Винс Флин
Власт (17)

16.

Вицепрезидентът и останалите седяха в пълна тишина в конферентната зала. На вратата някой почука, но не отвори веднага. След няколко секунди вътре влязоха Макмахън и Айрини Кенеди.

— Кого убиха? — попита директорът на ФБР Роуч.

— Не знаем коя е жената, но мъжът беше съветникът по националната сигурност на президента господин Шварц — отвърна Кенеди.

Всички присъстващи наведоха глави. Всички бяха работили със Шварц и много го харесваха.

— Ако му дадем парите, ще удържи ли обещанието си? — попита след дълго мълчание вицепрезидентът.

— Мисля, че да — отвърна Кенеди.

Бакстър сви устни. Това искаше да чуе! Далас Кинг се наведе и зашепна нещо в ухото му.

— Ако започне да убива по един заложник на всеки кръгъл час, тогава ще загазим. Не ме интересува колко ще струва, но ако това ще освободи една трета от заложниците, предлагам да го направим.

Бакстър кимна, а Далас се облегна назад. Кинг беше прав. Бяха хванати натясно. Колкото до Бакстър, за него имаше две възможни решения на проблема и едното беше напълно немислимо. Вицепрезидентът погледна директора на ФБР.

— Браян — заговори, — ще задействаш хората си да прехвърлят и останалите пари в сметката му. Решавам да изчакаме, докато не освободи една трета от заложниците, и тогава да мислим. Някакви въпроси? — Всички поклатиха глави. Бакстър отново погледна директора на ФБР: — Обади ми се, ако имаш проблем, и се постарай да свършиш работата до един час. Не ни трябва да убива още заложници!

Роуч кимна и двамата с Макмахън напуснаха залата.

Шефът на ЦРУ не беше работил досега с вицепрезидента по време на криза и се опитваше да придобие представа за него. Бакстър сякаш забравяше, че е част от тази криза. Това притесняваше Стансфийлд.

— Господин вицепрезидент, трябва да разработим някакъв план — каза той.

Бакстър кимна.

— Знам… Знам, но нека правим нещата постепенно. Нека да освободим някои от заложниците, а после ще се заемем със следващото искане.

— Опасявам се, че няма да ни се удаде възможност, сър — отвърна Стансфийлд. — Какво ще стане, ако следващото му искане е неприемливо? — Директорът беше решил да изчака пълния доклад на доктор Хорниг, преди да запознае присъстващите с получената от Харут информация.

— Точно сега не искам да мисля за това.

Генерал Флъд се наведе напред:

— За съжаление точно сега трябва да помислим върху това. Трябва да сме готови да действаме, ако ситуацията излезе извън контрол.

Бакстър се подвоуми. Всички погледи в стаята бяха насочени към него, а той всячески искаше да не взима решение. Защо трябваше той да се превръща в касапин?

— Добре — започна колебливо, — погрижете се всички да са по местата си. Когато му дойде времето, аз ще дам заповедта.

Генералът и Стансфийлд си размениха недвусмислени погледи. Бакстър нямаше качества на водач.

Вицепрезидентът се облегна на масата и потърка очи. После погледна началника на екипа си.

— Хайде да направим почивка и да се срещнем тук след трийсет минути. Трябва да остана за малко сам… Поне така мисля. — Всички с изключение на Кинг станаха. — Ти също, Далас. Иди виж какво прави Мардж. — Кинг кимна и последва останалите.

 

 

Беше невъзможно да се стигне от Ленгли до Капитолия. Улиците бяха задръстени от коли и минувачи, които искаха да видят какво става в Белия дом. Рап зави от Втора улица по Пенсилвания Авеню и се опита да изпревари едно такси, чийто шофьор караше лудо. Няколко пресечки по-надолу зави наляво и намери къщата, която търсеше.

Паркира и погледна часовника в колата. 9.16 часът. В Белия дом трябваше вече да се е случило нещо. Той посегна към мобилния си телефон, но после спря. Сега на Айрини само това й трябваше. Излезе от колата, свали тъмните очила по-надолу на носа си и тръгна по тротоара.

На верандата стоеше Милт Адамс, дребен, с обръсната глава. Мургавата му кожа блестеше на слънцето.

Когато Рап се запъти към него, отнякъде изскочи огромна немска овчарка. Рап потисна инстинктите си. Мразеше кучета. Те често представляваха заплаха за мисиите му.

