Винс Флин
Власт (6)

5.

Вашингтон, 6.55 ч.

 

Елън Мортън беше сред двестата специални агенти, на разположение на президента.

Тя вървеше по коридора на първия етаж на Белия дом. Спря пред една врата, открехна я и провря глава вътре:

— Добро утро, Тед. Как мина нощта?

— Доста добре — протегна се агентът.

Охраняващите не се качваха на втория и третия етаж на сградата, освен ако не ги повикаха. Датчици определяха точното местоположение на президента по всяко време.

— Той стана ли? — попита Мортън.

— Да. Стюардът каза, че обличал костюм.

Президентът Хейс всяка сутрин отиваше в Западното крило. Разбира се, имаше и дни, в които предпочиташе да се отбие до спортната си зала на третия етаж и след това да иде в кабинета си към осем часа. Агентите, които стояха на пост, обикновено не знаеха какво да очакват, докато не им се обадеше стюардът, за да им каже дали президентът е сложил костюм, или спортни дрехи.

Чу се изпиукване и една червена лампичка замига, което означаваше, че президентският асансьор се движи. Мортън вдигна ръкав към устата си:

— Съобщение от Мортън — каза в скрития микрофон. — Уди е на път. — Съобщението директно отиваше в контролната зала на охраната на президента, разположена под Овалния кабинет.

Шефът на агентите се занимаваше единствено с безопасността на президента, докато охраната на Белия дом беше поета от униформените служители на Тайните служби. Имаше и още един контролен охранителен пункт, разположен на петия етаж в административната сграда срещу Белия дом. Там наблюдаваха работата на охраната. Този охранителен пункт се наричаше Щаб за специални операции и беше създаден през 1994 година, когато едномоторен самолет се беше приземил на Южната морава край Белия дом. В щаба се наблюдаваше дейността и на униформените от охраната, и на агентите.

Вратите на асансьора се отвориха и от него излезе президентът Хейс, облечен в тъмен костюм. Той забеляза познатото лице пред себе си.

— Добро утро, Елън — поздрави я ведро.

— Добро утро, сър. — Мортън тръгна пред Хейс по коридора. Нейна задача беше да охранява президента по пътя му от личните помещения до Западното крило. Влязоха в Палмовата стая и Мортън отново вдигна ръкав: — Контролна зала, обажда се Мортън. Уди се приближава към колонадата. — Докато отваряше двойната стъклена врата, Мортън кимна на агента навън и пусна президента да мине пред нея. Излязоха на каменната алея.

Президентът спря и пое дълбоко утринния въздух. Топлите лъчи на пролетното слънце докоснаха лицето му. Той затвори очи и се усмихна. Отново си пое въздух и отвори очи. Елън Мортън беше застанала зад него със скръстени ръце и чакаше.

— Прекрасна сутрин, нали? — каза президентът, без да се обръща.

— Наистина е чудесна — отговори тя.

— Иска ми се сега да съм на игрището за голф. — Хейс поклати глава. — Само че не е възможно — добави. Пое по алеята. Мортън го следваше мълчаливо. Когато стигнаха до Западното крило, агентът, който стоеше пред Овалния кабинет, постави ключа във вратата.

Двама цивилни агенти от Тайните служби смениха двама от униформените и заеха местата си на пост пред личната гостна на президента.

Когато Хейс влезе вътре, първо свали сакото си и го подаде на нисък филипинец, облечен в черни панталони и бяла престилка.

— Добро утро, Карл.

— Добро утро, господин президент — отвърна стюардът и пое сакото.

В центъра на стаята имаше кръгла дъбова маса за четирима. Хейс седна на стола, разположен най-близо до Овалния кабинет. Пред него на масата бяха поставени „Вашингтон Поуст“, „Вашингтон Таймс“, „Ню Йорк Таймс“ и „САЩ днес“. Президентът започна да преглежда заглавията.

Стюардът се приближи и постави чаша кафе до вестниците.

— Какво ще желаете за закуска, господин президент?

Без да вдига поглед, президентът посегна към чашата.

— Като за начало би ли ми донесъл половин грейпфрут?

Стюардът кимна и излезе. Но още преди да донесе грейпфрута, на входната врата се почука. Стюардът отвори. На прага стояха Бил Шварц, съветник на президента по националната сигурност, и доктор Айрини Кенеди от ЦРУ.

— Добро утро, Карл — рече съветникът.

— Добро утро, господин Шварц. Какво бихте искали за пиене тази сутрин?

