Метаданни
Данни
- Серия
- Мич Рап (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Executive Power, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петър Нинов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2008)
Издание:
ИК „Ера“, София, 2003
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо
История
- — Добавяне
ГЛАВА 41
„Доверие“ беше дума, която в момента не предизвикваше положителни асоциации у Дейвид. Бен Фридман бе нарушил споразумението им. Нямаше почти никакво съмнение, че шефът на МОСАД целеше да убие най-новия си информатор в бомбардировката от миналата вечер. Разсъждавайки в тази посока и като си даде сметка за бруталността и жестокостта, с които Фридман беше прочут, Дейвид реши да напусне колкото се може по-скоро Израел.
След като се измъкна от мястото на бомбардировката, Дейвид не успя да стигне много далеч. Измина само две пресечки. Заради спуканото тъпанче се клатушкаше като пияница. Напрашеният и разпокъсан костюм, несигурната походка и окървавеното му лице привлякоха вниманието на един фелдшер, който, след като набързо го прегледа, го напъха в чакащата наблизо линейка. Когато го докараха в болницата, Дейвид им каза измислено име.
МОСАД имаше шпиони навсякъде, но дори и да не разполагаха с „ухо“ в болницата, можеха без проблем да проникнат в базата данни с картоните на пациентите.
Тъй като беше един от първите пострадали, докарани след бомбардировката, лекарите веднага се заеха с него. Раните на крака и врата му бяха почистени и зашити за нула време.
Израснал по болниците, Дейвид не се затрудни да стигне до лекарската стая. Движеше се без страх, че могат да го открият. Целият персонал щеше да има много работа в следващите няколко дни. Дрехите му вече не ставаха за нищо. Затова ги хвърли на боклука и се изми. Единственото, което остана на него, беше бельото, обувките и поясът, в който криеше пари в брой и документи за фалшивата си самоличност. После претърси шкафчетата на лекарите и в едно от тях откри дрехи, които бяха приблизително неговия размер. Облече ги и взе ключовете от колата, които бяха оставени на най-горния рафт.
Отвън, в закрития паркинг, той слезе на първия етаж, където се намираха местата за колите на лекарите. Два пъти натисна бутона на дистанционното. Точно вдясно пред него премигнаха фарове и се чу кратко пиукане. Напусна Хеброн по възможно най-краткия път. Различните палестински групи вече бяха започнали да устройват барикади по пътищата, за да не позволят на Израелските сили за отбрана да влязат в града. За щастие той имаше късмет да се промуши незабелязан.
До изгрев-слънце Дейвид вече беше прекосил страната и бе преминал границата с Йордания при Арава. Почувствал се в безопасност, той веднага се обади на принца и поиска да изпрати самолет в пристанищния град Акаба и да го вземе оттам. Принцът, още махмурлия след снощното парти, не можеше да говори ясно. Затова пак винаги чевръстият му помощник Девон се разпореди да изпратят един от петте частни реактивни самолета на Омар. До обед Дейвид вече беше извън обсега на Фридман, на път за Франция. Кацна в Ница в късния следобед и оттам с лимузина го закараха в хотел „Карлтън“ в Кан. Девон му беше резервирал апартамент.
Първата му задача беше да си смени дрехите. След час пазаруване по магазините на булевард „Кроазет“ (разходите бяха записани на сметката на принца) Дейвид се прибра в разкошния си апартамент и се строполи на леглото.
След известно време (не знаеше колко часа са минали) го събуди месестата длан на самия принц Омар.
Дейвид се обърна по гръб и премигна. Когато фокусира стаята, той разбра, че вече се е мръкнало. Омар опипа раната на врата му. Докосването предизвика болка в прясно зашитата плът. Дейвид импулсивно тупна принца по ръката. И веднага осъзна, че в стаята има и друг човек. Ако се съди по сянката върху стената, този някой беше огромен.
Чън, безмълвният китаец бодигард, нарочно извести за присъствието си, за да не се опита Дейвид да стори някоя глупост. Принц Омар обаче не се засегна, задето го тупнаха. Сякаш го забавляваше белегът на врата на палестинеца и острата му реакция.
— Мисля, че някой днес е имал големи премеждия. — Омар обхвана с длани страните на Дейвид. — Искам да чуя всичко.
Дейвид отблъсна ръцете на Омар.
— Всичко за какво?
— За снощи!
— Не знам за какво говориш.
Омар се изправи и се разсмя. Беше облечен в безбожно скъп копринен костюм.
