Винс Флин
Власт (42)

41.

Харис и Ривърс спряха на портала на военна база „Андрюс“ и представиха документите си. Отдадоха им чест и ги пуснаха да влязат. Харис трябваше да намери генерал Кембъл, а фактът, че в момента той беше с Флъд, бе обнадеждаващ. Можеха да имат късмет да ги открият двамата. Все пак трябваше да поиска разрешение от Флъд за каквито и да било действия.

Ривърс караше бързо. Такава беше заповедта на Харис. Имаха среща с генерала и всяка секунда беше ценна. Бе се проляла кръвта на човек от тюлените и Харис щеше да направи всичко възможно да получат задача.

След не повече от минута Ривърс спря рязко до лимузината на генерал Флъд. Няколко офицери от Пентагона бяха застанали около нея, облечени в чисти, току-що изгладени зелени униформи.

Харис и Ривърс слязоха от колата. Командирът носеше папка, а Ривърс стискаше автомата си. В папката се намираше документ, с който Специалните части предлагаха пред висшите военни мисия за одобрение.

Двамата бойци се отправиха един от близките хангари. Там забелязаха двама от сътрудниците на генерал Флъд. Единият се опита да спре Харис, но той не му обърна никакво внимание, отвори вратата и влезе вътре. Ривърс го последва.

Застанали край една черна дъска, генерал Кембъл и генерал Флъд слушаха с интерес полковник Грей — командващия отряд „Делта“. Край дълга маса бяха насядали други военни от Пентагона. Харис и Ривърс отдадоха чест. Флъд им кимна. Харис се извини, че са нахълтали така.

— Няма нищо. И без това искахме да говорим с вас. — Флъд посочи черната дъска и добави: — Обсъждаме няколко различни варианта за нападение.

— Били и хората му си знаят работата — каза Харис. — Не им трябвам и аз на главата. — И намигна на Грей. Той отговори с одобрително кимване. — Аз обаче имам идея за нещо друго. Относно една пречка, която трябва да отстраним, преди да се заемем с каквото и да било. — Харис посочи картата на Белия дом, закачена встрани от дъската. — От Железния разбрахме, че из сградата са разположени взривни устройства. Намерил е бомба в спалнята на президента. Защо му е да слага бомба там? Всички заложници са в Западното крило. Единствената причина е да иска да взриви цялата сграда.

— Така е — кимна генерал Флъд.

— Следвайки тази логика, след като има една бомба на подобно място, значи има и още. — Харис замълча. Искаше да си представят какво би станало, ако изпратят Спецчастите да атакуват. — Преди да направим каквото и да е, трябва някой да обезвреди бомбите.

Полковник Грей кимна.

— Точно преди да влезете, обсъждахме варианта да проникнем в сградата и да застреляме всички терористи, а заедно с тях и онзи, който трябва да задейства детонаторите. — Грей не изглеждаше особено ентусиазиран от предложението си.

— А ако Азис е заложил експлозиви на задържаните?

— Тогава сме загазили — съгласи се Грей.

— Точно така. Именно заради това искам да вкараме отряд в сградата малко преди да нападнем. Така ще знаем какво става вътре и ще имаме възможност да обезвредим бомбите поне временно. Иначе няма да излезе нищо.

Всички присъстващи се замислиха.

— Нека отгатна, Дан — пръв заговори Кембъл. — Ти вече знаеш кой точно би се заел с тази деликатна задача.

— Всъщност сте прав, сър — отвърна Харис и се засмя.

— Да чуем плана.

— Някой от вас спомня ли си онази тренировъчна операция, която проведохме с Тайните служби?

По онова време генерал Флъд беше в Корея, а генерал Кембъл — в Англия. Полковник Грей обаче беше вече в отряд „Делта“. С неговите хора постоянно тренираха, но той не си спомняше да е правил тренировки с Тайните служби.

— Ще трябва да ми опресниш паметта — каза полковникът.

Харис се приближи до него.

— Беше, кажи-речи, секретна тренировка. Искаха момчетата от „Тюлен 6“ да им помогнат да проверят някои от звената за сигурност и не искаха много да се разчува. Особено след резултатите.

