Винс Флин
Власт (14)

13.

Наближаваше полунощ. В Белия дом цареше пълна тишина. Азис излезе да се разходи по коридора към командния център на Тайните служби. Вратата беше отворена и той влезе. Седнал в стола пред пулта, Бенгази наблюдаваше няколко черно-бели монитора, на които се виждаше районът около Белия дом, както и вътре в самата сграда. Бенгази беше изключил повечето камери от страх, че ФБР ще намери начин да използва системата, за да ги шпионира.

Азис се опря на облегалката на стола.

— Има ли някакви проблеми? — попита той.

— Не. Всичко е наред.

— Добре. Ти намери ли време да поспиш?

— Да.

— А останалите?

— И те са добре.

— Заложниците?

— Спят.

Докато Азис гледаше към мониторите, радиостанцията на кръста му изпращя.

— Да? — отговори той.

— Рафик, имам напредък. Мисля, че трябва да дойдеш да видиш.

— Идвам веднага. — Азис очакваше това повикване. Въпреки че бяха стигнали по-далеч, отколкото си бе представял, той все още не беше доволен. Искаше да измъкне страхливия президент от бункера му.

Азис премина през третото ниво на мазетата и се насочи към бункера. Когато зави зад ъгъла, видя един от хората си, седнал върху кутия с инструменти, с цигара в ръка. Якият дребен мъж го погледна с усмивка. На врата му висяха тъмни очила и заглушители за уши.

Мъжът си сложи очилата и махна към външната врата на бункера.

— Сезам, отвори се!

Азис пристъпи напред и бутна металната врата. Тя поддаде. Зад нея се откри друга, по-малка врата. Арабинът протегна ръка и постави дланта си върху гладката повърхност. Нисичкият мъж, който стоеше пред него, беше направо дар божи за тази операция. От този мъж зависеше крайният изход на операцията. Касоразбивачът беше донесъл собствените си инструменти. Както бяха обяснили на Азис, вратата беше стандартен вид, който се използваше за всички военни бункери и беше направена да удържа на взривна вълна, а не на бормашини и малки количества експлозив.

— Колко време ще ти трябва да отвориш и следващата врата? — попита Азис.

— Ако бързам, има опасност да разваля някоя от бормашините, но е възможно да успея за около трийсет часа.

— Какво ще стане, ако някоя от бормашините се счупи?

— Тогава става лошо. Може да се проточи до три-четири дни.

— А ако не бързаш?

— Със сигурност ще я отворя до четирийсет и осем часа.

Азис го потупа по рамото.

— Добра работа, Мустафа — каза и пое обратно към командния център на Тайните служби.

Лампите в бункера бяха загасени. Агент Уорч лежеше на най-близкото до вратата легло. Ясно чуваше хъркането на президента в другия край на бункера.

Мислеше за жена си и децата. Щяха да се притесняват, разбира се. Но жена му знаеше, че живее с човек, предан до смърт на работата си. Беше силна жена.

Той се замисли за останалите семейства. Не можеше да забрави виковете на колегите си: „Има убит агент! Убит агент!“ Припомни си имената на хората, които бяха дежурни същия ден. Нямаше представа кои бяха живи, кои — не.

Изведнъж замръзна. Не беше чул този шум преди. Нещо стържеше по вратата. Долови няколко почуквания, след това — звук като от бормашина. Уорч скочи от леглото, коленичи на пода и допря ухо до вратата. Тогава чу шума съвсем ясно. Бормашина. Пробиваха вътрешната врата, което значеше, че са проникнали вече през външната. Дланите на Уорч се изпотиха. Той се изправи и запали лампата.

— Ставайте. Имаме проблем!