Винс Флин
Власт (28)

27.

Претърсването на втория и третия етаж беше отнело почти двайсет и пет минути. Тримата мъже работеха съсредоточено, като винаги оставаше един, който да прикрива другите двама. Азис беше сигурен, че ще я намерят — свита и трепереща от страх — в някой килер. Явно се беше излъгал.

Слизаха от третия етаж. Азис вървеше най-отпред. Мислеше за това — какъв проблем е, че не може да отиде от едната част на сградата до другата, без да излезе на открито. Ако беше успял да сгащи президента още в кабинета му, нямаше да има проблем. Ако обаче искаше американците да изпълнят всичките му искания, трябваше да измъкне Хейс от бункера. А това зависеше от дребния касоразбивач, подаръка му от Саддам.

Азис внезапно спря и се обърна. Бенгази и Раджиб едва не се блъснаха в него. Бяха уморени, реакциите им бяха забавени.

— Реших, че има и още нещо, което трябва да проверим, докато сме на този етаж — каза Азис.

Двамата мъже се отдръпнаха и той тръгна обратно. Влезе в мазето на първо ниво и огледа тъмния коридор. Сетне продължи към мазето на второ ниво. Там също се огледа.

Когато стигнаха до трето ниво, Азис посочи вратата и се обърна към Раджиб.

— Изчакай тук! — нареди. После се обърна и заедно с Бенгази продължиха надолу.

В края на коридора завиха наляво и повървяха още десетина метра. Азис се изненада от тишината. Предишния път, когато беше дошъл да провери касоразбивача, беше доста шумно. Вдигна автомата за стрелба. Първата врата, през която Мустафа беше успял да проникне предната нощ, сега беше наполовина отворена, а крадецът не се виждаше. Азис направи крачка вляво, така че да може да огледа дясната страна на помещението. Все още не виждаше и не чуваше нищо.

Бутна открехнатата врата и пристъпи внимателно. Това, което видя, го вбеси. Облегнал се на стената, Мустафа спеше. Беше отпуснал ръце на корема си. Хъркаше. Азис се приближи и срита мъжа в краката.

Мустафа се стресна и отвори очи. Азис размаха цевта на автомата си под носа му.

— Какво, по дяволите, правиш? — кресна.

— Спя — измънка Мустафа.

— Виждам. Защо не работят бормашините?

— Защото се нуждаеха от почивка. — Касоразбивачът опита да се отдръпне от оръжието, но нямаше накъде да отстъпи. — Ако ги оставя да работят непрекъснато, ще се развалят.

Азис свали оръжието. Отговорът го задоволяваше за момента.

— По график ли се движиш?

— Да — отвърна Мустафа и се изправи тромаво. — Всъщност ще свърша с няколко часа по-рано.

— Кога по-точно?

Мустафа погледна часовника си.

— Ако бормашините работят без проблеми, ще отворя вратата към седем часа утре вечер.

— Това ще ме направи много щастлив — усмихна се злобно Азис. — Мустафа, справяш се добре.

— Благодаря — наведе глава касоразбивачът.

Азис погледна към лъскавата врата в нишата срещу себе си.

След по-малко от двайсет и четири часа президентът щеше да е в ръцете му!

 

 

Дрешникът имаше още една врата в другия си край, която водеше към спалнята на първата дама. Това щеше да затрудни Рап.

— Давай — прошепна той. Адамс отвори тайната врата. Рап провря глава и се ослуша. Когато се промъкна в дрешника, забеляза, че вратата към спалнята на първата дама е отворена. Отново се ослуша. Стаята беше празна.

Вратата в другия край беше затворена. Рап предположи, че е или тоалетна, или друг дрешник. Това, че едната вратата беше отворена, а другата — затворена, означаваше, че Азис и хората му не са си свършили добре работата.

Рап огледа дрехите и взе една риза, чифт чорапи и панталони. След това се върна в тайната стая.

— Дай това на Анна — подаде дрехите на Адамс. После донесе няколко одеяла и възглавници. — Опитай се да я накараш да поспи. И не заключвай вратата. Може да се наложи да бягам.

— Добре. Успех — кимна Адамс.

Рап затвори тайната врата и безшумно се вмъкна в спалнята на президента. Пресегна се край шкафа за тоалетни принадлежности и натисна скритото копче. Стената се отдели няколко сантиметра. Рап отвори тайната врата. След това натисна второ копче и вратите на асансьора се отвориха. Няколко секунди по-късно беше в мазето.

Спря и се ослуша. Зад вратата забеляза ивица светлина. Долови и някакво движение. Отдръпна се и вдигна пистолета. Приближи се до вратата и прокара тънкия кабел с камерата под нея. На дисплея се появи камуфлажна униформа и познатата извивка на пълнителя на „Калашников“.