— Руфус, на място! — Гласът на Милт Адамс беше необичайно плътен. Овчарката замръзна. После изтича зад стопанина си и седна от лявата му страна. Адамс се пресегна и погали кучето по врата. — Браво! Добро момче.

Рап се приближи.

— Вие ли сте господин Круз? — попита Адамс.

— Да. — Рап се качи по стълбите и протегна ръка. — Вие трябва да сте Милт Адамс.

— Да. Радвам се да се запознаем.

— Аз също.

— Заповядайте. Приготвил съм всичко необходимо.

Двамата мъже влязоха в къщата. Кучето ги последва. Адамс извади две чаши.

— Ще пиете ли кафе?

— С удоволствие.

Немската овчарка седна до Рап. Близостта й го изнервяше.

Адамс сипа кафето и се обърна.

— Не обичате кучета, нали? — попита.

— Ами… не особено.

Адамс му подаде чашата.

— Имали ли сте проблеми с кучета преди? Хапали ли са ви?

— Няколко пъти. — Рап потръпна.

Адамс започна да подозира госта си. Дългата коса и белегът го караха да се съмнява дали този човек наистина работи за Тайните служби.

— Не се притеснявайте — каза Адамс. — Докато не ме нападнете, Руфус няма да ви направи нищо. Да слезем в мазето. Там е всичко.

Рап последва Милт през кухнята. Проклетото куче не ги оставяше на спокойствие.

В мазето Рап спря и се огледа. Подът беше боядисан в сиво и беше идеално чист. По стените висяха различни инструменти. Край отсрещната стена бяха подредени шест метални шкафа, като върху всеки имаше списък със съдържанието му. Вдясно имаше маса с компютър. По средата на стаята с бял чаршаф беше покрито нещо голямо. Рап наведе глава и се опита да види какво има под чаршафа.

Адамс спря до масата вляво, където беше разпънат голям син лист.

— Това са плановете на Белия дом. Директор Трейси ми каза, че искате да намерите начин да влезете в мазето под личните помещения незабелязано. — Рап кимна. Адамс го изгледа преценяващо. — Нещо ми подсказва, че не сте от Тайните служби, господин Круз…

— Да, не работя за Тайните служби.

— За кого работите?

— Аналитик съм за ЦРУ.

— Аналитик, друг път! — избоботи весело Адамс. После нави ръкава на ризата си и показа дълъг белег, който започваше от лакътя и свършваше при китката. — Получих го в Иво Джима. Направи го един побъркан японец. — Адамс посочи лицето на Рап. — Вие също имате прекрасен белег на лицето, но почти не се вижда, ако не ви гледат отстрани. Въпреки това аз мисля, че преди време бил доста по-голям и грозен като този на ръката ми. Не сте го получили, докато сте анализирали сателитни снимки, нали?

— Как разбрахте, че са ми правили пластична операция? — попита Рап.

— По-голямата ми дъщеря е лекар. Виждам, че това е дело на опитен хирург. Затова хайде да престанем с глупостите. Какво правите в действителност за ЦРУ?

Рап реши да му каже колкото беше възможно.

— Не мога да навлизам в подробности, но съм повече от обикновен бюрократ.

— Круз истинското ви име ли е?

Рап поклати глава. Адамс вдигна рамене.

— Добре, ще трябва да се доверя на директор Трейси. Щом той държи да ви дам информацията, ще ви я дам. — Адамс се обърна към картата. — Има един начин да се влезе в подземните помещения под Белия дом. През тунела от Министерството на финансите. — Проследи с пръст една от линиите на картата: — Това е тунелът.

— И само оттам може да се проникне в сградата?

— Има само един тунел. Повечето хора си мислят, че са дузина, но грешат — отвърна Адамс.

— Значи няма друг начин да се влезе в мазето? — В гласа на Рап прозвуча разочарование.

— Не съм казал това. — Адамс вдигна ръка и се засмя. След това се премести към съседната маса. — По време на управлението на Рейгън неговите инженери направили нова вентилационна шахта за отопление и охлаждане. Системата, която инсталирали в шахтата, била на много високо техническо ниво. Нейната цел в действителност не била да затопля или да охлажда, а да поддържа налягането в сградата по-високо, отколкото е навън.

— Защо?

— Когато налягането вътре е по-високо, въздухът отвътре ще излиза през процепите на вратите навън. Така, ако някой реши да застраши президента с химическо оръжие, няма да може просто да го хвърли отпред. Ще трябва да го внесе вътре.

