Винс Флин
Власт (41)

40.

Не беше необходимо да убеждават Райли дълго. Рап не бе сигурен дали тя иска да го направи от патриотизъм, от състрадание към заложниците или от професионална корист. Надяваше се причината да е сред първите две.

Райли слушаше внимателно инструкциите на двамата мъже и от време на време задаваше въпроси.

— Това е разузнавателна мисия — обясняваше Рап. — Слизаш долу, оглеждаш и се връщаш обратно.

Повториха всичко още веднъж.

Преди да напуснат тайната стая, Рап й предложи да се откаже. Тя дори не се подвоуми. Командосът взе оборудването, което му беше необходимо, и махна на Адамс да отвори вратата.

Движеха се бързо и тихо. След по-малко от минута бяха в малкия асансьор. Райли вървеше по чорапи. Когато пристигнаха в мазето на първо ниво, отвориха вратата и Адамс веднага прокара навън малката камера, за да провери положението.

— Чисто е — пошепна Адамс през рамо и издърпа кабела.

— Ще тръгнем надясно и по средата на коридора, нали? — попита Мич.

— Да.

— Добре — прошепна Рап. — Ето какво ще направим. — Погледна Райли, застанала на не повече от трийсетина сантиметра от него. — Когато отворим вратата, аз ще изляза първи. Когато ти махна два пъти, това означава, че трябва да тръгваш. Милт ще води, ти ще се държиш с дясната си ръка за рамото му. Не изпускай от поглед тила му. Ако забърза, забързваш и ти. Ако тръгне по-бавно, и ти забавяш крачка. Ако клекне, и ти клякаш. Може да ми се наложи да стрелям.

Райли кимна. Изведнъж й мина през ума, че идеята всъщност не е особено добра. Или тук долу беше по-студено, или започваше да изпитва страх.

— Нервна ли си? — отгатна Рап.

Райли кимна.

— Добре — усмихна се Рап. — Така и трябва. — Той хвана дясната й ръка и я постави на рамото на Адамс. — Следвай Милт и всичко ще е наред.

Рап открехна вратата и огледа коридора. Нямаше никой. Вдигнал пистолета, излезе в коридора и направи знак на Адамс и Райли да го последват.

Адамс се затича напред, стиснал в дясната си ръка шперц. Райли го следваше неотлъчно. Рап пое след тях. След секунди Адамс вече стоеше пред друга тайна врата и я отключваше. Отвори я и тримата влязоха в помещението.

Мич затвори след себе си и се огледа.

— Мислех, че влизаме в Китайската стая — прошепна Райли.

— Не — поклати глава Адамс. — Това е складът на Китайската стая. — Той се приближи до един от многото пластмасови контейнери и го отвори. Вътре имаше чаши и чинни. — Тези контейнери са предварително подготвени. Когато предстои прием, слагат един в асансьора и го свалят в кухнята.

— Всичките ли са пълни с китайски порцелан? — озърна се Райли.

— Да.

— Страхотно.

Рап вече местеше контейнерите, за да отвори място към стената, на която беше отворът на вентилационната шахта. Адамс му помагаше. Тогава Райли забеляза втора врата.

— Дали е каквото си мисля? — попита.

— Да — отвърна Адамс.

— Добре. Трябва да отида там.

Рап премести последния контейнер и видя в дъното капака на вентилационната шахта. Адамс се приближи, коленичи и извади малка отвертка. За секунди винтовете, които държаха капака, бяха развити. Той го отмести, взе фенерчето си и погледна в тръбата пред себе си. Не му отне много време, за да забележи разклонението, което водеше към долните етажи и към вентилационната система в мазето. Измъкна главата си от отвора и погледна Райли.

— Точно там е, където си мислех — рече. — На три метра направо и после се спускаш два етажа. След това ще трябва да пропълзиш малко повече от три метра и ще стигнеш до отвора долу.

— В каква посока трябва да тръгне, когато стигне до трето ниво? — попита Рап.

— Ще продължава да пълзи в същата посока, от която е дошла.

Мич погледна часовника си.

— Добре — каза той. — Да се захващаме за работа. Сега имаш последен шанс да се откажеш.

Анна се засмя нервно и погледна малкия отвор пред себе си.

— Готова съм — каза решително.

— Дай ми още няколко минути — кимна възхитено Мич — и ще те приготвим. — Той остави малката си раница на пода и извади въжето и едно от устройствата за наблюдение. — Ще има ли достатъчно светлина вътре? — обърна се към Адамс.

