Винс Флин
Власт (51)

50.

Мустафа Ясин се гордееше с работата си. Той провери за втори път докъде е стигнал и се усмихна. Доволен, изключи и трите бормашини и изтегли бургиите от вратата. Беше успял да пробие необходимата дълбочина по-рано. Досега не беше работил за хора като Азис, но беше достатъчно умен, за да знае, че трябва да изпълнява нарежданията на шефовете.

Най-голямата от трите бормашини стоеше на статив. Ясин я дръпна назад. Другите две бяха закрепени с магнити. След като ги отдели от металната врата, той седна на кутията с инструменти и запали цигара. Изпусна облак дим, взе радиостанцията и натисна бутона.

Азис ядеше сандвич в преддверието на стаята за отдих на журналисти, когато радиостанцията му изпращя.

— Рафик слуша. Какво искаш? — каза той.

— Вече съм готов, Азис.

Водачът на терористите остави сандвича.

— Повтори!

— Вече съм готов. Когато дойдеш, ще продължа с последните работи.

— Идвам. — Азис взе автомата, влезе в стаята, където бяха заложниците, и започна да ги оглежда. Търсеше един определен човек. Някой, който щеше да накара президента да се чувства по точно определен начин. Азис търсеше Сали Бърк — секретарката на президента и майка на пет деца. Ако бодигардовете на президента се бяха приготвили да окажат съпротива, госпожа Бърк щеше да се превърне в щит. Азис я забеляза и й махна да стане.

— Аз ли? — попита тя.

— Да, госпожо Бърк — засмя се Азис и й подаде ръка.

Тя хвана ръката му й се изправи.

— Какво искате от мен?

— Не се притеснявайте, госпожо Бърк. Всичко ще бъде наред. Просто искаме да поговорите с някого.

— С кого?

— Не се притеснявайте. Всичко ще бъде наред. — Азис стисна рамото й и отново й повтори да не се притеснява. После внимателно я обърна към вратата и я изведе от стаята. После доближи радиостанцията към устата си: — Муамар, ела в залата за пресконференции.

 

 

Вляво от Рап беше вратата, която водеше към главния вход на първия етаж. Вдясно оставаше вратата на залата за пресконференции. Рап искаше да провери всички врати наоколо за взривни устройства.

Когато се запъти към залата за пресконференции, чу оживен спор от контролната зала в Ленгли. В същото време чу пред себе си гласове.

— Мич — заговори генерал Кембъл, — спряха да пробиват.

Рап не отговори. Не искаше да се издаде, като предизвика повече шум от необходимо. Върна се в гостната към кабинета и се наведе до Адамс.

— Сигурни ли сте? — прошепна в микрофона.

— Да.

— С колко време разполагаме? — попита, докато влизаха в тунела.

— Не знаем.

Рап затвори вратата след себе си.

— Какви са предположенията?

Двамата с Адамс подминаха контролната зала за наблюдение на президента и минаха покрай втората метална врата. Рап я затвори, за да може спокойно да говори с Ленгли.

— Контролна зала, има твърде много бомби, а сме проверили едва една трета от помещенията. Единствената възможност е взводът тюлени да проникнат през покрива, за да обезвредят бомбите. Тогава Екипът за борба с тероризма ще може да влезе, иначе няма да стане.

— Имаме и друг проблем. Току-що забелязахме, че на един от мониторите в контролната зала за наблюдение в Белия дом се вижда картина от покрива.

Рап се замисли.

— Оставам тук. Когато момчетата се приближат към покрива, ще вляза и ще убия терориста, който седи вътре. — И зачака отговора на Кембъл. Ядоса се, че не чува спор. След десетина секунди не издържа и извика в микрофона: — Айрини, там ли си?

— Да.

— Дръж ме в течение, ако обичаш.

— Мич, изникнаха и други проблеми. Преместихме нападението с половин час напред — заговори генерал Кембъл. — Но сега вече нямаме време, а животът на президента е в опасност.

— Тогава дайте заповед на отряд „Делта“ да влезе в сградата, но преди това Харис и хората му трябва да обезвредят бомбите, защото заложниците ще умрат.

— Това е много вероятно — отвърна генералът. — Шансът да вкараме в сградата Екипа за борба с тероризма е нищожен.

Рап започваше да се ядосва. Минутите минаваха, а хората, които ръководеха операцията, губеха самообладание.

— Трябва да ми помогнете. Мога да убия терориста, който седи в контролната зала за наблюдение. Мога да убия и онзи, който е в Кабинета на Рузвелт, но няма начин да се оправя с всичките тези бомби. Трябва да поемем риска!

— Не искаме да губим заложници, но няма да изпратим хората си на сигурна смърт — каза генерал Флъд.

— Ние сме тренирани да поемаме рискове, генерале! — викна Рап. — Ако бяхте по-млад, и вие щяхте да искате да сте вътре, в сградата, без значение колко опасно е. Попитайте Харис и хората му. Гарантирам ви, че искат да влязат.

Настъпи тишина.

— Съгласен съм, че трябва да опитаме — намеси се Кембъл.

Единствено Флъд трябваше да даде съгласието си. Операцията беше рискована, но трябваше да опитат. Флъд го знаеше. След кратък размисъл командващият Обединеното командване даде съгласието си. На секундата генерал Кембъл се обърна и започна да дава заповеди на хората, насядали пред него.

