Винс Флин
Власт (13)

12.

Размерите на кабинета на шефа на Обединеното командване генерал Флъд отговаряха на ранга му. По стените бяха окачени снимки и грамоти, илюстриращи дългата му кариера.

Кабинетът беше разделен на три части. В първата имаше голяма конферентна маса. В средата на помещението се намираше огромното бюро от скъпо дърво. В дъното бяха разположени няколко кресла. В едно от креслата беше седнал Мич Рап. Адютантът на генерал Флъд го беше придружил до кабинета. Рап се любуваше на една бутилка скъп бърбън „Букърс“, малка част от добре снабдения бар на генерала. Чувстваше се уморен и изнервен. От седмица не беше влизал в залата за фитнес, беше спал малко, беше ял отвратителна храна. А сега и това! Един човек, който преподаваше право на студентите в университетите, поставяше под съмнение неговия професионализъм! Никога досега Рап не беше усещал подобен гняв. Азис седеше в Белия дом, а той не можеше да направи нищо!

След десетина минути генерал Флъд влезе в кабинета си. С него дойдоха и двамата началници на Рап, както и генерал Кембъл. Рап се изправи, за да ги поздрави, и се опита да разбере по изражението на Стансфийлд какво ще му се случи оттук нататък. Лицето на директора бе непроницаемо.

Генерал Флъд започна да разкопчава златните копчета на куртката си веднага щом влезе в кабинета.

— Господин Круз, вие със сигурност привлякохте вниманието на повечето от присъстващите на заседанието. — Флъд свали куртката си и я захвърли върху облегалката на един стол.

— Извинете, ако съм…

— Няма нужда да се извинявате — прекъсна го генералът. — Те имаха нужда точно от това. — Флъд тръгна към бара. — Кой иска питие? Аз ще си сипя едно. — Взе бутилка двайсет и пет годишно уиски „Маккалън“, наля три пръста в чашата и добави лед. Разклати кубчетата, поднесе я към устата си и отпи голяма глътка. Сетне затвори очи и остави чашата на бара. На лицето му беше изписано задоволство. — Айрини?

Кенеди не пиеше алкохол, но не искаше да му отказва.

— Водка, ако обичате.

Флъд знаеше какво пият Стансфийлд и Кембъл и вече им наливаше.

— Господин Рап… Предполагам, че няма да има проблем, ако ви наричам с истинското ви име? — Мич кимна утвърдително. — Каква ще бъде вашата отрова?

— Бърбън „Букърс“, моля.

Генералът вдигна вежди. Рап не можа да разбере дали е възхитен, или го смята за луд.

— Както казах, вие привлякохте вниманието на всички в залата. Далас Кинг, шеф на екипа на вицепрезидент Бакстър, дойде при мен след срещата. Искаше да знае кой, по дяволите, сте вие. — Флъд подаде чашата на Кенеди. — Заповядай, Айрини.

— И? — попита Рап.

— И аз му казах, че трябва да вземе разрешително за достъп до най-секретните материали, за да получи отговор на този въпрос. След вашето малко представление можах единствено да му кажа, че сте аналитик. — Флъд раздаде питиетата на всички и седна на креслото срещу Рап. Стансфийлд и Кенеди вече се бяха настанили.

Рап вдигна поглед.

— Съжалявам, че избухнах, но съм стигнал твърде далеч, за да гледам как шайка политици съсипват всичко!

Директорът на ЦРУ стисна чашата си с две ръце.

— Предпочитах да си мълчиш, но каза някои неща, които трябваше да бъдат казани. — Стансфийлд отпи от питието си и продължи: — Освен това никой от нас не беше способен да го направи.

Генерал Флъд кимна енергично.

— А и съвсем ясно обясни какво е положението. Понастоящем Бакстър залага само на Тътуайлър, но след твоята критика нейната позиция е напълно изобличена. Ако планът й се провали, Бакстър ще я освободи от длъжност и ще трябва да се съобразява само с нас.

— Значи ще седим и ще чакаме Тътуайлър да се провали, така ли?

— Не. Не обичам да седя и да чакам — каза Флъд и остави чашата си на масата. — И четиримата сме на мнение, че ще разрешим тази криза само по един начин — като превземем сградата чрез сила. Азис ще продължава да манипулира вицепрезидента, докато ситуацията стане неконтролируема. Когато настъпи моментът, трябва да сме готови да действаме. А не ми харесва да изпращам мъже в битка, ако не съм се подготвил предварително.

