Винс Флин
Власт (34)

33.

Анна Райли седеше замислена в тъмната стая. Отново беше вързала косата си на опашка. Дългите ръкави на ризата на президента Хейс бяха навити няколко пъти. Чувстваше се добре, беше й топло, не беше гладна. Бяха й дали две таблетки успокоително, които притъпяваха болката във врата и в ребрата й.

Странно нещо е животът! Преди една седмица си беше още в Чикаго, работеше в телевизията и живееше в апартамента си до Линкълн Парк. След изнасилването приятелят й започна да се държи странно. Няколко месеца по-късно му предложиха повишение във Финикс и той й каза, че не може да бъде с някого, който не го обича. В началото тя се обвиняваше за това, но после, когато се посъвзе, разбра, че ако я обичаше наистина, нямаше да постъпи така с нея, а щеше да й помогне да се възстанови. Беше готова да промени и кариерата, и живота си.

Сега мислеше, че съдбата има пръст в това, да се намира тук. Ако не я бяха назначили за кореспондент в Белия дом, ако беше изпуснала полета си за Вашингтон, ако часовникът й се беше развалил и не я беше събудил сутринта, ако я бяха пуснали с първата група заложници, ако онази свиня не я беше завлякла в спалнята на президента… Очите й се разшириха. Ако Мич Круз не се беше намесил… „Господи!“, потрепери тя. Мисълта, че Круз можеше и да не се появи, бе убийствена. Беше му задължена до гроб.

Анна вдигна очи и зашепна молитва.

Преди да вдигне телефона, Стансфийлд посочи на Кенеди втората слушалка. После помоли Флъд и Кембъл да запазят тишина.

— Директор Стансфийлд на телефона.

Първо в слушалката се чу дишане, а след това — и думите:

— Знам всичко за вас. Знам кой сте, какво сте направили и срещу кои хора сте изпратили вашите агенти.

Директорът отново погледна към дисплея, където пишеше „Оперативна зала/Белият дом“.

— Какво мога да сторя за вас, господин Азис? — отпусна се в креслото си Стансфийлд.

— Можеш да ми кажеш какво си направил с Фара Харут! — кресна терористът.

— Не разбирам за какво говорите.

— Не ме обиждайте! — извика Азис. — Знам всичко! Къде е шейх Харут! Или искате още трупове?

Азис крещеше толкова силно, че Флъд и Кембъл го чуваха ясно. Двамата мъже пристъпиха напред.

— Нямам намерение да ви обиждам. Уверявам ви, че не знам за какво говорите.

— Ти си змия! — изрева Азис. — Заклевам се, че ще си платите!

Стансфийлд отдръпна слушалката от ухото си.

— Веднага ми кажи истината, защото ще отида при заложниците и ще застрелям първия, който ми попадне пред очите! После ще се върна и ако пак не ми кажеш, ще застрелям друг. И така, докато не ми кажете какво сте сторили на Фара Харут!

— Господин Азис, не знам за какво говорите. Ако ми обясните какво ви е ядосало, ще направя всичко възможно да разбера къде е шейх Харут.

— Не си играй с мен! Ти си лъжец, убиец на жени и деца!

Трябваше да успокои някак арабина.

— Е, господин Азис, ако таите подобни чувства към мен, бих казал, че са взаимни. — Без да дава възможност на терориста да му отговори, директорът продължи: — Освен това трябва да ви поздравя за речта ви от тази сутрин. Тя има поразителен ефект върху политиците. Опитах се да им обясня, че не говорите сериозно. Че играете театър. Не знам все още поради каква причина го направихте, но вече започвам да се досещам.

— Достатъчно! — извика Азис. — Искам веднага да разбера къде е Фара Харут. Или някой ще умре!

— Господин Азис, няма да постъпите така. И ще ви кажа защо. — Директорът хвърли поглед към двамата генерали и продължи: — В момента в моето правителство има хора, които са убедени, че сте обърнали нова страница в отношенията ни и че сте човек, който държи на думата си. Аз, както и още няколко души, смятаме, че това е игра. Ако убиете някой от заложниците, ще се погрижа запис от този телефонен разговор да стигне до вицепрезидента и до медиите. Това ще ви представи в съвсем различна светлина в сравнение с тази сутрин. И тогава… Е, все пак знаете нашето споразумение. Имате късмет, че не щурмувахме сградата, след като убихте съветника по националната сигурност Шварц. Ако продължите да избивате заложниците, няма да имаме алтернатива, освен да атакуваме, а това, разбира се, означава, че ще умрете.