 

 

Самолетът се намираше на три минути от мястото, където трябваше да скочат, когато получиха заповед да действат. Пилотът информира командир Харис за началото на операцията и четиримата тюлени се приближиха към рампата в задната част.

Наредиха се в колона. Пръв щеше да е Ривърс. Той провери парашутите на другите трима за последен път и зае мястото си на водач.

Харис се приближи към него и погледна към хоризонта. На запад слънцето вече не се виждаше. На изток всичко изглеждаше така, сякаш настъпва краят на света. Погледна надолу и видя магистралата, която пресичаше града от изток на запад, и университета на Мериленд. Командирът беше убеден, че им предстои много труден скок.

— Времето е страхотно за скокове — извика Ривърс. — Кой идиот измисли този план?

— Било е и по-зле — ухили се Харис. — Само не забравяй да си хванеш полата, преди да скочиш. — Ривърс показа среден пръст на командира си. Харис се засмя и го потупа по рамото. Сетне се върна на мястото си най-отзад в колоната и зачака сигнала.

В кабината замига зелена светлина, което означаваше, че трябва да скачат. Ривърс вдигна ръка и скочи. След него се хвърли Тони Кларк, последван от Джордан Ростийн и Дан Харис. Под тях, малко по на юг, се виждаше Белият дом.

 

 

Рап непрекъснато получаваше информация за хода на мисията от Ленгли и се опитваше да предвиди потенциалните проблеми. Беше се сетил за много, но имаше решения само за два.

— Вратата към контролната зала за наблюдение на Тайните служби заключена ли е? — попита той Адамс.

— Да.

— Шперцът ще ни свърши ли работа?

— Да.

— Свали монитора с камерата от жилетката си — нареди Рап. — Контролна зала, изпращам Милт към покрива, за да доведе тюлените.

— Сигурен ли си, че се налага? — попита генерал Кембъл.

— Не можем да си позволим грешки точно сега — отвърна Мич. — Милт, иди до стаята, където е Райли, и вземи пистолета ми. Не искам да стреляш с твоя револвер, ако се наложи. Кажи й да дойде тук, защото се нуждая от помощта й. После излез на задните стълби, които водят към покрива. Някой от Ленгли ще ти се обади да ти каже, че е чисто. Това означава, че снайперистите ще са застреляли часовия на покрива. Когато чуеш това съобщение, искам веднага да отидеш до кабинката и да провериш дали терористът е още жив, защото, ако е така, ти ще трябва да го довършиш. Не трябва да го оставяш да съобщи по радиостанцията нищо! — Рап издърпа монитора от ръцете на Адамс и добави: — Побързай, Милт.

Адамс се затича по стълбите със завидна за възрастта си пъргавина и след малко изчезна в тунела. Рап погледна часовника си и са заслуша в разговорите, които водеха в Ленгли. Докато чакаше Райли, той настрои монитора да получава сигнал от устройството за наблюдение под вратата пред себе си. Виждаше врата на терориста, седнал пред мониторите.

След по-малко от трийсет секунди по стълбите се изкачи Анна Райли. Държеше се отстрани за ребрата.

— Боли ли те? — попита Рап.

Тя кимна.

— Потърпи още малко. Ето какво искам да направиш. — Рап извади шперца на Адамс. — Зад тази врата има друга и този ключ може да я отвори. В това помещение един терорист държи под око мониторите за наблюдение. Вероятно ще трябва да го убия, макар че не искам да го правя, ако не се налага.

— Значи искаш да отворя вратата с това, така ли?

— Да. Само прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. — Рап набра кода и отвори металната врата. Постави монитора и пистолета си на земята. После коленичи и наплюнчи шперца. След това внимателно го допря до ключалката, като не изпускаше от поглед монитора. Започна бавно да го вкарва в ключалката. Една трета от шперца беше вече вътре, когато Рап внезапно спря. Терористът се облегна назад и вдигна ръце на тила си. Рап застина. После продължи да вкарва шперца в ключалката.

Когато приключи, се облегна на стената и направи знак на Райли да се приближи.

— Щом ти дам знак, хващаш шперца и дръжката. След това, ако ти кажа „Давай“, отключваш максимално бързо и се дръпваш настрана.

 

 

Три малки хеликоптера MD 530 летяха над река Потомак. Безшумните машини се управляваха от най-добрите пилоти в Специалните служби. Във всеки хеликоптер седяха по четирима командоси от „Делта“.

Приближаваха към Белия дом от юг. Трябваше да останат скрити, докато не получеха заповед за действие. Когато стигнаха до моста Арлингтън, започнаха да намаляват скоростта. Тук трябваше да изчакат заповедта.

Други три хеликоптера летяха към река Анакостия от североизток. Подминаха моста „Фредерик Дъглас“ и се отправиха на север. При Капитолия завиха на запад. На три пресечки оттук се намираше Белият дом.

Бойците, застанали край отворените врати, бяха готови да скочат. Всички бяха оборудвани с най-добрите защитни жилетки, на главите си носеха специални каски. Десет от дванайсетте мъже носеха автомати MP 10 със заглушители. Другите двама бяха въоръжени с тежка картечница М 60 ES. Каквото и да им се изпречеше на пътя, щяха да го преодолеят. С изключение на бомбите. Ако тюлените не ги обезвредяха, операцията им щеше да продължи твърде кратко.