Винс Флин
Мръсни афери (39)

ГЛАВА 38

На Рап чутото не му хареса. За него имаше голямо значение да знае предварително какви са шансовете му за успех. Обичаше да поема премерени рискове. Най-много го тревожеха неща, които бяха извън контрол. А времето в момента беше точно такова нещо. Капитан Форестър току-що го беше информирал, че бурята набира сила. Скоростта на вятъра достигаше до сто километра в час и докато корабът не заобиколеше острова, всички полети бяха спрени.

Форестър увери Рап обаче, че евакуацията все пак ще бъде проведена. Твърдеше, че пилотите могат да се справят с ветровете. Само дето полетът щеше да е изпълнен с малко повече лупинги. Но тези думи не успяха да успокоят Рап. Фукането и самоувереността са едно, а реалността — съвсем друго нещо. Можеха ли пилотите на капитана да проведат евакуацията? Отговорът беше положителен. А могат ли да се блъснат? Най-вероятно. Нощните хеликоптерни операции са сложни и деликатни дори при спокойно време, да не говорим — при вятър, дъжд и на планински терен.

Докато Форестър хвалеше авиаторите, Рап си припомни тъжната статистика: през последните две десетилетия повече членове на американските Специални части бяха загинали при катастрофи на хеликоптери, отколкото в бойни условия.

Рап, Коулман и Джаксън бяха коленичили под огромно дърво.

— Имам лошо предчувствие за евакуацията — каза Рап.

По изражението на Коулман се виждаше, че и той споделя същото мнение.

— И на мен не ми харесва, но какъв избор имаме? Да не би да искаш да чакаме вятърът да стихне и да нападнем сутринта, преди да изгрее слънцето?

Този вариант също не се понрави на Рап.

— Не, няма да чакаме. Сега е времето да ги ударим.

— Носим достатъчно експлозиви — предложи услугите си Джаксън. — Можем да се опитаме да разширим площадката за кацане.

— Може и да стане, но пак не изгарям от ентусиазъм да се качвам на хеликоптер в такова време — отвърна Рап.

Коулман беше осенен от идея.

— Ами ако се върнем пеша до брега?

— Лошо няма, само ако не ни преследват. — Джаксън посочи към лагера на „Абу Саяф“. — Ако успеят да предадат по радиостанцията, че са били нападнати, може да ни отрежат пътя за бягство към брега и тогава пак ще трябва да се оттегляме с хеликоптер.

— Не е задължително — каза Коулман. Натисна бутона на радиостанцията. — Капитане, какво е състоянието на морето откъм подветрената страна на острова?

Последва кратка кауза, докато Форестър се свърза с един от корабите, който се намираше по-напред.

— В момента имаме триметрово мъртво вълнение — отвърна капитанът.

Коулман знаеше какъв отговор ще последва, но попита:

— Ще има ли някакъв проблем да пуснат катерите „Марк 5“ в подобни условия?

— Не, мога да обърна кораба срещу вятъра и няма да имаме проблеми.

— Какво мислиш? — обърна се Коулман към Рап. — Ако акцията мине успешно, ще накараме капитана да изпрати катерите и да ни чакат на брега. Ще ни трябва поне един час да стигнем дотам. Това време трябва да е предостатъчно катерите да доплават и да ни приберат.

— А ако срещнем съпротива или те съобщят на своите — добави Рап, — ще извикаме хеликоптерите да ни евакуират.

— Точно така.

Рап се обърна към Джаксън:

— Ти какво мислиш?

— Харесва ми. Дава ни възможност за маневриране.

— Добре тогава. — Коулман отново се обади на Форестър: — Капитане, ето какво ще направим.

Докато Коулман обясняваше на Форестър детайлите, Рап се възползва от случая да обсъди нещо много важно с Джаксън. Не беше мислил много по този въпрос, докато не огледа по-добре вражеския лагер. Но сега, когато стана ясно, че ще им трябва повече време, за да се изтеглят от острова, този проблем трябваше да бъде решен оптимално.

