Винс Флин
Власт (18)

17.

Не можеше и дума да става някой да спи. Когато Уорч разбра, че се опитват да пробият вратата на бункера, събуди всички.

За да не позволи на напрежението да завладее хората, направи график, по който всички трябваше да се редуват да пазят на вратата. Събраха всички мобилни телефони и ги изключиха. Оставиха включен само един, от време на време щяха да сменят батериите.

Докато един от агентите проверяваше дали имат връзка, друг стоеше до входа. На други двама агенти беше възложено винаги да стоят между президента и вратата. Докато четиримата изпълняваха задълженията си, останалите си почиваха. Двата екипа се сменяха на четири часа. Единствено Уорч не даваше дежурства.

С мобилен телефон в ръка той се приближи до вратата и постави длан върху нея. Прокара нервно пръсти през оредяващата си коса. Опита се да си припомни как беше конструиран бункерът. Съоръжението трябваше да издържи на бомбена атака, стига да не става дума за пряко попадение. Но не знаеше дали ще удържи на бормашините.

Специалният агент погледна към президента, който седеше на един от диваните заедно с началника на своя екип. Президентът забеляза Уорч и му махна.

Хейс обикновено се бръснеше по два пъти на ден. Вече беше пропуснал два пъти обичайното си бръснене и лицето му беше покрито с гъста сива брада. Сакото и вратовръзката му бяха захвърлени на облегалката на дивана, където беше спал.

— Джак, моля те, свали си вратовръзката. Кажи и на хората си да направят същото — каза президентът.

Веднага след нападението Уорч бе захвърлил вратовръзката си в пристъп на ярост. Сега, двайсет и четири часа по-късно, бе загърбил чувствата си и отново я беше сложил. Безупречното облекло показва уважение към работата.

Уорч кимна.

— Нещо ново?

— Опасявам се, че няма — отвърна агентът.

— Сигурен ли сте — заговори Валъри Джоунс, — че това не са нашите хора, които се опитват да проникнат вътре?

— Не са — изрече Уорч.

— Сигурен ли сте? — повтори Джоунс.

Уорч въздъхна.

— Няма логика нашите хора да се опитват да влязат в бункера с бормашини. Те знаят кода за достъп. Трябва само да го въведат — и готово. Това направихме ние, за да влезем.

— Ами ако терористите са повредили клавиатурата? — не спираше Джоунс.

Търпението на Уорч беше на изчерпване. Вече бяха говорили за това. Реши, че за последен път дава обяснения.

— Зад тази врата… — Уорч посочи зад себе си — има втора стая. В нея има две стоманени подсилени врати. Едната води към тунела, от който дойдохме, а другата отива към мазетата на трето ниво. Пак ви казвам, че хората ми имат кода за достъп и няма смисъл да пробиват вратата с бормашини.

— Не ме разбрахте. Попитах какво ще стане, ако терористите са повредили клавиатурите и на тези две врати…

— Госпожице Джоунс, вие не ме слушате. — Уорч се насилваше да запази спокойствие. — Ако нашите хора се опитваха да пробият вратата, вече щяха да са се обадили и да са ни казали. — Уорч посочи съседната маса, където бяха подредени радиостанции и мобилни телефони. — Те нямаше да заглушават комуникациите ни и в същото време да пробиват вратата. — Уорч се опитваше да не си създава повърхностно мнение за хората, но тази Валъри Джоунс започваше вече да му лази по нервите.

Тя отвори уста, за да каже още нещо, но президентът постави ръката си на коленете й.

— Мисля, че Джак беше достатъчно ясен. Аз съм съгласен с него. В това, което казва, има смисъл.

— Защо трябва да търсите някакъв смисъл? — продължаваше да упорства тя.

— Валъри! — погледна я косо президентът.

— Извинете, опитвам се да намеря някакъв изход от тази бъркотия.

Хейс не й обърна внимание и погледна към Уорч.

— Сега какво ще правим? — попита.

Уорч едва се сдържа да каже, че нямаше да са в тази бъркотия, ако госпожица Джоунс се беше съобразила с порядките за сигурност на Тайните служби, но сега не беше най-подходящият момент. Щяха да обсъдят това по-късно. Той се замисли върху въпроса на президента. После погледна към вратата на бункера.

— Екипът за бързо реагиране на ФБР е най-добрият. Сигурен съм, че дори в този момент кроят планове как да проникнат в сградата — отвърна Уорч.