— Както обикновено.

— А дамата?

— Чаша кафе, ако обичаш.

Шварц прекоси стаята и седна срещу президента. Кенеди постави куфарчето си на пода и се настани отдясно на Хейс.

— Как мина пътуването? — обърна се президентът към Шварц. Съветникът беше участвал в тридневна среща за разширяването на НАТО в Брюксел.

Шварц свали очилата си със сребърни рамки и започна да ги бърше с вратовръзката си.

— Беше дълго, отегчително и дори болезнено.

— На всички конференции на НАТО е така. — Президентът отпи от кафето си. — Единствено на конференциите на ООН е по-зле.

— Вярно е — кимна Шварц.

Стюардът сипа кафе на Кенеди, постави чинийка с половин грейпфрут пред президента, а другата половина сложи пред Шварц.

— Изяжте това — каза филипинецът. — А после ще ви донеса и палачинки, за да качите някой друг килограм. — И намигна на президента. После долепи длани и се поклони: — Дамата би ли желала да хапне нещо?

— Не, благодаря. — Кенеди обхвана с длани топлата чаша.

Стюардът се обърна към президента:

— Ако ви трябва нещо, позвънете ми.

— Благодаря ти, Карл — каза Хейс и се обърна към Кенеди: — Получих съобщението ти снощи. Радвам се, че всичко е минало добре.

— Да. Дотук. — Тя отпи глътка кафе.

— Бил, какво знаеш за операцията?

— Айрини ме запозна в подробности още снощи, когато пристигнах — отвърна съветникът по сигурността, докато посипваше със захар грейпфрута си.

— В колко часа беше това?

— Малко след полунощ.

— Открихме ли вече нещо по-значимо? — продължи Хейс.

— Нашият човек и Харут са напуснали Саудитска Арабия в два през нощта. Би трябвало вече да са във военната ни база „Рамщайн“ в Германия… — Кенеди погледна часовника си. — Трябва да са пристигнали преди около трийсет минути. Там на борда на самолета ще се качи екип специалисти, които ще започнат да разпитват Харут още докато летят към базата „Андрюс“.

Президентът искаше да я попита какво разбира под „специалисти“, но реши, че е по-добре да не знае.

— Кога да очакваме някакви отговори?

— Трудно е да се каже. Понякога много лесно получаваме информацията, но наркотиците не винаги действат по един и същ начин. Трябва да вземем мерки, за да сме сигурни, че не ни лъже. — Кенеди замълча. От първия й ден в ЦРУ Стансфийлд я учеше винаги да бъде нащрек. Особено с политиците. — Трябва да бъдем много внимателни.

Хейс премести вестниците в единия край на масата.

— За часове ли става въпрос, или за дни?

— Ще започнем да получаваме информация от него до няколко минути. Всичко зависи от това — колко знае и какво е здравословното му състояние. Ще получим някакви отговори до един час. Но ви предупреждавам, че ще са ни нужни седмици, за да го разпитаме подробно и да се уверим, че не крие нищо.

— Нашата цел е да разберем къде, кога и какво смятат да направят те тук, във Вашингтон, нали?

— Да — кимна Кенеди.

— В момента разпитите на Харут са приоритетна задача. Искам да бъда информиран постоянно.

— Да, господин президент — отвърна Кенеди.

Шварц кимна.

 

 

На пет километра от Белия дом един камион зави и спря пред входа на стар порутен склад. Върху зелената боя имаше бял надпис: „Химическо чистене «Белият рицар»“. Двама мъже, облечени в сини гащеризони, излязоха от склада и отвориха голямата метална врата. Шофьорът включи на скорост и бавно вкара камиона вътре. Сетне мъжете затвориха вратата.

През мръсния прозорец едва проникваше светлина. Четирима мъже се втурнаха към камиона, закрепиха рампа към каросерията и започнаха да разтоварват денкове. След по-малко от пет минути камионът беше вече празен.

В остъклена кабинка в горния край на склада се появи мъж, облечен в зелено. Късата му брада започваше почти от скулите му и се скриваше в яката на ризата му. Ръцете му също бяха покрити с гъсти косми. Темето му представляваше бронзов купол, обграден от късо подстригана черна коса. Въпреки че беше нисък на ръст, Муамар Бенгази изглеждаше много як.