— Да. На всеки два метра има отвори, откъдето влиза достатъчно светлина.

— Добре. — Обърна се към Райли: — Седни, Анна, трябва да завържа въжето около глезените ти. — Тя седна на пода. Мич направи здрав възел, но така, че да може да движи краката си свободно. После попита: — Имаш ли въпроси?

— Как ще ви дам сигнал да ме изтеглите нагоре, момчета?

— Добър въпрос — намръщи се Рап. — Дръпни въжето три пъти.

— Как? Няма достатъчно място, за да се извърна. Милт, някакви идеи?

— Да. — Адамс се наведе и започна да развързва обувките си. После свали връзките и ги върза една за друга. Единия им край завърза за въжето, а другия — за врата на Анна. — Когато искаш да те изтеглим, дръпни връзката три пъти.

Райли кимна.

— Идеята си я бива, Милт — рече Рап. После се обърна към Райли: — Вървиш напред около три метра и после надолу, докато стигнеш дъното. Не забравяй, че щом стигнеш долу, трябва да се извъртиш на сто и осемдесет градуса, за да можеш да се сгънеш в кръста. После, когато влезеш в хоризонталната шахта, отново можеш да се обърнеш по корем. Оттам ще пропълзиш до първия отвор на вентилационната шахта, откъдето трябва да се вижда преддверието на бункера. Не се задържай много. Няма да ти трябва повече от минута да погледнеш. Искам да видиш колко души има там и с какво оборудване разполагат. После дръпни три пъти връзката и ние ще те изтеглим.

Райли кимна.

— И не забравяй, че ще трябва отново да се обърнеш на сто и осемдесет градуса, когато те изтегляме.

— Добре, да започваме, преди да съм си променила решението. — Тя се обърна и се мушна в отвора. — Три дръпвания — каза и слабото й тяло изчезна в шахтата.

Вътре беше мръсно и тясно. Рап наистина не би се побрал. Не й отне много време да достигне шахтата, която тръгваше надолу. Както беше казал Рап, разстоянието беше не повече от три метра. Райли спря и погледна надолу. Имаше достатъчно светлина да види дъното. Не беше толкова далеч, както беше очаквала. Тя запълзя бавно. Когато въжето се опъна, Рап и Адамс започнаха внимателно да я спускат. Щом наближи дъното, се завъртя на сто и осемдесет градуса.

Малко след това тя се издърпа в хоризонталната шахта и спря, за да си почине за момент. Въжето беше малко стегнато, но глезените не я боляха. След като си пое въздух, тя се обърна по корем и тогава чу шума. Приличаше на свистене от някаква машина. Пулсът й се ускори. Отворът на шахтата се намираше на метър пред нея. Пропълзя още няколко сантиметра напред и спря. Шумът не стихваше. Колкото повече се приближаваше към отвора, толкова по-светло ставаше. Когато се доближи до решетката, вече виждаше ръцете си съвсем ясно.

Ясно се различаваше и отсрещната стена. Райли долепи лице до пода на шахтата. Това, което видя, смрази кръвта й. Малко по-надолу по коридора се виждаше блестящата врата на бункера. Захванатите към нея предмети издаваха странния шум. Бяха бормашини. Една голяма и две по-малки. Не се виждаше цялото преддверие, защото първата вратата към бункера не беше изцяло отворена.

Райли посегна да дръпне три пъти връзката, завързана за врата й, когато се появи някакъв мъж. Дойде от онази част на помещението, което тя не виждаше. Тя се дръпна назад уплашена, че може да я види. После бързо осъзна, че това е глупаво, и отново пропълзя напред. Мъжът, който приличаше повече на водопроводчик, отколкото на терорист, се приближи до бормашините и докосна всяка поотделно.

„Страхотно!“, каза си Райли. Огледа мъжа още веднъж и дръпна връзката три пъти.

 

 

Джак Уорч реши да действа. Искаше първо да запознае с плана си всички агенти и после да го представи на президента. Не искаше някои да изглеждат изненадани, когато президентът ги попита за мнението им. Беше поговорил минута-две с всеки от хората си и всички се бяха съгласили да го подкрепят.

Сега престоеше трудната част. Президентът Хейс седеше до Валъри Джоунс на един от диваните. Играеха на карти. Преди да се приближи, Уорч провери още веднъж вратата. По всичко личеше, че времето им изтича.

Той прекоси помещението и застана от едната страна на дивана. Хейс вдигна поглед.

— Извинете, господин президент. Може ли да ми отделите няколко минути? — попита специалният агент.