— Откъде тази шахта поема въздуха? — попита Рап.

— Системата има два чифта тръби — за поемане и изпускане на въздух. Първите са разположени на покрива на Белия дом, а вторите — тук. — Адамс посочи Южната морава. — Отворите са скрити под изкуствени храсти на не повече от два метра от оградата малко по на юг от Розовата градина на Джаки Кенеди. Тръбите се спускат около пет метра отвесно надолу, а после вървят хоризонтално още шейсет метра и се свързват с инженерната зала на ниво три в мазето.

— Какво прикритие има около входа към тръбите? Може ли човек да стигне до тях, без да бъде видян от покрива на сградата? — разпитваше Рап.

— Има достатъчно места, зад които ще можете да се прикриете. Елате, ще ви покажа на макета. — Той отиде до масата в средата на стаята и махна белия чаршаф. Под него имаше умален вид на Белия дом и ливадите около него. — Ето в какво се превръщаш, когато се пенсионираш. Започнах този проект преди около двайсет години с един от моите племенници. Толкова време ми трябваше, за да завърша половината. След като се пенсионирах, другата половина свърших за шест месеца.

Рап затърси входа към шахтата. Адамс проследи погледа му, пресегна се и махна миниатюрно храстче.

— Оттук ще влезете. — Под храстчето се виждаше малка зелена шахта.

— Сигурен ли сте, че никой от покрива няма да ме види?

— Да. Вашият проблем идва от това, дали терористите контролират системата на Тайните служби за наблюдения. Целият този район… — Адамс посочи оградата — е покрит със сензори. Ако контролират системата ни за наблюдение, ще разберат, че сте там в секундата, когато прескочите оградата.

Рап се замисли.

— Но това не е най-големият проблем — продължи Адамс. — Въпросът е как ще се ориентирате, след като влезете в сградата. Има тайни врати, асансьори, стълби, проходи. Няма да можете да ги намерите на плановете на Белия дом. Трябва да ми кажете какво точно искате да направите, за да ви помогна да измислите план.

Рап вдигна глава от макета и погледна подозрително Милт Адамс. Трябваше да вземе решение.

 

 

В малкия кабинет до командната зала на ФБР лекарят се опитваше да свести Мардж Тътуайлър. Тя седеше отпусната в кожено кресло, празният й поглед се рееше в пространството. Далас Кинг крачеше нервно напред-назад.

Лекарят мереше кръвното й налягане.

— Мисля, че е изпаднала в шок.

— Какво искате да кажете? Че няма да може да се появи пред медиите, така ли?

— Не, няма да може — тросна се лекарят. — Тя трябва да иде в болница.

— Мамка му, знаех си! — изруга Кинг. — Закарайте я в Бетесда — обърна се към лекаря. — И не искам никой да разговаря с нея.

Отвори рязко вратата и забърза по коридора. Когато нахлу в конферентната зала, Бакстър се нахвърли върху него:

— Далас, не ти ли казах, че искам да остана сам?

— Скапаната кучка е изпаднала в шок!

— Какво?

— Тътуайлър… В шок е… Не е издържала. Не може да говори… Сега е на път за болницата.

— Страхотно! — изстена Бакстър и затвори очи.

— Но това не бива да ни отчайва. Ще кажа на моите хора да пуснат слуха, че идеята е била на Мардж, а после ще накараме Роуч да поеме пресконференцията. Така оставаме сухи.

— Засега — отвърна Бакстър. — Нещата ще се влошат. Ще трябва да щурмуваме тази проклета сграда и ще загубим повечето от заложниците. Стана, както ти казах вчера, Далас. Прецакаха ни! — вицепрезидентът едва се владееше. — Ще си изцапам ръцете с кръвта на много хора и името ми завинаги ще остане свързано с тази шибана бъркотия!

Кинг поклати глава.

— Нищо не е свършило. Ако има начин да излезем сухи от всичко това, аз ще го намеря. — Той потърка ръце, сякаш за да ги стопли. — Мардж вече не може да участва, затова ще вкараме в играта директор Роуч. Ако онова откачено копеле пусне една трета от заложниците, ние двамата ще отидем да се срещнем с тях пред пресата. Няма да е зле да се възползваш от това, но когато той отправи следващите си искания, ще трябва да стоиш настрана. Още нищо не е свършило, Шърман. Не губи надежда!