Генералът замълча и отпи от уискито си.

— Сега вие обработвате сведенията от разузнаването — продължи след малко. — Не е необходимо да ви обяснявам, че една битка без добро разузнаване не струва и пет пари. Информацията ни трябва. Веднага.

Флъд се облегна назад и кръстоса крака.

— Някой трябва да влезе вътре — каза. — Някой доброволец, който да поеме риска. Някой, който разбира Рафик Азис. Някой с уникални способности. Като твоите, Мич!

Мич Рап се засмя.

— Аз съм човекът, който ви трябва — заяви.

Флъд се усмихна.

— Така си и мислех. — После се обърна към директора на ЦРУ: — Томас?

— Мисля, че идеята е добра, но ще е трудно да я прокараме по законния ред. ФБР няма да я харесат.

— Пет пари не давам! — изръмжа генералът. — Това е война, а по време на война правилата са други. Роуч трябва да разбере, че ние не можем да играем по едни правила, когато Азис играе според други. Ние искаме нашият Екип А да влезе вътре, а въпросният Екип А е Мич. Вие се постарайте да го вкарате в Белия дом, а аз ще се погрижа да приемат нашия план.

Стансфийлд се замисли. След малко кимна.

Генерал Флъд се облегна в креслото си.

— Някой знае ли как ще успеем да го вкараме вътре? — попита.

— Не — отвърна Стансфийлд, — но знам откъде да започнем.

Слънцето залязваше, когато вицепрезидентът напусна Пентагона. Главният прокурор Тътуайлър заедно с директора на ФБР Роуч и специален агент Макмахън се запътиха към Хувър Билдинг. Бакстър и Далас Кинг седяха на задната седалка на бронираната лимузина. Вицепрезидентът гледаше разсеяно през прозореца, а Далас мислеше за обръщението към нацията. И двамата бяха единодушни, че това е добър ход. Единственият въпрос за Далас сега беше дали Бакстър да се появи по телевизията, или да свикат пресконференция.

Кинг обясняваше на какво трябва да акцентира вицепрезидентът. Бакстър го слушаше с половин ухо. Мислеше за агента от ЦРУ, който беше избухнал в залата.

Нетърпеливо направи знак на Кинг да млъкне.

— Обади се на нашите хора в Агенцията за национална сигурност и виж дали ще намерят нещо за този Круз.

— Вече го правя — отвърна Кинг, докато пишеше на лаптопа си.

— Разбери с какво точно се занимава в ЦРУ. Ако е прав и трябва да превземем сградата със сила… — Той поклати глава.

Кинг вдигна поглед от екрана.

— Така ще загубим част от заложниците! Американците никога няма да гласуват за политик, който е подписал смъртната присъда на седемдесет и шест цивилни.

— Тази ситуация няма вече възможностите, за които ти мислеше в началото.

— Не съм казал, че ще бъде лесно. Търсим пътека през минно поле!

— Може и да не намерим — отвърна Бакстър.

— Досега не ми се е случвало — засмя се Кинг. — Твоята работа е да седиш и да чакаш някой да обезвреди мините. Утре например ще оставим Мардж да се заеме с преговорите. Ако успее — добре, ако не — тя ще го отнесе.

— Какво ще стане, ако се наложи да атакуваме сградата и загубим… трийсет, четирийсет или, по дяволите, всичките заложници? — Бакстър заби показалец в гърдите си. — Аз съм единственият, който може да даде такава заповед. Но как ще погледне избирателят на това? Представи си — хората сядат да вечерят и гледат по телевизията как агентите на ФБР умират, докато щурмуват Белия дом! Тогава с кариерата ми ще бъде свършено! Както и да го погледнеш, все сме прецакани.

— Не е така — отвърна Кинг. — Ако се справим с това, ще станеш герой. Ти ще си следващият президент на САЩ. Просто трябва да изиграем ходовете си много внимателно и трябва да започнем с директор Трейси. Не можем да му позволим да даде пресконференция. Ако цитира онези изявления, с нас е свършено. Мисля да се срещна с него. Ще му кажа, че искаме да остане началник на Тайните служби и да работи заедно с ФБР по случая. Ще му кажа, че идеята да го натопим е била на Тътуайлър и че ти си се съгласил, защото си бил разтревожен от нападението, шокиран… Благодарен си на Тайните служби за това, което са направили за страната, и тъй нататък… Ще има отзвук.

Бакстър въздъхна уморено.

— Добре. Направи всичко възможно, за да го накараш да си държи устата затворена.