Рафик Азис се усмихваше, докато гледаше на екрана на компютъра как сметката в швейцарската банка се увеличава. До един час неговите хора в Иран щяха да започнат да прехвърлят парите в различни сметки. Той побеждаваше, но постиженията му бяха помрачени от отвличането на неговия учител фара Харут. Азис се зачуди какво щяха да изкопчат от него. Харут беше як мъж, но никой не е достатъчно силен, за да устои на мъчения.

Замисли се дали да не се отклони от първоначалния план и да поиска учителят му да бъде освободен. Реши да не го прави. Имаше вероятност Харут да е пленен от другиго, не от американците. Може да го бяха хванали израелците или англичаните. Ако поискаше Харут да бъде освободен, това можеше да доведе до прибързана атака, за която Азис в момента не беше готов. Той трябваше да залови президента, иначе шансовете му да остане жив бяха нищожни.

Засега щеше да се придържа към плана. Беше време отново да говори с ФБР. Азис се беше приготвил да убие още един заложник в десет, но американците бяха започнали да прехвърлят парите. Вече наближаваше обяд и почти цялата сума беше прехвърлена. Той взе слушалката и избра номера на командната зала на ФБР. След две позвънявания от другата страна се чу дълбокият глас на Макмахън.

— Вие удържахте на думата си — каза Азис, — а аз ще удържа на моята. В дванайсет часа ще освободя една трета от заложниците. Дръжте хората си по-далеч от сградата. Не искам да виждам нито един на улицата! Иначе ще открия огън. Разбрахте ли ме?

— Да. През коя врата ще пуснете заложниците?

— Това не ви засяга. Утре в седем сутринта ще ви кажа какво е второто ми искане. Дотогава не искам да се чувам с вас. — Терористът затвори и погледна часовника си. Беше 11.53 часът. Азис реши да освободи заложниците веднага. Това щеше да изненада ФБР. Той се съмняваше, че командосите ще опитат нещо толкова рано, но след екзекуцията на съветника по националната сигурност трябваше да бъде нащрек.

Анна Райли беше уморена. Терористите им бяха разрешили да отидат до тоалетната и тя беше успяла да изпие няколко шепи вода от мивката. Тогава беше разбрала колко е гладна. Същият терорист отново я беше последвал в тоалетната и отново не я беше оставил на спокойствие.

Сега, когато се бе върнала в стаята, тя погледна крадешком към терориста. Той не сваляше очи от нея. Тя се зачуди кога точно щеше да я изведе навън и дали щеше да бъде сам, или и с други. Започна да й прилошава. Тя скри лице в дланите си.

Рафик Азис влезе при заложниците и ги огледа един по един.

— Няма да ви нараня — извика той с ръце на кръста. — Ако ви потупам по рамото, това означава, че трябва да се изправите и да застанете до стената край вратата. Ако правителството ви не ни създаде проблеми утре, ще освободя още една трета от вас. — Разбира се, нямаше такива намерения. — Ако някой от вас говори или не иска да се подчини, ще го върнем при останалите — продължи след малко. Сетне започна да потупва един по един заложниците, които се намираха най-близо до него. Тези, които бяха по-далеч от вратата, бързо разбраха, че няма да стигне до тях. Някои изплака. — Тишина! — кресна Азис. — Куршум ли си просите?

Анна Райли не можеше да повярва. Молитвите й бяха чути! Щяха да я освободят! Тя смушка Стоун Алигзандър и да се изправи. Той още не разбираше какво става. Азис потупа по рамото първо Анна, а после — и Алигзандър. Докато вървяха към вратата, тя не можеше да се отърве от усещането, че сънува.

Изведнъж някой я хвана за ръката и я задържа. Алигзандър продължи като в транс към останалите освободени.

Терористът, който я наблюдаваше в тоалетната, същият, който беше вкарал камиона в сградата на Министерството на финансите, спря Анна Райли и попита Рафик Азис нещо на арабски. Азис погледна към жената, която държеше неговият подчинен. После посочи друга жена.

— Ти! Заеми нейното място! — кресна.

— Махни си гадните ръце от мен! — изпищя Анна.

Абу Хасан, някак изненадан от силата на тази малка жена, застина за миг. После се окопити и вдигна ръка.

След изнасилването Райли се бе записала в курсове по самозащита. Беше ги посещавала редовно и си спомняше на какво я бяха учили. Извъртя се и подложи ръката си. Ударът я запрати назад, но не я повали.

Веднага разбра, че е сгрешила. Абу Хасан сви юмрук и го стовари върху слепоочието й.

Анна падна на пода. След като я ритна няколко пъти в гърба, терористът я сграбчи за косата и я повлече към оставащите. Блъсна я грубо. Анна скри лицето си в длани и заплака. Знаеше какво ще последва.