Винс Флин
Власт (49)

48.

Вицепрезидент Бакстър седеше зад бюрото в кабинета си и разсеяно гледаше телевизора. Не виждаше какво става на екрана и не чуваше какво казва водещата. Беше обсебен от мисълта, че трябва да стане президент. Беше се пренесъл във въображаем свят. Въпреки това не се чувстваше добре. По-скоро беше уплашен от мисълта, какво ще стане, ако някои издаде информацията, че знае, че президентът е в опасност, а не предприема нищо.

В главата му се въртяха хаотични мисли. Първо, беше в Ню Йорк. Не той беше поканил терористите в Белия дом за среща с президента! Щеше да се постарае да направи публично достояние изявлението на военните, че президентът е затворен в бункера и няма връзка с него. Информацията на генерал Флъд, че терористите се опитват да проникнат в бункера, не беше сигурна.

Далас Кинг беше прав. Щяха да поддържат тезата, че са правели всичко, за да защитят заложниците. Той щеше да каже, че е предпочел да не рискува живота на заложниците заради непроверена информация, че президентът е в опасност.

В този момент в кабинета влезе Кинг. Ядеше банан.

— Трябва да си поговорим — приближи се към бюрото той.

— Какво искаш? — Бакстър изключи звука на телевизора.

— В Обединените нации всичко мина като по вода, но съм малко изнервен за утре.

— Защо? — Вицепрезидентът се облегна в креслото си.

— Току-що говорих с Тед. — Ставаше дума за съветника по сигурността Тед Нелсън. — Той казва, че Израел започват много да се бунтуват.

— Какъв им е проблемът?

— Мислят, че знаят какво ще бъде последното искане на Азис. Държат да предупредят, че няма да ни подкрепят.

— Какво смятат, че ще бъде последното искане?

— Мислят, че Азис ще поиска от ООН и САЩ да признаят пълна автономия на Палестина.

— И?

— Израел са изпратили съобщение, че няма да оставят нещата така и ще се намесят с военна сила. Тед каза, че според източниците му след около четири часа военните в Израел ще бъдат вдигнати по тревога. Ако Азис поиска това, те са готови да окупират палестинските територии.

— По дяволите! — Бакстър се наведе напред. — Веднага се свържи с посланика им и му кажи, че ако направят нещо подобно, ще им врътна кранчето и няма да видят повече никаква помощ от нас.

Кинг поклати глава.

— Не можеш да направиш това и те го знаят. Има твърде много сенатори и конгресмени, които ще се обявят в тяхна подкрепа.

— Да видим дали не мога да го направя! — Бакстър губеше самообладание.

Кинг го изчака да се поуспокои.

— Да се обявиш против Израел, е лоша политика — продължи след малко. — Това ще ни докара големи проблеми в Ню Йорк и още по-големи — с Холивуд. Имам една идея, която ще удовлетвори всички. — Кинг седна срещу шефа си и се усмихна.

— Давай. Нямам цял свободен ден.

— Мисля, че сега е моментът да сключим сделка с тях. Ще им кажем да протестират колкото си искат, но да не предприемат никакви военни действия. Ще им обещаем, че след като освободят следващата част от заложниците, ще превземем сградата.

— Мислех, че не искаме да го правим — рече намусено Бакстър.

— И аз така си мислех в началото — рече предпазливо Кинг. — Сега обаче, колкото повече мисля за това… няма да ти е особено приятно да те разнасят като страхливец. След като си успял да освободиш две трети от заложниците, ще дадеш заповед да нападнат сградата… — Кинг се засмя. — Така ще се превърнеш не само в добър политик, но и в мъж на място. — „И така ще ми решиш проблема“, каза си наум.

— Може би. — Бакстър се замисли над последните думи на съветника си. — Защо с тази информация при мен не дойдоха Стансфийлд и Флъд? Ако Тед е разбрал за това, те също знаят!

— Може би Тед има по-добри източници — вдигна рамене Кинг.

— От Томас Стансфийлд? Съмнявам се. — Бакстър посегна към телефона. Изведнъж се сети, че не знае къде са нито Флъд, нито Стансфийлд. Някой от военните можеше да се заеме с този проблем. Сега той имаше по-важни неща за вършене. Погледна през голямото бюро към Кинг. — Свържи ме с генерал Флъд и директор Стансфийлд. Веднага.

 

 

Стансфийлд беше решил да се обаждат на президента само от конферентната зала, така че той, Кенеди, Флъд и Кембъл излязоха от контролната зала и влязоха в остъкленото помещение. След по-малко от минута имаха връзка с президента и с Рап едновременно.

Генерал Флъд обясни набързо плана на Рап да изчакат до последния момент и тогава да дадат заповед за нападение. Президентът внимателно слушаше.

— Какво ще стане, ако те са готови, а вие все още чакате? — беше първият въпрос на президента.

— Ако не сме преценили правилно времето… — заговори генерал Кембъл — вие ще бъдете в опасност.

— Генерал Кембъл? — обади се Рап. — Отряд „Делта“ ще се заеме с крилото с личните помещения, нали?

— Да.

