Винс Флин
Власт (33)

32.

Вратата беше толкова гореща в единия край, че Уорч можа да задържи дланта си върху нея само няколко секунди. Цяла нощ бръмченето на бормашината не бе преставало. По лицата на уморените агенти се четеше примирение.

За да влоши още повече положението, Хейс беше наредил на всички да оставят оръжията си на малката масичка в единия край на стаята. Президентът искаше да е съвсем ясно, че не желае някой да се прави на герой. Според него нямаше смисъл да се пролива още кръв. Уорч се беше опитал да възрази, но заповедта не подлежеше на обсъждане.

Специалният агент все още стоеше до вратата на бункера, когато към него се приближи Хейс и долепи длан до металната повърхност.

— Става все по-топло.

— Да — отвърна Уорч.

— Някакви идеи?

— Нямам.

Хейс направи знак на Уорч да го последва. Отидоха до дивана и седнаха един до друг.

— Джак, престани да се обвиняваш — заговори президентът. — Няма какво повече да направим.

— Аз никога не се предавам, сър.

— Това е прекрасно, но искам да знаеш, че оценявам всичко, което направихте ти и твоите хора.

— Благодаря.

В главата на Уорч отдавна се въртеше един и същ въпрос. Тъй като президентът беше в добро настроение, специалният агент събра смелост:

— Кой беше този принц и как успя да влезе при вас, сър?

Хейс не преставаше да мисли за случилото се и за срещата в Оперативната зала преди три дни. На тази среща той беше одобрил отвличането на Фара Харут. Тогава беше видял черно-бяла снимка на Рафик Азис. Снимката беше стара, но очите му бяха направили огромно впечатление. Беше запомнил очите.

— Не съм сигурен, но мисля, че беше Рафик Азис. Или, ако не е бил той, е бил някой от хората му.

Уорч кимна.

— Казах ви за обаждането, което получих от Айрини Кенеди точно преди да атакуват. — Хейс кимна в отговор. — Никога не съм виждал този човек на снимка, но който и да е бил онзи в Овалния кабинет, никак не харесах погледа му.

— Аз видях негова снимка, но беше доста стара.

— Сър, ще ви разбера, ако не искате да ми отговорите. — Хейс кимна. Агентът продължи: — Имам подозрения, но бих искал да знам със сигурност. Какво са предложили тези терористи на Демократическата партия, че са получили лична среща с вас?

Хейс се замисли. Политическите му инстинкти казваха да не отговаря на въпроса.

Алчността беше показала грозното си лице. Намираха се в това положение заради един корумпиран партиен лидер! Хейс знаеше как е най-правилно да постъпи. После, когато всичко приключеше, адвокатите и съветниците му щяха да настояват да мълчи, да не казва нищо.

Хейс заразказва на Уорч какво се бе случило.

Азис се беше ухилил от ухо до ухо. Гледаше по телевизията как специалистите правеха анализ на всяка дума от речта му. Беше облякъл отново камуфлажната си униформа и седеше в Оперативната зала. Държеше дистанционното управление в ръка и гледаше едновременно шест канала. Най-голямо внимание отделяше на Ен Би Си, който беше пуснал на централния голям екран, но всеки път, когато видеше на екрана на другите телевизори да се показва човек от ФБР, мигновено включваше звука.

Анализът, който правеха, беше точно такъв, какъвто очакваше. Засега любимото му изказване беше на един баптистки свещеник, който беше отбелязал „голямата доза религиозна толерантност в речта на господин Азис“.

Всички тези хора един през друг се надпреварваха да говорят за мирното решаване на кризата, все едно този момент щеше да настъпи скоро. Говореха неща като: „Сега топката е в ръцете на вицепрезидента Бакстър. Ако иска да намери мирно решение на проблема, това ще е най-големият му шанс.“ На Азис такива думи му харесваха. Това означаваше, че няма повече да упражняват натиск върху него. Ако всичко продължеше по план, скоро той щеше да постави последното си условие и щеше да си замине за родината. Щатите щяха да се съгласят и с последното му искане и заедно със съюзниците си отново щяха да започнат да търгуват с Ирак. Докато на масата на преговорите не се намесваха оръжията за масово унищожение, всички щяха да са съгласни с изключение на Великобритания и Израел.