— Много добре знаеш за какво говоря. А сега си вдигни задника от леглото и се приготви за вечеря. — Омар посочи към банята. — И по-живо. Много съм гладен. Освен това гледах „Ал Джазира“ и знам всичко. Тази вечер ще хапнем и ще го отпразнуваме. Искам да ми разкажеш с подробности. Ще те чакам долу. — Омар, развълнуван като ученичка, излезе от стаята, Чън го следваше плътно.
Дейвид застана под душа.
Гладен беше като вълк. Може би угощение с принца нямаше да му се отрази зле. Ала бръсненето се оказа малко по-трудно, отколкото очакваше. Омар обаче много държеше на безупречния външен вид.
Дейвид облече новите си дрехи: бяла риза, двуредно черно сако и синя вратовръзка. Вратовръзката му причиняваше болка, но ако не въртеше много глава, се понасяше. Едно голямо парче лейкопласт върху шевовете нямаше да позволи на яката на ризата да се изцапа с кръв.
Омар го чакаше долу в бара. Седеше в едно ъглово сепаре, притиснат от четири жени — по две от всяка страна. Имаше и двама мъже, разположили се в ъгъла на U-образното сепаре. И двамата бяха араби и най-вероятно принадлежаха към над трите хиляди братовчеди на принца. Що се отнася до жените, те без съмнение бяха скъпи проститутки, ангажирани за времето на престоя му в Кан, колкото и дълго да беше то.
Или докато не му омръзнеха.
Чън някак беше съумял да се скрие зад една голяма саксия с папрат. Дейвид му намигна, но лицето на китаеца остана безизразно. Когато Дейвид се приближи до масата, Омар свали винаги жадните си за плът ръце от двете момичета и ги протегна в израз на топло посрещане.
— Дейвид, толкова се радвам, че ще ни правиш компания. — Принцът се обърна към гостите си и заговорнически намигна: — Дейвид е човек с много способности и скоро ще стане доста известен. — Двамата араби кимнаха, сякаш вече знаеха за какво иде реч.
Момичетата го стрелнаха с очи и се закискаха. Дейвид не им обърна внимание.
— Сядай! — нареди Омар. — Ела, ела при нас. Тази вечер ще празнуваме! — А на чакащия сервитьор заповяда: — Шампанско… още шампанско!
Дейвид обаче вдигна ръка и спря сервитьора. После, усмихнат, се обърна към Омар:
— Мой принце, мога ли да ви видя насаме за малко? — Волевите му черни очи подсказваха, че искането е съвсем сериозно.
— Разбира се. — Омар плесна два пъти с ръце и даде знак да преместят масата. Нямаше никакво желание да помръдне пълното си тяло.
Сервитьорът щракна с пръсти и две момчета се втурнаха да изпълнят заповедта. Принцът сграбчи Дейвид за лакътя и го придърпа към себе си:
— Какво има?
Палестинецът се помъчи да запази спокойствие, поне външно. Готов бе да заложи десетте милиона долара, които Омар му беше дал преди по-малко от седмица, че принцът е споделил тайните им с другите членове на саудитската кралска фамилия.
— Кои са тези мъже?
— Мои братовчеди, разбира се.
— Аха… точно както си мислех. И какво им каза?
— Нищо.
Дейвид се вгледа със съмнение в Омар.
— Нищо важно! — заоправдава се принцът. — Просто споделих, че си велик човек, който ще промени света. Истински воин на арабските народи.
Дейвид въздъхна. Предстоеше сериозен разговор.
— Много съм гладен и трябва да говоря с теб.
Омар махна към масата.
— Добре, да сядаме…
— Не, не и с тях. Само двамата.
Принцът гледаше ту към масата, ту към Дейвид. Не му се искаше да изоставя жените.
Палестинецът отгатна мисълта му.
— Могат да почакат. Цяла нощ ще им се радваш. Искам само един час, без никой да ни прекъсва.
Омар кимна неохотно. Махна на единия си братовчед да дойде и му обясни каква е ситуацията. После поведе Дейвид към една усамотена маса в края на ресторанта.
Дейвид се колебаеше как да продължи. Колко пъти досега непрекъснато беше подчертавал изрично, че никой не трябва да узнава плановете им. Като брат на коронования принц и високопоставен член на кралското семейство Омар беше своенравен и правеше каквото си поиска. Затова Дейвид трябваше да подхожда деликатно с него, като с малко дете.
Но въпреки всичко понякога му беше невъзможно да се сдържа. Както показаха последните двайсет и четири часа, играта, която играеха, беше много опасна. И макар че Дейвид беше този, който в момента се намираше на фронта и поемаше рискове, обстановката можеше да се промени много бързо. Ако принцът воайор не внимаваше какво приказва, щеше да се окаже въвлечен в истинския екшън. И да застраши живота си.