Рап бързо изтегли камерата.

Защо имаха човек тук? Преди го нямаше. Рап се облегна на стената. Вероятно бе заради жената. Трябваше да вземе решение и колкото по-бързо, толкова по-добре. Да чака на стълбището, не беше възможно. Нямаше къде да се скрие, а някой можеше да дойде всеки момент. Можеше да отвори вратата и да застреля терориста, но това беше последната възможност. Оставаше да направи само едно. Трябваше да се върне и да каже на Кенеди и Кембъл да задържат тюлените.

Извади от раницата си едно от малките преносими устройства за наблюдение, закачи го в ъгъла и насочи обектива към вратата.

Сетне се върна по същия път. Отне му по-малко от две минути.

Адамс и Райли го погледнаха изненадани, когато влезе в тайната стая.

— Май се върна много бързо?! — промълви Милт.

— Да, долу имаме проблем — отвърна Рап и коленичи до портативната радиостанция.

— Какъв проблем?

— Имаме движение в мазето на трето ниво.

— Какво?!

Рап натисна няколко бутона.

— Терористите имат човек на трето ниво. — Той хвана слушалката.

— Видяха ли те? — попита Адамс.

— Ако ме беше видял, нямаше да е между живите. Говори Железния. Край.

— Контролна зала до Железния. Приемаме! — чу веднага гласа на Кенеди.

— Възникна проблем. Има поне един терорист в мазето на трето ниво. Повтарям, поне един терорист е на трето ниво.

— Къде точно на трето ниво? — намеси се генерал Кембъл.

— Преди две минути стоеше на стълбището, което води към мазето. Предлагам да спрете влизането на двамата тюлени.

— Контролна зала до Железния. Остани на линия — рече Кембъл.

Докато чакаше висшите военни да вземат решение, Рап се опита да получи картина от устройството на наблюдение, което беше монтирал при вратата за мазето.

— Имаш ли някаква представа какво прави там терористът? — попита Кенеди.

— Вероятно търси жената, което означава, че долу заедно с него трябва да са и Азис и Бенгази.

Настъпи тишина.

— Мич, остани на мястото си. Ще забавим нещата — отново се обади Кенеди.

— Разбрано. — Рап натисна бутона и остави слушалката на мястото й. Погледна дисплея и отново опита да настрои приемника така, че да получи картина от устройството за наблюдение.

 

 

Настроението на Азис се беше пооправило. Новината, че ще хване президента до вечерта, беше изтласкала глупавата смърт на Хасан от ума му. Следващите петнайсет часа щяха да са най-трудните при обсадата. Не, следващите пет. Веднъж да изгрееше слънцето, всичко щеше да е наред. През нощта обаче можеха да го атакуват ненадейно. Азис беше изучил принципите на работа на най-добрите екипи за борба с тероризма — германските SGS-9, френските GIGN, британските SAS и, разбира се, трите екипа на американците.

Всички се придържаха към една основна схема при кризи със заложници: предварително разпределение на силите; събиране на информация; планиране на нападението; и накрая нападение и освобождаване на заложниците. Американците бяха наистина много добри. Единственият им недостатък бе, че имат твърде много командващи. Твърде много хора изказваха мнение!

Точно от това смяташе да се възползва Азис. Както и, разбира се, от американските медии и обществено мнение. Утрото щеше да даде нов материал на журналистите, а Азис щеше да продължи по план. Политиците бяха негови съюзници и от него се искаше да ги накара да вярват, че има изход от ситуацията. Трябваше да ги намеси в играта, защото без тях военните вече щяха да са щурмували сградата.

Азис обаче беше открил слабо място в плана си. Западното крило и крилото с личните помещения бяха разделени. Западното крило беше силно охранявано за разлика от личните помещения. Ако американците разберяха, че има намерение да проникне през вратата на бункера и да хване президента, щяха да рискуват всичко, за да му попречат.

Когато наближиха края на коридора, Азис спря.

— Муамар, искам да останеш тук до сутринта. Ще изпратя някой да те смени в… — той погледна часовника си — седем часа. Искам да си сигурен, че нищо няма да се случи на Мустафа. — Азис посочи към бункера. — Ако този път се провалиш, ще ме молиш да умреш бързо!

Бенгази кимна сковано.

Азис се обърна и тръгна към стълбите. Мина покрай две врати, едната от които не беше забелязал досега.

— Накъде води тази врата? — обърна се към Бенгази.

— Към котелното отделение — отвърна той.

— Котелното — повтори Азис. — Проверихте ли го, след като превзехме сградата?