Рап погледна младия тюлен право в очите.

— Лейтенант, участвал ли си досега в истински бой?

Джаксън се поколеба.

— Не — призна си накрая.

— Няма нищо. Всеки започва някога. Колко души от твоите са видели истинско сражение?

Джаксън отново се поколеба.

— Пет от двайсет и трима.

Рап се надяваше да не чува подобен отговор.

Мислено започна да разполага хората като фигури на шахматна дъска. Опитът на Хакет беше прекалено ценен, за да го слага в групата за прикритие. Точната му стрелба щеше да е необходима при освобождаването на заложниците. По същата причина беше добре и Коулман да е с него. Единственият проблем беше, че Коулман трябваше да командва отстрани, за да наблюдава картината в пълнота.

Коулман свърши разговора си с капитана по радиостанцията и Рап му каза какво го притеснява. Първо обаче Коулман поиска от Джаксън да събере хората си за последен инструктаж. Младият лейтенант отиде да изпълни заповедта.

— Не е участвал изобщо в бойни действия — каза Рап.

— Това не ме изненадва.

— Ще ми трябват опитни бойци, за да прочистим терена, когато освободим заложниците.

— Да, знам. Без пленници. Ще гледам да го втълпя на Джаксън и командирите на групи. Повярвай ми, той е още зелен, но знае как да се справи.

— Да знаеш, е едно, но докато не изстреляш първия си куршум по жив човек… — Рап се намръщи. — По-добре ще е, ако спестим на момчето кошмари, които да го мъчат до края на живота му.

Коулман се съгласи.

— Не се притеснявай. Аз ще се погрижа.

Джаксън се върна с хората си. Когато всички се събраха, Коулман и Джаксън започнаха инструктажа за отделните фази на мисията. Малцина зададоха въпроси. Командосите бяха репетирали многократно подобни акции преди.

Изброени бяха непредвидените обстоятелства и вариантите за действие.

Коулман изрично подчерта, че това не е обикновена операция за спасяване на заложници. Обясни на бойците, че ако искат да се върнат на кораба, ще трябва да унищожават безпощадно врага. Те бяха по-малобройната сила и помощ нямаше да дойде отникъде. Мъжете бяха чували подобни приказки и преди от инструкторите си, но за повечето от тях сега беше дошъл моментът да покажат на какво са ги научили.

— И помнете! — завърши инструктажа Коулман. — Двойни изстрели и непрекъснато движение.

Разпредели мъжете в групи и им посочи местата, от които ще атакуват. Веднага след това издаде заповед за тръгване. Рап поведе средната група. Пълзешком те слязоха в ниското, към поточето. Преди дъжда то можеше да бъде прекрачено. Сега обаче се беше превърнало в дълбока до кръста река.

Въпреки шумовото прикритие на дъждовните капки, плющящи по листата на дърветата, командосите се придвижваха много внимателно. Почвата беше станала толкова хлъзгава, че командирите заповядаха на всички да пълзят. Не можеха да си позволят някой да се спъне и да се изтъркаля надолу. Зад Рап беше лейтенант Джаксън и десет от неговите тюлени. Останалите дванайсетима, които не бяха включени в групата за прикритие, заобикаляха лагера откъм фланга. Ръководейки се от разузнавателната информация, подадена от Уикър, Коулман изпрати шестима на западния край на лагера и още шестима — на източния. Двете групи трябваше да наблюдават главните пътеки, които водеха към селото. После, когато получеха заповед, трябваше да нападнат четирите навеса.

Всичките двайсет и девет щурмоваци знаеха всяка подробност от операцията. Това беше много важно, за да могат да изпълнят задачата на другаря си, ако той загине, но и за да са наясно къде ще бъде всеки един от тях по време на боя. При толкова силна огнева мощ, концентрирана върху толкова малко място, мъжете трябваше да знаят маршрутите на всички групи, за да не се изпозастрелят.