Дейвид поде внимателно:
— Думите ти по мой адрес ме ласкаят, но искам да подчертая, че трябва да престанеш да говориш с когото и да било за нашите планове.
— Но, Дейвид, има хора, които поддържат каузата ни. Хора, на които може да се вярва!
— Като твоите братовчеди ли?
— Разбира се. На тях бих им доверил и живота си!
— Какво си им казал?
— Малко се пофуках — отговори глуповато Омар.
— Спомена ли им, че съм участвал в събитията от снощи?
— Може би. — Омар се усмихна.
Дейвид стисна облегалките на стола толкова силно, че замалко да ги счупи. Умът му запрепуска трескаво. Представи си как тия двамата пикльовци вадят мобилните си телефони и се обаждат на приятелите и родителите си в Саудитска Арабия, хвалят се с братовчед си и с тайната операция, която той организира, за да ги отърве веднъж завинаги от Израел.
Дейвид никога не беше искал да унищожава Израел. Той искаше Палестина да съществува съвместно с ционистката държава, но това не беше достатъчно за арабската върхушка.
— Принце, предупредих ви вече. Не се безпокоя само за себе си. За ваше собствено добро е. Не бива да казвате на хората с какво се занимаваме. Знам, че се доверявате на семейството си, но тук става въпрос за съвсем друго нещо и вие явно не можете да го разберете. Не че ме е страх братовчедите ви да не изтичат при американците и да не им разкажат какво сме намислили! Опасявам се обаче, че американците подслушват техните телефони.
Омар се намръщи.
— Невъзможно. Американците не шпионират страната ми.
Подобна наивност беше вече прекалена!
— Мислите, че американците не ви подслушват?
— Не! — отвърна принцът уверено. — Имаме договореност с тях.
Дейвид не вярваше на ушите си. Не, не можеше толкова известен човек като Омар да бъде толкова наивен.
— Не ми е приятно да ви разочаровам, принц Омар, но в интерес на истината Съединените щати шпионират Саудитска Арабия.
— Не, напротив, Дейвид. Говорил съм с брат ми за споразумението, а освен това нашата разузнавателна служба контролира всичко. Уверявам те.
— Може и да нямат агенти на място, но това не означава, че не могат да ви следят по друг начин.
— Какво имаш предвид?
— Със спътници. Те улавят всичко. Тяхната Агенция за национална сигурност подслушва всичко.
Омар се замисли за секунда, сетне смръщи вежди:
— Как е възможно, когато толкова много хора говорят по телефони?
Дейвид се постара да прикрие учудването от глупостта на саудитеца.
Омар не блестеше с ум, което заедно с несметното му богатство беше причината Дейвид да се спре върху него в избора си.
Беше хазартен тип с тлъста банкова сметка. Беше натрупал лично богатство, отделно от семейното, като преди десетина години бе играл умело с покупки и продажби на недвижими имоти и акции. Интуицията му беше почти непогрешима, но познанията му за разузнаването и шпионажа бяха жалки.
— Повярвайте ми, способни са да го направят. Всеки път когато вие се похвалите на някой от роднините си, не се знае на колко членове на семейството ще се обади той.
Дейвид улови гневен блясък в очите на събеседника си. Една от причините да бъде пренебрегнат като сериозен кандидат за наследник на трона беше неговият разгулен живот. В една мюсюлманска страна е важно кралят да следва — поне външно — напътствията на пророк Мохамед.
— Принц Омар, повярвайте ми. Не искам американците да разберат за плановете ни. Не само те, ами и французите, израелците и който и да е друг.
— Не ме е страх от американците. Те няма да посмеят да ме пипнат. Моята фамилия може да съсипе икономиката им за нула време!
Дейвид се изкуши да възрази, че куфарите с пари на саудитските крале вече не са толкова пълни като преди. А пък и самите саудитци бяха инвестирали доста пари в Съединените щати и предизвикването на нова петролна криза беше равносилно на самоубийство. Омар изобщо не беше толкова недосегаем. Но Дейвид нямаше да може да го убеди в това. Охолният живот беше дал на аристократа лъжовно чувство за значимост.
— Моля ви, не забравяйте — каза Дейвид, — че ключът към успеха ни е да накараме международната общност да си мисли, че Израел е излязъл от контрол.
Омар поклати глава.
— Ключът към изпълнението на нашия план е да накараме брат ми да заплаши Америка с петролно ембарго.