— Колко време ще им бъде необходимо, за да заемат позиции?

— Полковник Грей ме увери, че за две минути може да разположи дванайсет от хората си на покрива, а трийсет секунди по-късно може да разположи още дванайсет на други места из сградата.

— Извинете ме, но мога ли да попитам… — Хейс бе смръщил вежди. — След като можем да закараме до покрива толкова много агенти от нашите с хеликоптери, защо трябва да пускаме с парашути онези другите преди това?

— За да използваме елемента на изненадата — обясни Флъд. — Ако ги закараме с хеликоптери, медиите и десетките хора около сградата ще ги видят. Надяваме се да вкараме тези агенти в сградата, без никой да ги забележи. Знаем, че е рисковано, но това е единственият начин да обезвредим взривните устройства, за да може след това Екипът за борба с тероризма да спаси заложниците.

— И идеята ми, господин президент, е, че ако изчакаме Азис да тръгне към бункера ви с неизвестен брой терористи, ще имаме по-големи шансове да спасим заложниците — вметна Рап.

— Планът е добър — каза генерал Флъд. — Силите им ще бъдат разделени, когато вие все още ще сте в безопасност в бункера си и когато основното ни задължение ще е да спасим заложниците в Западното крило. Вместо да се занимаваме с осем терористи, срещу нас ще се изправят петима или шестима.

— Значи това ще увеличи шансовете да спасим заложниците?

— Да.

— Добре, да действаме — не се подвоуми и за секунда Хейс.

В този момент на вратата се почука. Един от сътрудниците на генерал Флъд влезе в залата.

— Извинете, сър — каза той, — на телефона е вицепрезидентът Бакстър. Иска да говори с вас и с директор Стансфийлд незабавно. Ако наредите, ще прехвърля обаждането тук.

— Мисля, че вече е време да информираме вицепрезидента, че не той дърпа конците — чу се гласът на Хейс от високоговорителите.

Няколко секунди по-късно една от линиите на централния интерком зазвъня. Айрини Кенеди натисна бутона за връзка.

— Вицепрезидент Бакстър? — избоботи Флъд.

В отговор се обади женски глас, който помоли генерала да изчака, за да свърже вицепрезидента със залата. Всички чакаха срещата с нескрит интерес.

— Генерал Флъд, там ли сте? — обади се Бакстър.

— Да, тук сме с директор Стансфийлд.

— Добре — отвърна безцеремонно вицепрезидентът. — Току-що получих доста обезпокояваща информация. — Бакстър замълча, за да го попитат каква. Никой не го направи, така че той продължи раздразнено: — Съветникът ми по националната сигурност току-що съобщи, че Израел заплашват да направят някои доста опасни неща.

Бакстър отново млъкна и остави Стансфийлд и Флъд да отговорят. Те се спогледаха безмълвни. Ако ситуацията не беше толкова напрегната, вероятно щяха да се засмеят.

— Вие знаехте ли за тези заплахи? — попита Бакстър.

— Да — отвърна генерал Флъд. — Знаехме.

— Защо не сте си направили труда да ме информирате?

Флъд погледна към високоговорителите и се зачуди кога ли президентът ще реши да се намеси.

— Бяхме заети, сър.

— Заети! — повтори възмутено Бакстър. — Били сте толкова заети, че не сте имали достатъчно време да вдигнете телефона и да съобщите тази новина на главнокомандващия си?

— Главнокомандващ? — прозвуча гласът на Хейс. — Не мисля, че ти си главнокомандващият, Шърман.

Единствено Стансфийлд остана сериозен. Всички други се засмяха. Настъпи дълго мълчание.

— Робърт, ти ли си?

— Да. Аз съм, Шърман.

— Как… Какво стана? Как успяхме да се свържем с теб?

— Това не е от значение, Шърман. Чух, че си свършил много добра работа, като си върнал външната ни политика и националната ни сигурност половин век назад.

— Не знам какво са ти казали… — Бакстър звучеше уплашено — но никак не ми беше лесно. Опитвах се да спася живота на американци и да запазя курса на външната ни политика. Работим много усилено, за да осигурим…

— Разказаха ми в подробности какво точно сте правили ти, Тътуайлър и вярното ти куче Далас Кинг — прекъсна го Хейс. — Това, което чух, никак не ми хареса. Сега нямам нито търпение, нито желание да се занимавам с теб, но когато изляза оттук, ще трябва доста да обясняваш.

— Но, Робърт… — Гласът на Бакстър трепереше от напрежение. — Ти си разбрал всичко погрешно. Не знам какво са ти казали генерал Флъд и директор Стансфийлд, но мога да ти обясня. Имах най-добри намерения за всяко едно решение, което съм взел по време на тази криза.

— Сигурен съм, че е било така — отвърна Хейс. — Получи шанса да седнеш на трона и оплеска нещата. Сега е моментът да се разкараш и да оставиш професионалистите да си гледат работата.

— Но, Робърт…

— Няма „но“, Шърман! Разговорът приключи.

Чу се изщракването на слушалката върху вилката.

— Докъде бяхме стигнали? — попита президентът.