Когато стигнаха до потока, Рап изчака да получи потвърждение от двете флангови групи, че са заели позиции. От мястото си той ясно различаваше единия от навесите дори без помощта на уреда за нощно виждане. Бунтовниците вътре, изглежда, играеха някаква игра. За източник на светлина им служеше фенер. Един от мъжете се разкрещя на другарите си. Те се захилиха подигравателно. Рап отново си каза, че дисциплината в редиците на противника не е на кой знае какво ниво. Обидно беше, че досега никой не беше освободил Андерсънови.

Докато чакаше сигнал за атака, мислите му за кратко се върнаха към съпругата му. Ако знаеше с какво се занимава тук, щеше да му откъсне главата. Поредното красноречиво доказателство, че е безотговорен и нечестен съпруг. Реши да не мисли повече за това. Поне засега. Оправданията и опроверженията можеха да почакат, докато се върне във Вашингтон.

Анна винаги задаваше много въпроси. Изпитваше някаква жажда за информация и ако й се кажеше, че дадено нещо няма значение, любопитството й само се разпалваше. Тази слабост, разбира се, доста й помагаше в професията й. Но в техните взаимоотношения любопитството трябваше да се държи под непрекъснат контрол. Анна беше много емоционална. Щом се захванеше с нещо, гледаше да го изпълни докрай и перфектно. Не че Рап беше по-различен в това отношение, но той подхождаше по-аналитично и хладнокръвно.

Гласът на Коулман изпука в слушалката му и го върна в реалността:

— Екипи 3 и 4 са на позиция, Мич. Кажи ми, когато си готов.

Стиснал автомата MP 5 с две ръце, той тръгна напред и нагази във водата пръв. Потокът беше по-бърз, отколкото си мислеше. Надяваше се поне да е дълбоко само до кръста, не повече. Като опипваше предпазливо каменистото дъно с крака, Рап бавно стигна до другия бряг.

За щастие водата стигаше най-много до средата на бедрата му. Ако никой от бойците не загубеше опора, преминаването на потока нямаше да е кой знае колко трудно. Щом стигна до брега, той запълзя по тревата и зае позиция само на някакви си десетина метра от палатката със заложниците. Чрез сигнали с ръце той заповяда на Джаксън да доведе двата екипа. Идеята беше на самия Джаксън. Първоначалният план предвиждаше да изпратят Рап сам и да видят дали той няма да може да се приближи достатъчно до едната палатка и да им опише разположението на заложниците вътре. Всички бяха единодушни, че семейство Андерсън най-вероятно се намират в единия край на палатката. Въпреки това нямаше да е лошо да се разберат точните им места.

Тюлените редовно се упражняваха в специални стаи за стрелба, създадени за трениране на ситуации със заложници. Обикновено нахлуваха през вратата, прозореца, а понякога — и през стената, и за секунда или две разграничаваха мислено терористите от заложниците и убиваха първите.

Джаксън предложи двата екипа да придружат Рап. Така, ако някой ги забележеше, щяха веднага да започнат акцията.

Рап погледна зад гърба си и видя лейтенантът да доближава потока и да жестикулира на следващия след него да излезе от храстите. В същото време отляво на Рап нещо просветна. Някой се показа от другата палатка. Рап настръхна. Един от терористите беше излязъл навън, за да се изпикае.

Рап не си направи труда да насочва оръжието си към него. Много добре знаеше, че Уикър вече го е сторил. Погледна отново назад. Едва забеляза един от хората на Джаксън, който се беше привел във водата.

Тъй като нямаше опасност да го чуят заради силния дъжд, Мич прошепна в микрофона:

— Спокойно, този не може да види по-надалеч от шест метра.

Когато терористът се облекчи и спусна покривалото на палатката зад гърба си, всички едновременно въздъхнаха с облекчение.

Не след дълго бойците се озоваха на другия бряг и заеха позиции в случай, че Рап бъде разкрит.