— Да, това е много важно, но все пак, ако искаме да имаме успех, не трябва да позволяваме на американците да разберат истинския ни замисъл.
— Стига сме говорили. Нали беше гладен? Ще хапнем и ще ми разкажеш за снощи.
Дейвид разгърна менюто и се зачете. Реши да направи още един опит да накара Омар да си държи езика зад зъбите.
— Омар, не се доверявай на никого напълно, нито на мен, нито на семейството си. Сам си казвал, че някои от роднините ти са доста близки с американците. Знаеш много по-добре от мен, че във фамилията ти има хора, които са прозападно настроени и завиждат на успехите ти. Те с удоволствие биха те продали.
Омар тръшна менюто си на масата. Чашите с вода подскочиха, пламъкът на свещта трепна.
— И какво ще направят американците? Ще убият член на саудитската кралска фамилия ли? Никога!
Избликът привлече вниманието към тях. Дейвид поклати глава. Наистина американците едва ли биха дръзнали да убият Омар, но можеха да намерят някой друг, който да го извърши. А и не биха се поколебали ни най-малко да отстранят Дейвид.
Палестинецът реши, че ще е най-добре да смени темата.
— Как вървят нещата с посланика?
— Добре. Девон му преведе половината пари, а другата половина ще му изпрати в понеделник. Вече е наш.
Дейвид се зарадва на тези думи. Посланикът бе жизненоважен за плана им. Нещата вървяха изключително добре, но Дейвид знаеше, че бива да е голям оптимист. Случилото се в Хеброн беше надминало и най-големите му съмнения. Фридман беше прекалил с употребата на сила и сега трябваше да обяснява какъв е бил поводът за клането. Утре палестинецът щеше да отлети за Съединените щати и да премине към следващия етап на операцията.
Не американците, французите или израелците в момента слухтяха, а британците. Платноходката на Алън Чърч беше закотвена в залива, недалеч от огромната яхта, която той следеше от седмици. Последният му доклад беше предизвикал засилен интерес в централата на МИ 6 в Лондон. Наредено му беше да продължи наблюдението и да се опита да идентифицира мъжа, който се е срещнал с принц Омар. Явно фотографиите, които беше направил в Монако, бяха неясни или пък човекът беше непознат.
Чърч седеше на бара и държеше под око принца и гостите му, когато в ресторанта влезе същият този мъж, към когото щабквартирата на МИ 6 беше проявила интерес. Красивият арабин си позволи да повиши тон на принца, което предполагаше, че той е нещо повече от поредната приятна компания на Омар. След кратка размяна на реплики двамата се уединиха на една отдалечена маса.
Стар познавач на саудитската кралска фамилия, Чърч много добре знаеше какви разпри се спотайват под привидното спокойствие, царящо в клана. А и обикновените саудитци ставаха все по-раздразнителни към богатството и охолството на управляващата ги фамилия. Години наред Дворът на Саудите се беше опитвал да укротява религиозните фанатици в страната чрез строеж на внушителни джамии и многобройни приюти за бедните. Ала Чърч беше убеден, че дните на монархията на Саудите са преброени. Те сами бяха посели семената на собствения си крах, като финансираха ислямските фанатици. Последните не се отличаваха с никаква търпимост към светския и пълен с разкош начин на живот. Омар беше един от тези покварени членове на фамилията. Заобиколен от лукса на западния свят, той се опитваше да изкупи греховете си, като плащаше на крайно консервативните фундаменталисти. Той обаче не гледаше сериозно на техните убеждения, нито пък вярваше в тях.
Чърч кимна на оберкелнера и той го отведе до неговата маса, която се оказа прекалено близо до масата на принца. Англичанинът забеляза как непознатият го изгледа мнително.
Тъй като знаеше какъв е обхватът на подслушвателното му устройство и не искаше да предизвиква допълнително подозрение, Чърч отново извика оберкелнера и му посочи маса, по-близо до бара, сравнително отдалечена от обектите. Двамата се насочиха натам, а принц Омар и гостът му продължиха да разговарят спокойно, без да ги е страх, че могат да ги чуят.
Британският агент седна с гръб към стената. Изгледът към бара и към масата на принца беше идеален. Лично той се интересуваше повече от четирите жени, останали на бара, но работата си е работа. Затова незабавно се зае със задачата си.
Извади от предния джоб на сакото калъфа с очилата, сложи си ги, а калъфа постави на масата. Докато миниатюрният микрофон с пряко насочване и записващото устройство си вършеха работата, Чърч отвори менюто с вината и потърси някое скъпо бордо. Сметката щеше да бъде платена от щедрото британско правителство.