Азис потърка брадичка и се замисли за момента, в който щяха отворят вратата на бункера и щяха да хванат президента на САЩ. Щеше да изпита неописуема радост да допре пистолет до главата му и да го гледа как се моли. След като накараше Хейс да разбере, че животът му е пред своя край, Азис щеше да му покаже начин, по който да решат кризата, и отново да му даде надежда. След това щеше отново да облече костюма си и да се появи по телевизията, но този път в компанията на президента Хейс.

Всичките онези военни и агенти от Тайните служби, които бяха се заклели, че президентът е в безопасност, щяха да са посрамени!

Азис мислеше за предстоящите си успехи, когато на един от екраните някакво лице привлече вниманието му. Той мигновено свали крака от масата и вдигна дистанционното. В средата се появи снимката на шейх фара Харут. Очите на Азис се разшириха, когато чу, че Иран протестирал пред ООН за отвличането на ислямския духовник.

— Имаме щастието да ни гостува Шийла Дън — заговори водещият. — Шийла, статията ти е на първа страница на „Поуст“. Би ли ни обяснила какво е общото между тази статия и разговорите между Иран и Обединените нации?

— Да. — Тя погледна право в обектива. — От надежден източник получих информацията, че ЦРУ са предупредили Тайните служби за предстоящото нападение. Предупреждението било дадено няколко минути преди нападението.

— Какво е мястото на шейх Харут и Иран в цялата тази ситуация? — продължи водещият.

— Иран подаде оплакване в Обединените нации, че командоси от неизвестна западна страна са отвлекли шейх Харут от град Бандар Абас преди три дни. Шейх Харут е духовният водач на групировката Хизбула и двамата с Рафик Азис са много близки. Така че оттук правя заключението, че ЦРУ са получили информация за нападението от шейх Харут.

— Знаем ли каква е била ролята, ако е имало такава, на ЦРУ в отвличането?

— Не. — Дън поклати глава, сякаш и тя бе разочарована. — Пентагонът и Централното разузнавателно управление отказаха да коментират.

Азис изключи телевизора. Щеше да ги накара да си платят! Някой щеше да умре заради това! Изправи се рязко и тръгна към вратата.

Специален хеликоптер „Блек Хоук“ отведе Стансфийлд, Кембъл, Флъд и Айрини Кенеди обратно в Ленгли. Когато влязоха в контролната зала на седмия етаж, всички останаха смълчани, взрени в мониторите. Един от дежурните офицери се беше обадил на Кенеди и й беше казал какво става. Ако трябваше да бъде искрена, не беше никак учудена.

Томас Стансфийлд гледаше безизразно малките монитори. Флъд и Кембъл беснееха вътрешно. Бяха свикнали всеки път, когато издадат заповед, тя да бъде изпълнявана.

В момента освен изображението от първата поставена камера, в спалнята на президента, се виждаха още четири различни места на втория етаж. Тези камери не можеха да се включват сами, което означаваше, че Мич Рап не се бе подчинил на заповедта на генерал Кембъл.

— Опитахте ли се да се свържете с него? — обърна се Кенеди към дежурния офицер.

— Няколко пъти.

— И? — Но знаеше какъв ще е отговорът.

Директор Стансфийлд пристъпи по-близо до мониторите. Две от камерите показваха стълбища. Другите две покриваха коридора, който вървеше от изток на запад на втория и на третия етаж. Докато Стансфийлд се взираше в изображенията, се включи още една камера. Показа стълбище, което беше непознато за директора. Техниците и дежурните агенти запрелистваха чертежите на сградата. След по-малко от минута един от техниците каза, че това са стълбите, които водят от третия етаж към покрива.

Стансфийлд се обърна към другия край на залата, където Кембъл и Флъд спореха оживено. След секунди в главата му вече се беше оформило решение.

— Да отидем в кабинета ми — приближи се до генералите той.

Кимна на Кенеди да се присъедини към тях и се отправи към вратата.

— Това е абсолютно неприемливо — заговори Кембъл още щом бравата щракна зад тях. — Аз му дадох ясна заповед! Не ме интересува какви са причините, поради които върши това! Не можем да му позволим да тича насам-натам и да прави каквото си поиска. Какво ще стане, ако го хванат? А ако убие някой от хората на Азис? Трябва да предвиждаме всеки ход! Момчето ви трябва да изпълнява заповедите или… — Кембъл замълча.

— Бихте ли искали да добавите и вие нещо, генерале? — обърна се Стансфийлд към Флъд.

— Няма какво повече да кажа — отвърна Флъд. — Рап не е прав и трябва да му повлияем.

Стансфийлд заобиколи бюрото си и застана до прозореца. Навън беше слънчев топъл ден.