Преди Харис да продължи, един младши офицер се приближи и се извини, че ги прекъсва.

— На телефона ви чака директор Стансфийлд — обърна се той към Флъд.

— Томас? — каза генералът в слушалката. Известно време мълча. Очите му се разшириха. След минута прошепна високо: — По дяволите! — След малко добави: — Съгласен съм. Ще се кача на хеликоптера и ще дойда. Приготви всичко. — Флъд затвори телефона и се обърна към останалите: — Лоша новина. Железния е потвърдил, че терористите се опитват да пробият вратата на бункера. И напредват бързо. — Генералът поклати глава и погледна полковник Грей: — Бомби или не, влизате в сградата! — После се обърна към Харис: — Не знам каква идея имаш, но се надявам да е добра и да си готов да я осъществиш бързо. Аз трябва да се върна в Ленгли.

Харис кимна.

— Хората ми работят по нея от сутринта — каза той.

Рафик Азис се беше отпуснал в креслото на президента. Пред него блестеше гладката повърхност на дългата маса в Оперативната зала. Азис беше затворил очи и скръстил ръце. Беше средата на следобеда и той се опитваше да поспи преди безсънната нощ. Пред себе си беше оставил автомат. Беше загасил лампите и единствената светлина идваше от включените телевизори.

Някой почука на вратата. Азис мигновено отвори очи.

— Влез.

Вратата се отвори и на прага застана Муамар Бенгази.

— Помоли ме да те събудя в три часа.

— Благодаря. — Азис се прозя. — Как са останалите?

— Добре са — отвърна Бенгази.

— Погрижи ли се да поспят? Предстои ни много работа.

— Както нареди, всички спят по два часа и се сменят, за да пазят заложниците.

— Добре.

— Може ли да седна?

— Да.

Бенгази остави автомата си на масата и седна.

— Какво мислиш за утре? — попита със страхопочитание водача си.

Азис погледна часовника си.

— Докато се стъмни, президентът ще е в ръцете ни и тогава… — Той се засмя. — Тогава от нас ще зависи всичко.

— Ще им кажеш ли, че го държим в плен, тази вечер, или ще изчакаш до сутринта?

— Ще изчакам утрото. По телевизията казват, че ООН ще уважат исканията ни. Вицепрезидентът Бакстър ще се съобразява с нас, докато не получи следващата част от заложниците.

— Значи не мислиш, че ще нападнат тази вечер? — попита плахо Бенгази.

Азис поклати глава.

— Иска ми се и аз да бях на същото мнение, но след това, което се опитаха да направят тази сутрин, мисля, че подготвят нападение.

Азис се засмя.

— Именно заради това си толкова ценен, Муамар! Няма да предприемат нищо, преди да огласим следващите си искания. — Азис потупа слепоочието си с показалец. — Трябва да се научиш да разбираш как мислят американците. И особено политиците им. Те взимат решения, когато са принудени. Пуснахме една трета от заложниците и вече са с впечатлението, че ще пуснем още.

Бенгази се намръщи.

— За мен в това няма смисъл. Със сигурност военните са ги посъветвали да нападнат.

— Вероятно е така, но няма значение. Докато политиците си мислят, че ще спасят заложници, без да се изстреля и един куршум, няма да нападнат.

— Не и когато разберат какво ще е следващото искане. — Бенгази поклати глава. — Няма начин да приемат.

— Когато се доберем до президента, всичко ще се промени. Като стана дума за президента, как се справя нашият малък касоразбивач?

— Каза, че все още се движи по план. Някъде към седем тази вечер ще отвори вратата.

— Това ще е велик момент! — засмя се Азис.

Бенгази бавно кимна. Не беше съгласен с мнението на предводителя си.

— Мисля, че ще е най-добре да им кажем, че държим президента, веднага щом го хванем.

— Защо?

— Така ще се откажат да атакуват.

Азис вдигна ръце на тила си.

— Няма да променя плана си. Когато отправя последното си искане утре сутринта, искам да шокирам света, като се появя с президента по телевизията.