Седнал върху лекото възвишение на стотина метра от селото, Коулман имаше пълен и ясен поглед върху терена. Той изнервен наблюдаваше как Рап и другите прекосяват бурния поток. Двете флангови групи не се виждаха оттук, тъй като техният маршрут минаваше през джунглата. Уикър вече беше разузнал терена и докладвал, че няма капани и не е минирано.

Щом групите се приготвиха, Коулман повика Рап по радиостанцията:

— Мич, когато прецениш, промъкни се незабелязано, хвърли един поглед и бързо се махай. Лейтенант, приготви твоите за танца.

„Танцът“ е техника на нахлуване, която тюлените използват. Мъжете се подреждат в колона, след което влизат един след друг в сградата. Всеки от щурмоваците отговаря за прочистването на определен сектор от помещението. Тази техника е доказала своята ефективност многократно и се използва от всички подразделения за борба с тероризма и за спасяване на заложници.

Рап прошепна на Коулман в микрофона, че тръгва. Запълзя по тревата към палатката. Движеше се бързо, тъмнината и дъждът му служеха за прикритие. Пресече разкаляна пътека, след което се качи на едно възвишение с по-ниска трева. Вече стигнал на по-малко от три метра от палатката, Рап започна да долавя гласове. Продължи към другия ъгъл. Там най-вероятно бяха затворили семейство Андерсън. Внимателно пропълзя до брезентовото платнище. Отдолу се процеждаше тънка ивица сребриста светлина. Рап реши засега да не наднича. Вместо това залегна срещу входа на палатката и се заслуша.

На фона на плющящия по палатката, тревата и шапката му дъжд едва-едва се дочуваха гласове на мъже. Рап пропълзя до другия край на палатката; там гласовете станаха по-ясни и отчетливи. В процепа под платнището забеляза как вътре се движат сенки. Доволен, че предположението им се е оказало вярно, той се върна на първоначалната си позиция.

Преди все пак да надникне под палатката, Рап хвърли кратък поглед на оръжието си — картечен пистолет MP 5 със заглушител с мерник за нощно виждане и със стърчащ дъговиден пълнител с трийсет патрона. Ако му се наложеше да стреля, щеше да му е трудно да промуши оръжието под брезента. Постави го на земята пред себе си и извади своя деветмилиметров „Берета“, също със заглушител. Подържа го в ръката си. За разлика от филмите не му се наложи да вкарва предварително патрон в цевта, да сваля предпазителя и да взвежда ударника. Рап държеше непрекъснато оръжията си в пълна готовност. Заслуша се отново, но не можа да долови нищо важно. Ако заложниците наистина бяха вътре, странно беше, че не издаваха никакъв шум. Той сложи длан на устата си и прошепна в микрофона:

— Ще надзърна вътре. Бъдете готови да тръгнете.

Претърколи се по гръб и се приготви да повдигне леко брезента с дясната ръка. Лявата трябваше да е свободна в случай, че му потрябва. Долепи глава до земята и погледна вътре. Само че не видя нищо друго освен прогнили дъски, служещи за под на палатката. Внимателно приповдигна още малко платнището. Сантиметър, два, докато не се увери, че дъждът и вятърът ще прикрият действията му. Пред очите му се показа мръсна подметка. Не беше ясно дали е на американец, или на филипинец. Повдигна още два сантиметра. Глезен с гладка кожа без косми, изцапан с кал и нашарен с множество ухапвания от насекоми. И малка подметка.

Детско краче!

Рап се осмели да повдигне още по-високо платнището. Както и в другите палатки, единственото осветление идваше от фенер, окачен на тавана. Смътно се виждаха две от децата и гърбът на майка им. Рап веднага разпозна червените им коси. Потърси с поглед бащата и третото дете. Прецизното познаване на месторазположението на всеки от хората в помещението щеше да му позволи да ликвидира бързо и чисто терористите и да опази заложниците.

Стори му се, че видя част от крака на бащата в другия край на палатката. Издърпа брезента и промуши главата си вътре, за да погледне по-добре. Изведнъж срещу него се облещиха две очи и тогава се случи неочакваното.