— В момента мненията ни се разминават, господа — обърна се към генералите директорът. — Ще ви кажа как аз виждам положението. Пред нас стои човек, който е обучен да работи сам. Този човек е свикнал да остава сам с дни и дори със седмици на бойното поле, без никой да се намесва в работата му. Мич Рап не е обикновен войник. Може да преценява кога е най-подходящият момент да нападне или да се скрие. Той е най-добрият, когото съм срещал. — Стансфийлд замълча. После продължи, сякаш четеше лекция в университета: — Той има най-ясна представа за положението не само защото е вътре, а и защото не е подложен на напрежението, на което сме подложени ние. Най-важното е, че не му се налага да си има работа с вицепрезидента Бакстър. — Стансфийлд скръсти ръце. — С цялото си уважение, господа, и двамата знаете, че мнението ми за вас е особено високо, но трябва да разберете. Мич не е войник. От първия си ден в ЦРУ го учим да мисли независимо. Ако искате да се ядосате за това, за което имате пълното право, изкарайте си го на мен. Аз отговарям за него.

Директорът отново замълча, за да им остави време да помислят. Сетне продължи:

— С вас двамата допуснахме грешка. — Той посочи Кембъл и Кенеди. — Не искам да присъствате на повече срещи. Искам да стоите тук и да гледате как напредва Рап. Има доста проблеми, които трябва да посрещнем ние с генерал Флъд. Искам вие да останете с Мич и да се опитвате всячески да му помагате. Той е нашите очи. Мисля, че той прави това, за което го изпратихме вътре. Генерал Кембъл, ако искате да отидете в контролната зала и да прочетете лекцията си на Мич, добре. Разбира се, имате право да го направите и аз няма да ви преча, но няма да има никаква полза от думите ви, защото той няма да ви послуша. Това, което предлагам, е да поговоря с него и да му обясня, че е от особена важност да се свързва с нас и да ни информира, за да имаме готовност и ние да реагираме, ако нещо се обърка.

Телефонът на бюрото му иззвъня остро. Стансфийлд погледна дисплея и се намръщи. Лампичката продължаваше да мига, а той се чудеше дали да отговаря. След още две позвънявания ръката му посегна към слушалката.

Линейката бързаше през натовареното сутрешно движение. В центъра на Вашингтон беше истински кошмар. Конститюшън Авеню беше затворена, а кръстовището на Седемнайсета и Четиринайсета улица беше напълно непроходимо.

В страничното си огледало шофьорът на линейката виждаше големия купол на Капитолия. Пред него имаше море от коли.

Линейката беше последната кола, която успя да се промуши на светофара на Девета улица. Отдясно оставаше Хувър Билдинг. Лицето на Русан не промени каменното си изражение. Той беше воин и именно заради това Азис го беше избрал за тази мисия. Русан беше едновременно изненада и помощен план. В зависимост от това, как се развиеха събитията, той трябваше да направи три неща. Първото беше лесно и безопасно и въпреки мнението на Азис, Русан се съмняваше, че ще постъпи така. Вторият или третият вариант бяха по-вероятни. И двата водеха към сигурна смърт. Русан го знаеше. Щяха да загинат не само другарите му и заложниците, но и много агенти от ФБР, както и стотици други. Русан се надяваше, че в момента, когато американците се опитаха да превземат Белия дом, той щеше да ги изненада и да спечели малко време, в което другарите му да се измъкнат. Русан мислеше, че има шансове да оцелее. Планът за бягството му беше добре обмислен и вероятно щеше да успее.

Въпреки всичко беше потискащо да се връща на мястото, откъдето преди три дни беше стрелял по агентите на покрива на Белия дом. Но именно непредвидените действия му даваха шанс да се измъкне. В момента всички представители на закона го търсеха. Всъщност търсеха предишния човек. Никога нямаше да направят връзката между ислямския терорист Салим Русан и белокосия хомосексуалист Стив Ернандес от Маями. Когато стигнеше до първата бариера, щеше да пусне сигналните лампи на покрива и да каже, че са му наредили да дойде и да остане при тях в случай, че потрябва. Азис му беше казал, че това е стандартна процедура при подобни кризи. Той щеше да е една от десетките линейки, които чакаха, готови да закарат хората в болниците, ако се наложеше.

Русан разполагаше с време. Американските тайни служби не се показваха, докато слънцето беше високо в небето. Щяха да изчакат нощта. Щяха да нападнат или днес, или утре. Важното беше да се подготви един час преди залеза.