— Разбира се — отвърна президентът и остави картите на дивана. — Извини ме, Вал.

Отдалечиха се в ъгъла при тоалетната.

— Какво има, Джак? — започна Хейс.

— Сър, първо искам да ме изслушате, преди да кажете каквото и да било. Имам идея. Мисля, че ще успее, но ще ни трябва доста смелост. Поемаме немалък риск.

— Казвай.

— Искам да започна с това, че да седим тук, не е особено добро решение. Всеки от моите хора е готов да се пожертва за вас и затова ви моля да престанете да мислите за нас. Ние сами сме избрали професията си.

— Няма да променя решението си, Джак. Вече имаше достатъчно кръв. Когато отворят вратата, ще се предадем мирно и ще се надяваме да оцелеем.

— Оставете ме да довърша, господин президент! — прекъсна го Уорч.

Хейс отстъпи изненадан.

— Ние — продължи Уорч — не сме от значение в момента. Вие сте по-важен. Ако сложим оръжие, нямаме никакви гаранции. Откъде да знаем дали няма да ни наредят до стената и да ни разстрелят?

Президентът се замисли за момент.

— Нямаме гаранции, Джак, но аз не виждам друга възможност.

— Имам идея. Малко е странна, но е по-добре, отколкото да седим и да чакаме.

— Каква е?

— Нещо, което те няма да очакват. В тази стая има деветима изключителни агенти. Трима от тях са били в Екипа за борба с тероризма и са обучени за подобни ситуации. Предлагам ви, вместо да чакаме те да отворят вратата, ние да я отворим.

Хейс смръщи вежди.

— Послушайте ме, господин президент — продължи Уорч. — Разполагаме с достатъчно оръжие да ви измъкнем оттук, а освен това на наша страна ще бъде и изненадата.

Хейс скръсти ръце.

— Ако ще го правим, искам да чуя подробен план.

 

 

Когато я изтеглиха от вентилационната шахта, дрехите й бяха потънали в прах. Тя се преобърна по гръб и седна. Рап и Адамс се наведоха над нея.

— Пробили са външната врата — зашепна Райли трескаво — и сега се опитват да пробият вътрешната врата, на бункера.

— С какво? — попита Адамс.

— Не съм сигурна. Мисля, че с бормашини. Поне така ми звучаха. Мъжът, който ги проверяваше, премери колко е отрязал от вратата.

Адамс понечи да попита нещо, но Рап го спря.

— Започни отначало, Анна. Какво видя?

Райли си пое дъх и отпусна ръце в скута си.

— Видях три предмета, закрепени за вратата. Изглеждат като бормашини. На пода имаше две кутии… или някакви неща като кутии. Едната беше червена, а другата — синя. — Райли замълча. Опитваше се да си спомни всеки детайл. — Имаше един мъж. Той дойде от лявата част на помещението, където не можех да видя какво става, защото първата врата не беше отворена широко. Мъжът държеше чаша в ръце — вероятно кафе. После се приближи до бормашините. Допря ръка до всяка… Мисля, че искаше да види дали не са загрели.

— Страхува се да не изгорят — кимна Адамс.

— След като провери бормашините, той извади метър и премери бургиите — продължи Райли.

— Как изглеждаше? — попита Рап.

— Не беше като другите.

— Не си го виждала, докато беше при останалите заложници, така ли?

— Не.

— В какъв смисъл беше различен?

— Беше някак… — Райли се чудеше каква дума да употреби — по-дебел, по-възрастен.

— Колко възрастен?

— На около четирийсет или може би петдесет.

— Беше ли въоръжен?

— Не съм сигурна.

— Видя ли някого другиго? Чу ли нещо друго? Каквото и да е.

— Не — поклати глава тя. — Не останах дълго долу.

Рап се пресегна и започна да развързва въжето от краката й.

— Добра работа, Анна. Сега искам да останеш тук и да ме изчакаш, докато аз отида горе, за да докладвам. Мисля, че ще трябва да свършим още малко работа. Милт, да тръгваме.

Адамс се изправи.

— Нямам връзки на обувките си.

Рап погледна босите крака на Анна.

— Свали ги и тръгвай по чорапи.

Адамс го послуша.

— Мич — каза колебливо, — трябва да ида до тоалетната.

Рап свъси вежди. После една мисъл му мина през главата. Той се обърна към Райли:

— Анна, каза, че мъжът пие кафе, нали?

— Да — отвърна тя.

Рап се усмихна.

— Милт, ти си гений.