— Вашите хора също ще умрат! — изрева Азис. — Ти си по-тъп, отколкото си мислех! Мога да вдигна във въздуха тази сграда!

— Това от своя страна означава, че и вие ще умрете, което напълно ме удовлетворява. Нещата ще станат много по-лесни за нас, ако престанете да съществувате. — Стансфийлд се облегна в креслото си. — Господин Азис, съжалявам, но заплашвате не когото трябва. Не ме интересува какво ще стане със заложниците. Единственото, което искам, е да видя мъртви вас и вашите другари. Ако трябва да загубим четирийсет или петдесет заложници, но да получим главата ви на тепсия, аз съм напълно съгласен да поема тази отговорност.

— Не ме е страх от смъртта! Дори и да умра, победата пак ще е моя!

— Не ми се вярва — отвърна със спокоен, аналитичен глас Стансфийлд. — След като се самоубиете, ние ще изведем президента Хейс от бункера, ще построим отново Белия дом и ще забравим за това.

Азис беше бесен. Стансфийлд го бе притиснал в ъгъла. Сега не беше най-подходящият момент да насилва нещата. Без значение колко беше важен фара Харут. Азис не можеше да направи нищо повече, за да му помогне. Трябваше да преглътне гордостта си и да отстъпи. Егото му обаче беше твърде голямо, за да се оттегли, без да направи последен опит.

— Много сте сигурен в себе си, господин Стансфийлд — заговори язвително. — Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Довечера отново ще си поговорим, а дотогава най-добре да разберете къде се намира Фара Харут.

И тресна телефона. Стансфийлд остави слушалката и погледна двамата генерали.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Флъд.

— Той знае, че Харут е изчезнал, и смята, че ние сме го отвлекли — отвърна директорът.

— Това го разбрах. Какво беше останалото?

— Той каза, че ако не му кажа къде е Харут, ще започне да убива заложниците.

— И именно тогава решихте да си поиграете с него? — попита Кембъл.

Стансфийлд вдигна рамене. Не би използвал тази фраза, за да опише действията си.

— Реших да рискувам. Той се хвана.

Кенеди смръщи вежди.

— Азис реагира по начин, абсолютно нехарактерен за него, Томас.

— Може би вече е уморен?

Тя поклати глава.

— Не. Има нещо, за което не съм ви казала все още, защото исках първо да го проверя. — Тя скръсти ръце. — Долових нещо в гласа на Азис. Когато ти спомена, че ще ни направи услуга, като се самоубие, защото въпреки всичко ще изведем президента от бункера невредим, първото, което той каза, беше: „Не бъдете толкова сигурен, директор Стансфийлд.“ Направи ли ти впечатление с какъв тон го казва? — Кенеди остави няколко секунди време на шефа си да помисли. После продължи: — Звучеше така, все едно знае нещо, което ние не знаем. Нека ви кажа какво научих, докато бяхме в Пентагона. Обади ми се полковник Файн за проверката на трите имена, които получихме от Харут. Трима души с име Мустафа Ясин могат да представляват интерес за нас. Единият е офицер от йорданската армия. Вторият — осемнайсетгодишен палестинец, дисидент, от Хамас. Третият е известен с прякора Багдатския крадец. Отварял е банковите сейфове и касите по време на нападението на Ирак над Кувейт.

— Очевидно е, че нашият човек е вторият — намеси се генерал Флъд.

— Възможно е — съгласи се Айрини, — но да предположим, че е третият. Да предположим, че Азис е взел със себе си този крадец, защото е виждал вероятност президентът да се скрие в бункера. Нека предположим, че Азис каза на директор Стансфийлд: „Не бъдете толкова сигурен“, защото президентът не е в безопасност, както си мислим ние.

Мъжете впериха погледи в нея.

— Мисля, че трябва да уведомим вицепрезидента Бакстър — рече накрая генерал Флъд.

— Още не — отвърна директорът на ЦРУ. — Трябват ни доказателства.

— Как ще ги осигурим?

— Имам една идея — кимна Стансфийлд.