Стиснал металния парапет с дебелите си пръсти, Бенгази наблюдаваше как работят хората му. Оттук нататък всичко трябваше да мине гладко. Бяха получили информация от своя благодетел, който им беше дал и подробен план на сградата. Информация бе с източник КГБ и беше отпреди около двайсет години. Наскоро един от хората на Бенгази беше влизал в сградата, за да разбере дали са настъпили някакви промени.

Бенгази подсвирна и хората му обърнаха лица нагоре. Той посочи платнището в единия ъгъл на склада. Мъжете го издърпаха. Показаха се три спортни мотоциклета „Кавазаки“, боядисани като камуфлажните униформи в зелено и кафяво. Към задната част на всеки беше захваната малка кошница, единият беше с ремарке, пълно с метални кутии.

Мъжете запалиха двигателите на мотоциклетите и един по един ги вкараха в каросерията на камиона.

Бенгази слезе по железните стълби. За килограмите си се движеше учудващо леко. Настани се зад волана на жълт мотокар и запали двигателя. Сетне внимателно качи мотокара по рампата в камиона, скочи от каросерията и се дръпна встрани. Хората му натовариха отново пакетите пране, за да скрият трите мотоциклета и мотокара. Доволен от свършената работа, Бенгази кимна на мъжете. Погледна часовника си. Всичко вървеше по план.

 

 

Военновъздушна база „Рамщайн“, Германия

 

Лекото сътресение беше последвано от свистене. Мич Рап се събуди и инстинктивно посегна към пистолета си. После въздъхна спокойно и ръката му отпусна оръжието. Харут беше на мястото си с оковани ръце и крака, с черна качулка на главата, завързан за кожената седалка в реактивния самолет. Робата и тюрбанът му бяха сменени със зелен гащеризон.

Рап погледна през прозорчето вдясно. Колесниците бяха спуснати. Пилотите се бяха приготвили да приземят самолета. След секунда между дърветата се показа пистата. Зелените поля изчезнаха, на тяхно място се появиха тъмните очертания на хангари. Прелетяха над един огромен транспортен С 130 и над няколко изтребителя F16. Най-сетне колесниците докоснаха земята. Рап разтърка очи с юмруци. Чувстваше се като дрогиран. Погледна часовника си — бе спал дълбоко през последните четири часа, за да навакса безсънните нощи предната седмица.

Самолетът кацна на централната писта край цистерна с гориво и син микробус с тъмни стъкла. Рап разкопча колана си. Силно прошарената брада беше изчезнала. На лявата му страна се виждаше тесен белег, който започваше от ухото и се спускаше до челюстта му. На фона на почернялото му от слънцето лице белегът изпъкваше още повече. Докторите в „Джон Хопкинс“ бяха свършили прекрасна работа. В началото следата от острието на ножа беше близо сантиметър широка, но след пластичните операции се бе превърнала в тясна ивица. В гъстата му дълга коса все още се виждаха бели кичури, но по-голямата част от боята беше измил по време на престоя в Саудитска Арабия. Когато се приземиха. Рап пийна по чашка с Харис и момчетата му, а после дълго стоя под горещия душ, за да отмие наслоилата се върху тялото му мръсотия. Сетне отново стисна ръцете на тюлените, нарами плячката си и се качи в самолета.

Рап се наведе над Харут. Би го застрелял на място, но им трябваше жив. Изправи се и тръгна към носа на самолета, като раздвижваше врата си. Завъртя дръжката на вратата по посока на часовниковата стрелка. Чу се леко свистене, когато въздухът излезе навън. Стълбата се спусна към земята.

Беше облачно, но Мич трябваше да прикрие очите си с ръка от светлината. Огромният му бицепс изду черното поло. През раменете си беше закопчал кожен кобур за беретата.

Вратата на синия микробус се отвори и от него слезе дребна жена. Последваха я двама мъже. Доктор Джейн Хорниг, четирийсетгодишна, се отправи към него, стиснала метално куфарче в ръка. Докато я гледаше, Рап си спомни оня епизод от филма „Магьосникът от Оз“, когато гадният съсед, оказал се по-късно лошата вещица, се приближаваше, яхнал колело, за да вземе Тото.

Лицето на доктор Хорниг не беше виждало слънце или грим поне едно десетилетие. Тя не обръщаше внимание на външния си вид. Връзваше косата си на опашка и се обличаше по модата на шейсетте години.

