата.

— Повярвай ми, идеята не беше моя. — Възрастният професор вътрешно кипеше от гняв, че Фридман е настоял да го придружи.

Сякаш отдавна беше забравено как като оперативен офицер самият Фридман се е противил шефовете да се срещат с неговите агенти. Според професора Фридман беше побъркан на тема контрол. Той беше човекът, който раздухваше пожара на палестинско-израелската омраза. И сега имаше опасност пак той да развали трудно спечеленото му приятелство с Джабрил. Тъй като познаваше Спилман достатъчно добре, Дейвид разбра, че професорът е искрен с него. Кимна му в знак, че засега приема думите му за чиста монета.

Фридман се наведе напред, сложи косматите си ръце на масата и попита дрезгаво:

— Знаеш ли кой съм?

— Разбира се.

Знаеше, че Бен Фридман е роден в Йерусалим през 1949 г., че е герой от Шестдневната война от 1967 г., че след войната е бил прехвърлен в АМАН, военното разузнаване на Израел, а по-късно е дошъл в МОСАД. В МОСАД той бързо бе станал един от най-ефективните кидони, или убийци. Неговата специалност бе издирването и ликвидирането на членовете на „Отряд 17“, елитната част на Ясер Арафат. Способността му неуморно да преследва хора по всички континенти бе направила от него един от най-страховитите воини за палестинците.

— Държах те под око от години — каза Фридман. — А от известно време чаках да дойде и този ден.

Дейвид се запита дали шефът на МОСАД е имал предвид срещата му с него, или възнамерява да го удуши с големите си ръце. Може би и двете. Не се съмняваше, че Бен Фридман е омесен от същото тесто като терористите, които управляваха народа му.

Имаше и много въпроси, които Дейвид би искал да зададе на ангела на смъртта, седнал срещу него. Имаше обаче и график, който да се спазва, цели, които да се постигнат, и държава, която да бъде създадена. А пък и мисълта, че човекът до него ще бъде поставен под огромен натиск през следващите две седмици, действаше утешително.

Затова Дейвид преглътна гордостта си и отвърна:

— И аз също чаках срещата с теб.

Фридман изсумтя, сякаш за да демонстрира, че не вярва много на събеседника си.

— Кажи ми, Джабрил, и ме извини, ако звуча мнително — такава ми е работата. За онази среща довечера — защо всичките тези хора ще рискуват да се съберат на едно място?

Дейвид се запита доколко е ефективно разузнаването на Фридман. Много вероятно беше той да има агенти, които да му дадат необходимата информация, за да сглоби мозайката. Сами по себе си късчетата информация не означаваха нищо, но заедно съставяха доста ясна картина.

— За тях не е нещо необичайно да се събират под един покрив — отвърна откровено.

Плешивият мъж обаче продължаваше да е скептик.

— Водачите на „Хамас“, шефът на Палестинското общо разузнаване и ръководството на „Отряд 17“… да не би да е обичайно, че всички те се събират, за да планират заговор за унищожаването на моя народ?

— Да.

— Трудно ми е да повярвам, че могат да се гледат спокойно един друг.

— Да кажем само, че са обединени от омразата си към вас… и жаждата за пари.

Сега нещата започнаха да се проясняват за шефа на МОСАД. Първоначално си мислеше, че Джабрил е поканен на срещата на терористите като финансов експерт, но сега разбра, че не е само това. Възможно беше благодарение на уменията си да набавя средства той сам да е свикал тази среща, за да раздаде парите.

— Ами ти? Кого мразиш ти?

— Старая се да не мразя. Влияе на взимането на решения — отвърна хладнокръвно Дейвид.

— Но може да бъде и много мотивиращо.

— Да, така е. Но вижте докъде ни доведе нас.

Фридман се облегна назад и отново сянка скри лицето му.

На Дейвид му се прииска да беше възможно ей сега, в момента, да го убие. Можеше да го направи. Можеше да прекара остатъка от дните си в израелски затвор — третиран като животно, — но самоубийството не влизаше в плановете му. Може би някой ден щеше да му се удаде възможност, но сега трябваше да сключи сделка с дявола. Фактът, че ще използва убиеца на палестинци за своите цели, го огорчаваше. Бен Фридман имаше много общо с хората, с които Дейвид щеше да се срещне довечера. Жалко, че не можеше да накара и него да присъства.

Едно черно дипломатическо куфарче беше извадено изпод масата, а след него и още едно. Фридман ги сложи пред Дейвид:

— Както поиска. — Отвори едното. — Всяко съдържа два килограма и половина пластичен експлозив С 4. Ти ги поиска и предполагам, си наясно за какво ще ги употребиш.

Снощи до късно се беше водил спор между израелските топексперти по антитероризъм и Спилман.

Въпросът, който вълнуваше всички, беше как агентът на Спилман ще извърши операцията. Дали ще използва куфарчетата за самоубийствен атентат, или ще ги остави, ще се отдалечи и ще ги взриви с дистанционно управление? Мненията бяха разделени поравно. Спилман настояваше, че е невъзможно Джабрил Хатаби да извърши самоубийство, а аналитиците държаха на своето, че плащат за палестинец камикадзе. Това разногласие накара Фридман да вземе някои предохранителни мерки.

Дейвид кимна и огледа куфарчетата. Бяха най-обикновени, черни, марка „Самсонайт“. Щеше да ги претегли, като се прибере в апартамента си. Съмняваше се, че израелците ще са сложили повече експлозив.

Протегна ръка.

— А детонаторът?

— Ето, както поръча. — Фридман му подаде черен електронен часовник „Касио“. — Натисни бутона за сверяване и бутона „старт-стоп“ два пъти в течение на три секунди, за да взривиш експлозива.

— Благодаря. — Дейвид взе часовника, огледа и него, след което го пъхна в единия от куфарите. — Само за ваша информация, господин Фридман, смятам да се отбия на доста места.

Фридман се намръщи.

— Не съм чак толкова наивен — ухили се Дейвид, — за да повярвам, че часовникът има само един детонатор. Знам, че бихте дали мило и драго за главата ми. Не си мислете, че можете да взривите куфарчетата. Довечера ще предприема дълго пътешествие и ще спра в много къщи, преди да стигна до крайната точка. Само аз знам къде и кога ще сложа бомбите. Разбирам, че ви е трудно да се доверите на палестинец, но повярвайте ми, и аз като вас искам тези хора да са мъртви.

Фридман кимна.

— Операцията си е твоя. Как ще я проведеш, си е твоя работа.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Шефът на МОСАД се поколеба. Имаше много въпроси, но сега не беше време за тях. Ако този палестинец се докажеше довечера и успееше да оцелее след взрива, щяха да имат и други възможности да си поговорят. Затова поклати голямата си глава и отвърна:

— Не.

— Но защо, Джабрил? — чу Дейвид гласа на приятеля си, докато взимаше куфарите.

Палестинецът погледна към Спилман. В очите му се четеше искрена тъга.

— Не се ли сещаш?

— Може би, но искам да го чуя от теб.

— Мъжете, с които ще се срещна, не искат мир. Докато те са водачи на народа ми, няма да постигнем нищо друго освен омраза и смърт. — С тези думи Дейвид грабна куфарчетата и излезе от стаята.