— Да — отвърна Бенгази. — Аз лично го проверих.

Азис се замисли.

— Спомняш ли си инцидента в индонезийското посолство в Амстердам? — попита. — През седемдесетте?

— Да, спомням си какво стана. Тогава полицаите обсадиха посолството и след дълга обсада терористите се предадоха — отвърна Бенгази.

— След двуседмична обсада — уточни Рафик. — Знаеш ли, че по време на обсадата ЦРУ помогнало на холандците да вкарат техен агент през отходната система от тръби?

— Не.

— Терористите също не разбрали. Мъжът влязъл през мазето и поставил камери из цялата сграда. Холандската полиция знаела какво правят и за какво си говорят терористите вътре. — Азис отново погледна вратата пред себе си. — Кога за последен път провери това помещение?

— Вчера следобед.

— Оттогава се случиха много неща. Мисля, че трябва пак да се провери. — Без да чака мнението на Бенгази, Азис отвори вратата и тръгна към котелното отделение.

 

 

Двамата тюлени напредваха през вентилационната шахта в пълна тъмнина. Напред пълзеше Крафт, Шулц се движеше малко зад него. За подобни ситуации бяха тренирали цял живот. Всички лицеви опори, кросове, плуване, скокове с парашут… Всичко ги бе подготвяло за настоящата мисия.

„Страх“ беше дума, която отсъстваше в техния речник. Изпълняваха задачата си с пълното съзнание какво би им коствало това. Смъртта също беше възможност. Бяха ставали свидетели на смъртта на свои другари по време на учения и в реални операции. Но това беше животът, който си бяха избрали, и нямаше и ден, в който да съжаляват за избора си.

По-младият, Крафт, водеше. Сам беше пожелал.

Сблъскаха се с проблема, с който се беше сблъскал и Рап. Колкото повече се приближаваха към Белия дом, толкова по-трудна ставаше радиовръзката.

Крафт се радваше, че се е сетил да си сложи налакътници и наколенки. По себе си имаше към петнайсет килограма оборудване, зад гърба си влачеше още толкова.

Движеха се безшумно. Не знаеха колко са напреднали, но на Крафт му се струваше, че наближават края. Изведнъж спря и погледна зад себе си. Мракът бе непрогледен. Чуваше само дишането на партньора си. Крафт реши да разбере къде точно се намират. Извади пистолета, на който беше закрепен лазерен мерник, насочи го напред и видя, че краят на шахтата е на не повече от седем метра от него.

 

 

Азис посегна към бравата и погледна Бенгази. Той кимна в знак, че е готов. Азис отвори вратата и Бенгази нахлу вътре с насочен автомат. Помещението беше пълно със скъпо оборудване. От мястото, където беше вратата, надолу към циментовия под на котелното водеха три стъпала. Отдясно идваше бледа светлина. След бързия оглед Бенгази потърси опипом още ключове за лампи. Около вратата не намери нищо, но малко по-надолу, край стъпалата, се виждаха няколко ключа. Той ги натисна и ярка светлина обля помещението.

Азис му даде знак да тръгне напред и бавно слезе по стъпалата. И двамата мълчаха. Бенгази познаваше Азис от доста време и сега можеше да каже, че е уплашен.

Азис все още не знаеше какво точно търси. Беше изнервен. Когато си имаш работа с ЦРУ, не е трудно да развиеш параноя.

Очите му не спираха да шарят наоколо и да търсят отвор на тръба или капак на шахта. Колко голяма трябва да е била отходната тръба в Амстердам? Съмняваше се, че в Белия дом има толкова широка тръба, че през нея да се провре човек.

Оглеждаше под един от по-малките котли, когато чу леко изсвирване. Изправи се и погледна към Бенгази, който сочеше нещо с цевта на автомата си.

Азис се загледа към металната тръба, стигаща до някакво устройство в единия край на помещението. Ослуша се. Стори му се, че вижда някаква светлинка. Пристъпи към тръбата.

На четири метра от него Бенгази отчаяно му направи знак да се върне, но Азис не му обърна внимание. Когато застана под тръбата, чу шума. Сякаш вътре тичаха плъхове.

Азис отстъпи, вдигна автомата си и го насочи към отвора.

Изстреля девет куршума. Замириса на барут, гилзите изтропаха по циментовия под. Ушите им забучаха.

Азис не помръдваше. Стоеше, взрян в дупките, които току-що беше направил в тънката ламарина. Известно време не се случи нищо. После изведнъж дупките сякаш започнаха да се изпълват с нещо тъмно. Първата капка полетя надолу и падна на пода. Без да се двоумят, Бенгази и Азис се отдръпнаха назад и засипаха тръбите с откоси.