Беше завършила биохимия и неврология. Смятаха я за един от най-вещите експерти по мъчения в Америка. Тя имаше интересни бизнесотношения с ЦРУ. Агенцията я снабдяваше с „опитни зайчета“ за експериментите й, а в замяна тя им даваше това, от което се нуждаеха — информация, измъкната от най-скритите кътчета на човешкия мозък. Преди време Рап беше станал свидетел на работата на Хорниг и двамата й касапи. Беше прекарал в помещението десет минути, сетне бе решил, че и видеозаписът ще му е достатъчен.

— Здравейте, господин Круз — вдигна очи Хорниг и се заизкачва по стълбичката.

Само няколко души в Управлението знаеха истинското име на Рап. Иначе той беше господин Круз, офицер от Специалните части, който се занимава с проблемите на Близкия изток. Въпроси за личния живот не бе прието да се задават.

Рап отвърна на поздрава и се отмести, за да се качи доктор Хорниг в самолета.

— Как е той? — попита тя.

— Нормално. Дадох му определените от вас дози.

— Добре. — Докторката постави металното си куфарче на седалката до вратата. — Това са моите асистенти, Пат и Сам.

Мъжете кимнаха като един.

— В задната част на самолета има спално помещение — посочи Рап. — Ще е най-добре да се разположите в него.

Хорниг се отправи натам. Двамата й помощници я последваха.

Пренесоха Харут в спалното помещение. Рап реши, че сега е най-удобният момент да излезе да подиша чист въздух. Искаше му се да запали цигара. Беше придобил вредния навик, когато работеше под прикритие. Вляво един механик зареждаше самолета с гориво. Мич замалко да го попита дали има цигари, но после видя знака за лесно запалими вещества на зеления камион.

Нещо го притесняваше. Потискащият пейзаж или доктор Хорниг… Резките промени в настроението ставаха все по-чести през последната година. Рап мислеше, че знае причината. Сега бе далеч от човека, който му причини онази огромна болка преди десет години, чувствата бяха различни. Но Мич разбираше, че не може да продължи по същия начин. Нямаше да понесе самотата.

Преди да замине за последната си мисия, той беше разговарял за това с Кенеди. Родителите му вече не бяха сред живите и въпреки че имаше приятели и беше много близък с брат си, който живееше в Ню Йорк, той не можеше да вдигне телефона и да разкаже как е минал денят му. Можеше да говори за компютърната си фирма колкото си иска, но за ЦРУ и дума не можеше да става. Официално Рап дори не работеше за Управлението. Беше наемник. Благодарение на Ленгли имаше фирма за компютърни консултации и бизнесът му изискваше често да пътува, което му осигуряваше прикритие за мисиите. Единствената му страст, извън работата, беше участието му в ежегодното състезание „Железен мъж“ на Хаваите. Веднъж дори го беше спечелил.

Мич Рап знаеше в какво се корени проблемът му и беше споделил с Кенеди: „Повечето хора са си направили списък с разни неща, които искат да постигнат, преди да навършат определена възраст. Например да скочат с парашут, да отидат до Китай, да имат деца… но не и аз. В моя списък с неща, които трябва да направя, преди да съм станал на четирийсет, на първо място е да убия фара Харут и Рафик Азис. Не съм съвсем нормален, нали?“

Да гледа на нещата с усмивка, помагаше на Рап. Инак не би се справил с напрежението. Беше разгледал проблема си от всеки ъгъл и беше стигнал до извода, че позицията му е морална и справедлива.

Но знаеше, че именно преследването го съсипва. Постепенно командосът губеше връзка с онази част от обществото, на която можеше да се сложи етикет „Нормално“. Приятелите му от колежа вече бяха женени и имаха деца, а пред него дори нямаше подобна перспектива. Знаеше, че за да започне нормален живот, трябва да постигне целта си.

Рап се замисли колко прекрасен беше животът преди десет години и как всичко се беше преобърнало. „Никой не твърди, че животът ще бъде лесен“, обичаше да казва баща му. Рап се усмихна. Споменът му даваше сили.

Чу се грохотът на самолетни двигатели. Излиташе един F16, зад него струеше златист пламък. Изтребителят се отлепи от пистата и прибра колесниците си. Постепенно набра скорост и височина и се превърна в малка черна точка в мрачното небе. После на пистата излезе втори изтребител. Рап проследи с поглед и него. Помисли си, че е обсебен. Щеше да преследва Рафик Азис където и да отиде!

Механикът откачи маркуча за горивото и се качи в камиона с цистерната. Двигателите забръмчаха. Рап хвърли последен поглед към потискащия пейзаж и се качи в самолета.